Доволен от себе си, Уортик пъхна листа обратно във вътрешния джоб на сакото си и се заизкачва нагоре по стъпалата. Беше протекло точно както се бе надявал. Почти виждаше вечерните новини: няколко изречения от речта му, отговорите на един-два въпроса, няколко секунди, посветени на демонстрантите — това щеше да е. Беше спазил основните принципи като хвърли по кокал на всички присъстващи, демонстрирайки трезвото, скучно лице на нюйоркската бюрокрация. Що се касае до нюйоркските демонстранти, те бяха доста анемична групичка. Очевидно това бе допълнителна атракция към планираното от главната група. Той бе чул, че се готви втори протест срещу Вилата, много по-голям от първия, но слава богу, нямаше да е в неговия район. Доколкото не протестираха тук, това наистина не го засягаше. Ако тръгнеха да подпалват Вилата — ами, това би било едно удобно разрешение на неговия проблем.

Той стигна до най-горното стъпало и се насочи с двамата си помощници към въртящата се стъклена врата. Беше време за обедна почивка и от голямата сграда по стълбите се изливаха потоци общински чиновници. Беше като да плуваш срещу вълните.

Докато той и колегите му си пробиваха път срещу течението, Уортик усети, че някой от минаващите го блъсна силно с рамо.

— Ако обичате! — започна той с раздразнение, но изпита странно усещане. Дръпна се назад, инстинктивно хващайки се за диафрагмата, и удивлението му нарасна още, когато почувства — и забеляза — един много дълъг нож да се измъква от тялото му, точно през стиснатите му ръце. Внезапно усети горещина и лед едновременно; лед във вътрешностите, в корема си; горещина, която го заливаше отвън и се спускаше надолу. Той вдигна очи и забеляза някакво подпухнало, противно лице; мръсна, стърчаща коса; напукани устни, които се бяха разтегнали и разкриваха изгнили зъби.

След което непознатият изчезна.

Занемял, Уортик залитна напред. Тълпата, носеща се покрай него, изглежда се поколеба, хората се струпаха и се заблъскаха един в друг.

Една жена извика в ухото му.

Уортик продължаваше да не разбира, съзнанието му беше празно и той, залитайки, направи още една стъпка.

— О-ох… — простена той тихо, повече на себе си.

Последва друг вик, хор от шумове, рев като на Ниагарския водопад изпълни въздуха. Краката му започнаха да се огъват и той чу несвързани викове, видя да се втурват сини униформи: полицаите бясно си проправяха път през тълпата. Около него настъпи безредие: хората тичаха — едни напред, други назад.

С върховно усилие той направи друга стъпка и се свлече; няколко чифта ръце го хванаха и го преместиха на земята. Чуха се нови разтревожени викове, няколко настоятелни думи пробиха врявата:

— Линейка! Лекар! Намушкан е! Кърви!

Той се запита за какво е целият този хаос, докато лежеше на земята и се унасяше в сън. Марти Уортик беше много, много изморен, а Ню Йорк беше толкова шумен град.

Тя бавно се носеше, гмуркаше се и изплуваше от тежкия сън. Спеше, наполовина будна, после потъваше отново. Най-после съзнанието й се върна напълно. Наоколо беше тъмно като в рог и миришеше на пръст и мокър камък. Тя остана да лежи известно време, беше объркана. След това всичко случило се я връхлетя и тя простена от ужас. Ръцете й напипаха влажната слама върху студения бетонен под. Опита се да седне, но й се зави свят и тя се отпусна обратно с чувство на гадене.

Направи усилие да потисне импулса да изкрещи. След няколко минути отново се опита да седне бавно и този път успя. Господи, чувстваше се толкова слаба и немощна. Нямаше лампа, нямаше нищо, само плътен черен мрак. Ръката я болеше на мястото, където е била системата, и върху нея нямаше превръзка.

Започна да й се изяснява, че е била отвлечена от болничната стая. Но от кого? Мъжът в униформа на санитар беше непознат. Какво се беше случило на полицая, който охраняваше пред вратата й?

Тя се изправи неуверено на крака. С протегнати ръце, като стъпваше внимателно, тръгна напред, докато ръцете й не докоснаха нещо — влажна, студена стена. Опипа я. Беше от груби, измазани с хоросан камъни, които се ронеха под пръстите. Вероятно се намираше в някакво мазе.

Тя тръгна покрай стената, тътрейки крака. Подът беше гол, нямаше препятствия, освен тук-там разхвърляна слама. Стигна до един ъгъл, продължи нататък, като пресмяташе разстоянието в стъпки. Още десет стъпки и стигна до ниша, която отмина — блъсвайки се в рамка на врата, а след това и в самата врата. Дървена. Опипа я отгоре, после спусна ръка по повърхността. Дървена, с железни ленти и нитове.

Лека светлинка се процеждаше през една пукнатина във вратата. Тя прилепи око до нея, но не успя да види нищо.

Вдигна юмрук; поколеба се; после удари силно по вратата: веднъж, два пъти. Последва дълга тишина, после се чу приближаване на стъпки. Тя притисна ухо към вратата и се ослуша.

Съвсем внезапно над главата й се чу стържещ звук. Когато погледна нагоре, заля я ослепителна светлина. Тя инстинктивно покри лицето си и отстъпи. Обърна се и присви очи срещу цепнатината във вратата. След известно време очите й започнаха да се адаптират към ярката светлина и тя бавно се обърна.

— Помогнете ми — успя да каже с дрезгав глас.

Нямаше отговор.

Тя преглътна.

— Какво искате?

Отново никакъв отговор. Но се чу звук — ниско бръмчене. Нора се взря в ослепителното сияние. Сега различи малък правоъгълен отвор високо във вратата. Светлината идваше оттам. Но имаше и нещо друго: лещите на една видеокамера, дебели и големи, пъхнати в отвора и насочени право в нея.

— Кой… кой сте вие? — попита тя.

Лещите внезапно бяха издърпани. Бръмченето спря. И един нисък и предразполагащ глас отговори:

— Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.

След което лампата беше угасена, отворът — затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.

Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.

— Следващата година — Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище — ще приберем всичката трева, дето расте тук.

— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.

— Мамка му, така е.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.

— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.

— Какво прави?

— Откъде да знам, по дяволите?

Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.

— Не мърдай — изсъска Ройбол.

— Не мърдам.

Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.

Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.

— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.

Продължиха да тичат, докато вече не можеха. Най-сетне Мартинели започна да намалява, после падна по очи, спъвайки се в един пън. Ройбол се свлече до него, останал без дъх.