— Разбрах, сър. — Д’Агоста каза, каквото трябваше да каже. Нямаше смисъл да предизвиква комисаря повече.

— Не ви изваждам от разследването на убийството на Смитбак. Още не. Но ще ви наблюдавам, Д’Агоста. Не ме правете на глупак.

— Да, сър.

Комисарят махна с ръка презрително, когато се обърна отново към прозореца.

— А сега изчезвайте оттук.

Макар Нюйоркската обществена библиотека да бе затворила преди час и половина, специален агент Пендъргаст имаше изключителни привилегии за влизане и никога не допускаше официалното работно време да му попречи. Той огледа одобрително празните редици от маси в Голямата читалня; кимна на пазача на входа, който бе забил нос в някакъв вестник; след това хлътна в приемния пункт и продължи надолу по стръмните метални стъпала. След като слезе четири етажа надолу, той се озова в подземие с нисък таван, което сякаш продължаваше напред безкрай, изпълнено от пода до тавана с купчини книги върху метални рафтове. Като премина в напречния коридор, той отвори една мръсна сива врата без табелка. Зад нея имаше друго стълбище — тясно и още по-стръмно, — което водеше още по-надолу.

Още три етажа и той се озова в странно и полуразрушено книгохранилище. На слабата светлина купчините древни и разпадащи се книги бяха подпрени една срещу друга, за да не паднат. Масите бяха отрупани с неподвързани книжни тела, бръснарски ножчета, бурканчета с печатарско лепило и други принадлежности на ръкописната хирургия. Навсякъде се виждаха пръснати печатни материали. Цареше напрегната тишина. Застоялият въздух миришеше на прах и разложение.

Пендъргаст остави пакета, който носеше, върху една съседна купчина и прочисти гърлото си.

В продължение на една-две минути никой не наруши тишината. След това — някъде отдалеч, от разстояние, което не можеше да се определи — се чу шум от бързи стъпки. Ставаха все по-силни. И накрая, между две колони от книги, се показа един стар мъж, дребен и плашещо мършав. Върху разрошената му бяла коса мъдреше миньорска каска с лампа.

Мъжът се приближи и свали лампата от главата си.

— Читателю притворен9 — каза той с глас, тънък и сух като брезова кора. — Очаквах те.

Пендъргаст се поклони леко.

— Интересен аксесоар, Рен — каза той, сочейки каската. — Напълно в духа на модните тенденции на Западна Вирджиния, доколкото разбирам.

Старецът леко се засмя.

— Бях пещерняк. А тук долу в „Антиподите“10 трудно може да се намери крушка, която работи.

Дали Рен беше назначен от управата на библиотеката, или просто бе решил да се премести да живее тук в това дълбоко подземие, никой не знаеше. Онова, което не можеше да бъде обуздано, обаче, бе неговият уникален талант за езотерични търсения.

Рен погледна с жадни очи пакета.

— Какво си ми донесъл днес?

Пендъргаст го вдигна и му го подаде. Старецът разкъса нетърпеливо опаковките и отвътре се показаха три книги.

— Ранното издателство „Аркам Хауз“ — подсмръкна той. — Боя се, че никога не съм проявявал особен интерес към литературата, посветена на свръхестественото.

— Разгледай по-внимателно. Това са най-редките, най-търсените от колекционерите издания.

Рен разгледа книгите една след друга.

— Хм. Сигнален екземпляр на „Аутсайдер“11, с пробната зелена суперобложка. „Винаги настъпва вечер“12… — Той свали обложката, за да види корицата. — С релефно гръбче. И „Злокобната къща“13 от Лъвкрафт, подвързана с кожа с подписа на Барлоу върху предния форзац. И датирана в Мексико сити, малко преди самоубийството му. Забележителен екземпляр. — Рен вдигна вежди и остави внимателно книгите. — Говоря прекалено прибързано. Наистина прекрасен подарък.

Пендъргаст кимна.

— Доволен съм, че го одобри.

— След твоето обаждане успях да направя някои предварителни проучвания.

— И?

Рен потри ръце.

— Представа нямах, че Инууд Хил Парк има такава интересна история. Знаеше ли, че вековната гора в него е от времената на Американската революция? Или че някога там се е намирала лятната резиденция на Исидор Строс — докато Строс и съпругата му не загинали на борда на „Титаник“?

— Така съм чувал.

