— Ще ставаме ли? — кимна той към вратата.

— Ти тръгвай. Аз ще остана и ще си допия кафето.

Д’Агоста остави една двайсетачка на масата.

— Ще огледаме ли доказателствата след обед?

След като тя кимна, той се обърна и мина възможно най-спокойно между разтревожените лица.

Д’Агоста се боеше, че може да се направи нещо с новите доказателства в мазето на площад „Полиция“ №1. Мястото, както и всички процедури, свързани с него, се държаха под строг контрол заради изхвърляните от съда един след друг случаи поради грешка в поредицата от доказателства, и сега влизането в пристройката беше като получаването на достъп до Форт Нокс29.

Той подаде документите на една секретарка зад бронираното стъклено гише и след това той, Хейуърд, Пендъргаст и Бертен отидоха да охладят страстите в чакалнята — без столове, без списания, само портрет на губернатора, — докато документите се обработваха. След петнайсет минути една енергична жена, сбръчкана като мумия, но пък забележително въодушевена, се появи с радиостанция в едната ръка и ги снабди с баджове и памучни ръкавици.

— Насам — каза тя с ясен глас. — Движете се заедно. Не докосвайте нищо.

Те я последваха по празен коридор с флуоресцентни лампи от двете страни и номерирани метални врати. След дълго вървене жената спря пред една от тях, пъхна карта в слота и с невероятна прецизност набра някакъв код върху охранителното табло; вратата се отвори. В стаята покрай трите стени се редяха шкафове с доказателства, а в центъра стоеше една маса под серия от ярки лампи. Ако се работеше както едно време, доказателствата вече щяха да са сложени на масата. И до тях да лежи списъкът на фотографите, които са ги снимали. А те трябваше направят специално запитване за артикулите — не да се ровят безразборно.

— Застанете зад масата — долетя ясният глас.

Те се подчиниха — Хейуърд, Пендъргаст и дразнещият Бертен. Д’Агоста вече усещаше неодобрителните вибрации откъм Хейуърд. Тя бе възразила срещу присъствието на Бертен — фракът и бастунът от тръстика не се връзваха никак с обстановката. Дребният мъж изглеждаше разрошен, лицето му беше бледо и по слепоочията му се стичаха струйки пот.

— Така — Жената се изправи зад масата. — Правили ли сме го преди?

Д’Агоста не каза нищо. Останалите промърмориха:

— Не.

— Имате право да изискате само по един комплект доказателства наведнъж. Аз съм единствената, която позволява пипането на доказателствата, ако е необходимо да бъдат разгледани отблизо — което, да добавя, трябва да бъде препотвърдено. Тестовете можете да получите след подаване на писмена молба. На списъците тук са изредени всички доказателства, иззети при съдебното претърсване, както и други доказателства, събрани по случая. Както виждате, всичко е снимано. А сега — тя се усмихна и лицето й едва не напука като стара мазилка — какво искате да разгледате?

— Първо — започна Пендъргаст, — може ли да изнесете доказателството, което намерихме в урната на Колин Фиъринг?

След кратко забавяне малкото хартиено ковчеже и съдържанието му — наподобяваща скелет кукла — беше доставено.

— Какво е второто? — попита жената.

— Бихме искали да видим сандъка от Вилата и съдържанието му. — Д’Агоста посочи. — Тази снимка, тук.

Жената плъзна пръста си по списъка, записа си номера, после се обърна, отиде до един от шкафовете, отвори чекмедже и извади от него поднос.

— Доста тежък е за мен — каза тя.

Д’Агоста пристъпи.

— Ще ви помогна.

— Не. — Жената се обади по радиостанцията и няколко минути по-късно влезе едър мъжага, който й помогна да вдигнат сандъка върху масата, след което застана в ъгъла.

— Отворете го, ако обичате, и извадете съдържанието му — каза Д’Агоста. Той не беше видял добре нещата, когато ги взеха от Вилата.

С вбесяваща предпазливост жената отвори капака и извади увитите в кожа предмети, след което ги остави върху масата все тъй внимателно.

