— Подробният план за демонстрацията е върху листовете ви. Пазете ги внимателно — може да имаме неприятности, ако някой от тях попадне в ръцете на полицията. Приберете се вкъщи, телефонирайте, изпращате имейли, започнете организацията! Това е графикът. Събираме се в шест. Тръгваме в шест и половина. — Той се огледа. — Някакви въпроси?

Никой не попита нищо. Естебан прочисти гърлото си и вдигна пръст нагоре:

— Да, Алигзандър?

— Аз съм малко объркан. Вие планирате всъщност да влезете във Вилата?

— Точно така. И приключваме с тази работа: сега.

Естебан кимна замислено.

— Не се казва какво планирате да правите, когато стигнете там.

— Ще проникнем в онова място и ще освободим нещастните животни. Освен това ще прогоним наглите нашественици. С това планът ни се изчерпва.

— Разбирам. Те, естествено, убиват — измъчват — животни най-хладнокръвно. И сигурно го правят от години. Но помисли: тези хора по всяка вероятност са въоръжени. Вече знаем, че са убили най-малко трима души.

— Ако изберат насилието, ще им отвърнем със същото.

— Планирате да отидете въоръжени?

Плок скръсти ръце.

— Ще кажа следното: никой няма да бъде разубеждаван да действа в своя самозащита — с всичко, с което разполага в момента.

— С други думи — продължи Естебан, — препоръчвате хората да идват въоръжени.

— Не препоръчвам нищо, Алигзандър. Само установявам един факт: със сигурност са възможни прояви на насилие — и всеки има право на самозащита.

— Разбирам. Ами полицията? Как ще се справите с нея?

— Точно по тази причина се събираме на различни места и тръгваме от различни посоки, като октопод. Те ще бъдат объркани, преди да разберат какво става. Хиляди от нас ще се движат през гората — как ще ни спрат? Не могат да издигнат барикади или да блокират пътя ни. Нямат моторизиран достъп, освен един-единствен път, а той се покрива изцяло от протестиращите.

Естебан се размърда неловко.

— Ами… не ме разбирай погрешно — аз съм против Вилата, знаеш го от самото начало. Те са жалки, безчовечни. Имам предвид, погледни онзи беден, лишен от късмет Фиъринг. Промиват му мозъка, а след това го прострелват в главата — докато се опитва да пропълзи до мястото, където истинските садисти са го превърнали в зомби в началото. Щом са в състояние да причинят такова нещо на Фиъринг, могат да го причинят на всекиго. И ако ти пристъпиш към действия, някои от протестиращите могат да бъдат наранени. Дори убити. Помисли ли за това?

— Вече има убити хора. Да не споменаваме животните — стотици, може би дори хиляди, с прерязани гърла по най-ужасен начин. Не, сър: ще сложим край на тази работа. Тази вечер.

— Не съм сигурен, че съм готов — каза Естебан. — Това е прекалено радикална стъпка.

— Алигзандър, радвахме се, когато се присъедини към нашата организация. Доволни сме, че проявяваш силен интерес към работата ни. Щастливи бяхме да те изберем за член на борда. Оценяваме високо финансовата ти щедрост. Но идва време, когато всеки трябва да вземе страна. Говоренето не стига. Това време настъпи.

— Ще влезеш във Вилата — каза Естебан, — ще освободиш животните, и после какво?

— Точно каквото казах. Ще изгоним оттам убийците. Къде ще отидат си е тяхна работа.

— И после?

— После ще изгорим мястото, така че да не се върнат.

При тези думи Естебан бавно поклати глава.

— С хиляди хора около Вилата и вътре в нея, без достъп на пожарна, всеки палеж би довел до стотици мъртви. Мястото ще стане истински огнен капан. Ще загинат не само те, но и собствените ти привърженици.

Настъпи неловка тишина.

— Аз бих обърнал сериозно внимание на вероятността от пожар. Бих възложил пожарен контрол, избран от протестиращите, който да ги предпазва от подобна опасност. Ами ако обитателите, както онези побъркани от сектата на Уейко, вземат, че сами подпалят мястото, докато всички вие сте вътре?

Отново тишина.

