Той се върна на бюрото си, мислейки трескаво. Пендъргаст трябва да се бе насочил към подземието — в това беше сигурен. Дошъл е да търси жената. Вероятно се е спуснал долу през задното кухненско стълбище, много близо до вратата, през която е влязъл. И несъмнено сега се намираше там: под къщата, като търсеше пипнешком сред стария филмов реквизит, пробивайки си път през южните изби. Щеше да му отнеме поне петнайсет минути да намери пътя през цялата тази бъркотия към тунела, който водеше към хамбара.

За щастие, момичето беше в избата под хамбара. За нещастие, имаше тунел, който свързваше подземието на къщата с подземието на хамбара.

Внезапно Естебан взе решение. Пъхна пистолета в колана си и се изправи, след което бързо излезе през входната врата и тръгна през ливадата към хамбара. Докато крачеше, тънка усмивка разтегна лицето му: планът придоби форма. Този нещастник нямаше представа в какво се забърква. Тази малка драма щеше да има очарователен финал — много очарователен. Не по-различен от последния му филм „Бягство“. Жалко, че не можеше да го заснеме.

Рич Плок стоеше в тъмнината, виковете и крясъците на обитателите на Вилата и на демонстрантите се смесваха с тези на животните, вуду заклинанията и биенето на барабани. След първоначалното нахлуване в църквата местните се бяха окопитили, но само за кратко, и сега отстъпваха отново, мнозина се измъкваха през страничните врати в тесните ветровити алеи и лабиринта от сгради, които съставляваха Вилата.

За Плок това бе неочакван обрат и дори малко разочароващ. Наистина, бяха освободили успешно животните, но — осъзна той сега — нямаше къде да ги съберат, нито къде да ги държат, и те бягаха уплашено, повечето даже бяха изчезнали през разбитите врати в двора. Не бе помислил предварително за това и сега не знаеше какво да прави. Планът му беше да изгонят местните оттук, но не си бе дал сметка колко голямо и объркващо място е Вилата; нито пък бе очаквал, че тези странни, облечени в кафяви наметала и качулки хора ще изчезнат така внезапно, ще избягат някъде в тъмното, вместо да се вкопчат в дълга битка, по време на която да бъдат прогонени. Бяха като старите индианци, които бягаха от пряка конфронтация.

Трябваше да ги намери.

И докато ги търсеше с групата си, щяха да търсят и отвлечената жена. Защото Плок започна да осъзнава, че ако не спасяха жената като начин да оправдаят нападението си над Вилата, те можеха — не, щяха! — здравата да си изпатят, когато цялата тази дандания отминеше. Щяха да минат през Вилата, да я прочистят, да изгонят касапите, да им покажат, че няма къде да се скрият — и междувременно да спасят живота на онази жена. Ако изпълнеха това, общественото мнение щеше твърдо да е на тяхна страна. И щяха да имат все пак някакво юридическо оправдание. Ако не…

Демонстрантите продължаваха да прииждат през разбитите врати на църквата, да пълнят помещението, докато последните обитатели на Вилата изчезнаха. Единственият, който остана, беше лидерът им, Босонг, който стоеше като статуя, неподвижен, с течаща от челото му кръв, и гледаше ставащото с опасен поглед.

Когато и последните демонстранти влязоха в църквата, Плок се качи на издигнатата платформа.

— Хора! — извика той и вдигна ръце.

Сред множеството настъпи тишина. Той се опита да игнорира Босонг, който стоеше в ъгъла, гледаше, и цялото му присъствие излъчваше безкрайната му неприязън.

— Трябва да сме заедно! — извика Плок. — Палачите се скриха и трябва да ги открием, да ги прогоним! И преди всичко — да спасим жената!

Внезапно Босонг заговори от мястото си в ъгъла.

— Това е наш дом.

Плок се обърна към него, лицето му беше пламнало и изкривено от гняв.

— Ваш дом! Това място на мъчения? Вие не заслужавате дом!

— Това е наш дом! — повтори той с нисък глас. — Така ние почитаме нашия Бог.

Плок се изпълни с ярост.

— Как почитате вашия Бог? Като режете гърлата на беззащитни животни? Като отвличате и убивате хора?