— Развийте ги, ако обичате — помоли Д’Агоста.

Всеки предмет беше развързан и разопакован като същински музеен експонат. Разкри се серия от ножове, един от друг по-странни, по-екзотични и с по-неясно предназначение. Остриетата им бяха сложно закривени и назъбени, костните и дървените дръжки инкрустирани със странни завъртулки и шарки. Последният разопакован предмет се оказа дебело парче тел, огънато и извито в изключително странна форма, с костна дръжка в единия край и кука в другия, като външният ръб на куката бе наточен като бръснач. Точно като този, който Пендъргаст беше открил във Вилата.

— Жертвени ножове с амулет — каза Бертен и отстъпи назад.

Д’Агоста се обърна към него с раздразнение:

— Ах, нима?

Бертен покри устата си с ръка и се изкашля.

— Върху дръжките — каза той със слаб глас — има амулет, шарките на Лоа.

— И какво, по дяволите, е „Лоа“?

— Демон или дух. Всеки нож олицетворява един от тях. Кръглите шарки представляват вътрешният танц или „гробищен танц“ на този определен демон. Когато животните или… или живите същества… се принасят в жертва на Лоа, трябва да се използва ножът на Лоа.

— С други думи вуду глупости — каза Д’Агоста.

Дребният мъж измъкна една кърпичка и попи слепоочията си с трепереща ръка.

— Не е вуду, а оби.

Френското произношение на Бертен отново подразни Д’Агоста.

— И каква е разликата?

— Оби е истинското нещо.

— „Истинското нещо“ — повтори Д’Агоста. Той погледна към Хейуърд. Лицето й беше непроницаемо.

Пендъргаст извади една кожена торбичка от сакото си, отвори я и започна да вади съдържанието й — малка стойка, епруветки, пинсети, топлийка, няколко капкомера — като постави всяко на масата.

— Какво е това? — попита остро Хейуърд.

— Тестове — дойде краткият отговор.

— Не можете да си правите лаборатория тук — каза тя. — Чухте служителката — необходимо е да се получи препотвърждение.

Една бяла ръка се мушна в черното сако и се появи отново с лист хартия. Хейуърд взе листа и го прочете, лицето й потъмня.

— Това е абсолютно незаконно — подзе мумифицираната служителка. Преди да е успяла да завърши, във въздуха пред погледа й увисна втори лист. Тя го взе, прочете го, но не направи опит да го върне.

— Много добре — произнесе служителката накрая. — С кой предмет бихте искали да започнете?

Пендъргаст посочи към огънатата в странна форма телена кука.

— Трябва да я взема.

Жената погледна отново листа, после кимна.

Пендъргаст прикрепи една лупа към окото си, взе куката с облечената си в ръкавица ръка, обърна куката, огледа я внимателно, после я остави на масата. Като използва карфицата с изключителна прецизност, той свали няколко люспици от материала, напластен близо до дръжката, и го сложи в една епруветка. Взе тампон, навлажни го в едно от шишенцата, мина с него по дължината на куката, после запечата тампона в друга епруветка. Повтори процедурата с няколко от ножовете, дръжките и остриетата, като всеки тампон се слагаше в съответна малка епруветка. После, като използва капкомер, добави реагенти към всяка. Само първата епруветка промени цвета си.

Той се изправи.

— Колко странно. — Лабораторното оборудване изчезна в кожената торбичка също така бързо, както се бе появило. Пендъргаст дръпна ципа й и я върна обратно в джоба на сакото си.

После се оправи и кръстоса ръце пред гърдите си. Всички го гледаха.

— Да? — попита той невинно.

— Господин Пендъргаст — каза Лора, — ако няма да ви затрудня много, бихте ли споделили с нас плодовете от вашия труд?

— Боя се, че предпочитам да работя по-скоро сам.

— Колко жалко — присви устни Лора.

— Чували ли сте за Уейд Дейвис, канадски етноботаник и книгата му, която излезе през 1988-а година — „Прекосяване на мрака: Етнобиологията на хаитянските зомбита“?

Хейуърд продължи да го гледа, без да казва нищо.