— Благодаря ти, Алигзандър — каза Плок. — Трябва да призная, че повдигна резонен въпрос. Отказвам се от идеята за пожара. Ще обърнем надолу с главата мястото с голи ръце. Целта е да го направим необитаемо.

Чуха се възгласи на одобрение.

Естебан се намръщи, после поклати глава.

— Не мога да подкрепя такава инициатива. Аз съм известна личност с добра репутация. Съжалявам, просто не мога да си позволя да бъда свързван с такъв вид атака.

Разместване на столове и лек шепот.

— Това, разбира се, е твое право, Алигзандър — каза Плок хладно. — И трябва да кажа, че не съм съвсем изненадан, като се има предвид начина, по който ни заля със студена вода по време на последния ни сблъсък с Вилата. — Някой друг иска ли да се присъедини към мнението на господин Естебан?

Естебан се огледа. Никой не помръдваше. Можеше да прочете неуважението, дори презрението в очите на повечето от тях.

Той се изправи и излезе.

Когато сутрешното слънце обля прозорците, Д’Агоста седеше на бюрото си с ръце на клавиатурата и се взираше в екрана пред него. Стоеше в тази поза без да мърда може би от десет минути. Имаше милион неща, които трябваше да прави, а се чувстваше като парализиран. Сякаш се намираше в окото на ураган: всичко около него се въртеше бясно, а тук, в самия епицентър на огромната буря, нямаше нищо.

Внезапно вратата на офиса му се отвори. Той се обърна и видя Лора Хейуърд да влиза бързо. Изправи се веднага.

— Лора.

Тя затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото му. Виждайки ледения й поглед, Д’Агоста усети стомаха му да се свива болезнено.

— Вини, понякога можеш да си невероятен егоист и негодник — произнесе тя с тих глас.

Той преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ли? Повишението ми беше отменено в последния момент. За което си виновен ти.

Известно време той я гледаше неразбиращо. После си спомни разговора в коридора на „Диджитал Върасити“, подметнатата заплаха на софтуерния бизнесмен.

— Клайн — каза той, отпускайки се на стола си.

— Дяволски си прав. Клайн.

Д’Агоста я изгледа. После сведе очи.

— Какво е направил?

— Дарил е пет милиона долара на Фондация „Дайсън“. При условие, че няма да бъда назначена в отряда за специални задачи.

— Не може да го направи. Това е подкуп. Това е срещу закона.

— О, я стига! Много добре знаеш как стават нещата в този град.

Д’Агоста въздъхна. Изпълни го справедливо възмущение, дори ярост, след което изведнъж се почувства уморен и отегчен.

— Рокър не е глупак — каза Лора горчиво. — Знае, че ще го разпънат на кръст, ако отхвърли подобно дарение — особено за такъв политически „горещ картоф“ като Фондация „Дайсън“. И аз съм гръмоотводът.

— Лора… Толкова съжалявам. Ти си последният човек, когото бих искал да видя пожертван. Но просто си върша работата. Какво се предполага, че трябва да направя — да позволя на този тип да се измъкне? Той наистина представлява интерес за нас. Заплашвал е Смитбак.

— Това, което се предполага, че трябва да направиш, е да действаш професионално. След убийството на Смитбак не си на себе си. Чух за онази твоя нескопосана заповед за претърсване, как си натрил носа на Клайн с нея. Знаеш, че на този тип малко му трябва, и въпреки това си го провокирал. И за да си отмъсти, се нахвърля на мен.

— Вярно е — опитвах се да го провокирам, направих погрешна стъпка. Той е от онези хора, които не могат да бъдат накарани да изгубят самообладание. Ако знаех, че ще си го върне на теб, не бих го направил. — Той наведе глава и започна да разтрива слепоочията си с пръсти.

— Какво мога да кажа? Тази работа означаваше за мен повече от всичко.

Думите й увиснаха във въздуха. Д’Агоста бавно вдигна поглед нагоре и очите им се срещнаха.

По прозореца на офиса му се чу глухо почукване. Той погледна и видя един сержант да стои на прага.

— Извинете, сър — каза той. — Мисля, че трябва да обърнете на канал две.