— Напуснете веднага. Напуснете, докато можете.

— О-о-о, колко съм уплашен. Казвайте: къде е жената? Къде сте я затворили?

Тълпата кипна, подкрепяйки думите му.

— Ние почитаме животните, като ги принасяме в жертва за храна на… на нашия покровител. С благословията на нашите богове ние…

— Спестете си тези глупости! — разтрепери се от възмущение Плок. — Кажете на хората си, че с тях е свършено, и че е по-добре да се махат. Иначе ние ще ги изхвърлим! Разбрахте ли? Вървете някъде другаде с откачената си религия!

Босонг вдигна пръст и посочи към Плок.

— Страхувам се, че вече е прекалено късно за вас — произнесе той тихо.

— Ау, разтрепериха ми се мартинките! — Плок разпери ръце нагоре. — Убийте ме, богове на мъчителите на животни! Хайде!

В този миг настъпи внезапно раздвижване в един от тъмните кораби на църквата, ахване от демонстрантите, миг на колебание. После някой изпищя и тълпата се люшна назад като отливна вълна със смазваща сила — породена в нея и подхранвана от нея самата — сякаш носеща в себе си самоубийствен нагон, който не можеше повече да бъде сдържан. И тогава една гротескна, безформена фигура изникна сякаш от нищото и тръгна с тежки стъпки в трепкащата полусветлина. Плок зяпна от ужас и невяра при вида на тази твар — но не, това не беше твар. Беше човек. Плок гледаше втренчено покритите със струпеи устни, прогнилите зъби, широкото плоско лице; бледата, покрита със слуз мускулатура, която се движеше под мръсните дрипи. Едната ръка държеше окървавен нож. Воня изпълни цялото помещение, съществото изви глава назад и измуча като ранено теле. Единственото мътно око се завъртя в очната кухина и се спря върху Плок.

То направи стъпки напред, после още една, движеше се с бавна, ужасяваща отмереност. Плок стоеше замръзнал, вкопан в земята, неспособен да помръдне, да отмести поглед, дори да говори.

Във внезапното затишие се чу шумолене на дрехи и Босонг коленичи, като сведе глава и вдигна ръце в смирена молитва.

— Envoie — произнесе той тихо, почти тъжно.

В миг съществото подскочи нагоре към платформата, извъртайки се с рачешко движение, наведе се, отвори прогнилата си уста и се хвърли върху Плок.

Плок намери гласа си и се опита да извика, но вече беше прекалено късно да излезе звук от прерязаната му дихателна тръба; в агонизиращата тишина се чу само едно кратко издихание.

Пендъргаст освети наоколо с фенерчето си. Тесният лъч разкри хаос от странни предмети, но той ги игнорира, фокусирайки вниманието си върху стените, които се състояха от плоски груби парчета гранит, наредени едно върху друго и грижливо измазани с хоросан.

Лицето му се стегна, когато ги разпозна.

Сега насочи поглед към натрупаните вехтории. Пред него стоеше египетски обелиск от напукана пластмаса, мокър от влага и покрит с плесен. До него се мъдреше кула с отсечен връх от средновековен замък, прилепена към прогнил шперплат, заедно с назъбения парапет с бойници и пролуки, може би в размер една десета от действителната им големина; близо до тях имаше камара от счупени пластмасови статуи, наредени като дървени трупи, между които Пендъргаст разпозна малки копия на „Давид“ и „Крилата победа“, както и „Лаокоон“, ръце, глави и крака — всичко объркано в купчината. Светлината разкри също една акула от фибростъкло, няколко пластмасови скелета, примитивни племенни реликви, изрязани от стиропорна пяна и човешки мозък от каучук с отчупено парче от него.

Големият безпорядък забавяше придвижването му напред и му пречеше да прецени размерите на подземието. Докато преодоляваше по пътя си зловещите купчини непотребен вече филмов реквизит — каквото те очевидно представляваха — той държеше фенерчето насочено надолу и се опитваше да върви колкото се може по-безшумно. Въпреки неразборията и липсата на всякакъв ред, реквизитът и циментовият под, на който се намираше всичко, бяха необикновено чисти, без никакъв прах, което свидетелстваше за подчертан интерес от страна на Естебан.