— Интересна история. Старецът отказал да се качи на спасителните лодки преди жените и децата, а госпожа Строс отказала да остави съпруга си. Вместо това настанила прислужницата си в лодката, а те двамата със съпруга си умрели заедно. След смъртта им тяхната „вила“ в Инууд Хил започнала да се руши. Но проучванията ми показват, че години преди това собственикът на земята е бил убит и е имало и други неприятни събития, които държали семейство Строс далеч от…

— А Вилата? — прекъсна го Пендъргаст внимателно.

— Искаш да кажеш Вила Жирондел? — Рен направи гримаса. — Човек трудно може да си представи по-сенчеста, по-потайна група. Боя се, че проучването ми върху тях е все още в началото си — и предвид обстоятелствата, не съм сигурен, че някога ще съм в състояние да науча много.

Пендъргаст махна с ръка.

— Просто ми кажи какво си научил до този момент, моля те.

— Много добре. — Рен притисна върховете на показалците си един срещу друг, сякаш да подчертае степента на важност. — Изглежда първите постройки във Вилата — както е известна сега, — са били изградени първоначално в ранната 1740-та година от религиозна секта, която напуснала Англия, за да избегне гоненията. Установили се в северния край на Манхатън, където в момента е въпросният парк. Както често ставало, тази група пилигрими били по-скоро идеалисти, отколкото прагматици. Били градски хора — писатели, учители, един банкер — и били много наивни в намеренията си да си изкарват прехраната от земята. Изглежда са имали странни възгледи по отношение на колективния живот. Вярвайки, че цялата общност трябва да живее и работи заедно като едно цяло, те накарали корабните дърводелци да построят огромна постройка от местен камък и дъски. Било отчасти жилище, отчасти работно място, отчасти църква, отчасти крепост.

Той вдигна пръст.

— Но краят на острова, който били избрали за свое селище, бил каменист и негостоприемен за земеделие или животновъдство — дори за тези, които разбирали от такава работа. Наоколо нямало местни индианци, които да ги посъветват — уекъсгийк и линап отдавна били напуснали тези места, а най-близкото европейско селище било на другия край на Манхатън, на два дни път. Новите заселници се оказали посредствени рибари. Имало няколко земеделци, пръснати наоколо, които вече били избрали най-хубавите места и въпреки, че искали да продадат част от реколтата си за пари в брой, не били склонни да осигуряват безплатно прехраната на цялата колония.

— Така че глупостта на плана им скоро станала очевидна — промърмори Пендъргаст.

— Точно така. Разочарованието и кавгите последвали бързо. За около десетина години колонията постепенно се загубила, жителите й се преместили някъде в Нова Англия или се върнали в Европа и мястото било изоставено: паметник на несбъднати надежди. Водачът им — не успях да открия неговото име, но той е осигурил кораба и е купил терена — се преместил в южен Манхатън и станал порядъчен фермер.

— Продължавай — подкани го Пендъргаст.

— Изминали сто години. През 1858 или 1859-та година една група пропаднали типове стигнали до Ню Йорк откъм юг. От регистрите по онова време се вижда, че това била доста разнородна сбирщина. В основата й стоял един харизматичен проповедник от Батон Руж, преподобният Мишъм Уокър, който бил събрал около себе си известен брой френски креоли занаятчии, избягвани от тяхната общност по причина, която не съм открил, заедно с няколко роби западни индианци. По пътя към тях се присъединили и други: кейджъни14, някои португалски еретици и известен брой от обитателите на блатата, напуснали, според слуховете, Британия заради практикуване на паганизъм, друидизъм и магьосничество. Пътуването им от затънтения Юг до Ню Йорк било изпълнено с трудности. Където и да се опитали да се установят, местните се противопоставяли на религиозните им ритуали; те постоянно били принуждавани да се местят. За тях се носели отвратителни слухове: че крадели бебета, правели жертвоприношения с животни, съживявали умрели хора. Групата била потайна по характер; заплахите, които получавали, изглежда ги направили усамотени. Уокър и шайката му най-накрая намерили отдалечената постройка, която религиозните пилигрими изоставили в северния край на Манхатън един век по-рано и си я присвоили, като зазидали прозорците и укрепили стените. Говорело се за масови действия, които ще се предприемат срещу тях, но от това не излязло нищо, освен няколко странни сблъсъка, описани мъгляво от местната преса. С годините Вилата се изолирала все повече и повече.