— Чух веднъж за някакъв тип — промърмори Д’Агоста. — Пушел от тези тънки малки цигари.

Бертен му хвърли кос поглед.

— Получил рак. Наложило се да му отрежат устните.

— Че на кого са му притрябвали устни? — попита Бертен.

Лейтенантът чувстваше малките му като мъниста очи върху лицето си. Той отвори прозореца си, скръсти ръце и се облегна, затворил очи.

Точно когато се унасяше, новият му клетъчен телефон се обади. Той се наведе и прочете съобщението.

— Най-после заповедта за обиск на Вилата е минала — каза той на Пендъргаст.

— Отлично. В какви граници?

— Доста ограничени, всъщност. Публичните площи на самата църква, олтара и параклиса — предполагам, че е един, — но не и ризницата или останалите непублични пространства, или извънлежащите сгради.

— Много добре. Достатъчно е да влезем — и да ни представят на хората там. Мосю Бертен ще ни придружи.

— И как ще обясним присъствието му?

— Ангажирал съм го като специален консултант към ФБР по случая.

— Да, добре. — Д’Агоста прокара ръка през оредяващата си коса, въздъхна и се облегна в седалката, после затвори отново очи с надеждата да подремне няколко минути. Невероятно. Направо невероятно.

Нора гледаше в тавана на спалнята си, погледът й се местеше напред-назад по една пукнатина в мазилката. Напред-назад, напред-назад, очите й следваха извивките й, както човек следва притоците на река върху географска карта. Тя си спомни как Бил искаше да запълни и да измаже тази пукнатина, как казваше, че го вбесява, когато легнеше и се опиташе да подремне през деня — което често правеше, принуден да будува по цели нощи в преследване на репортерските си задачи. Тя беше възразила, че това е разхищение, да се хвърлят пари за ремонт на апартамент под наем, и той вече не го спомена.

А сега пукнатината вбесяваше нея. Не можеше да откъсне очи от тавана.

С огромно усилие обърна глава и погледна през отворения прозорец отстрани на леглото. През решетките на пожарния изход се виждаше жилищната сграда срещу алеята и крачещите наперено гълъби по дървения резервоар за вода на покрива й. Звуците от трафика — клаксони, двигатели, стържене на спирачки — се процеждаха от близката улица. Тя чувстваше крайниците си тежки, а сетивата си — измамливи. Нереални. Всичко беше станало нереално. Изчезването на трупа на Бил; мъртвата Кейтлин, убита от ръцете на… Тя стисна очи за момент, опитвайки се да прогони мисълта. Беше се отказала да се опитва да търси някакъв смисъл.

Очите й се спряха върху будилника на масичката до леглото. Червените му цифри светеха срещу нея: три следобед. Беше тъпо да лежи в леглото по средата на деня.

С усилие на волята се надигна, тялото й беше отпуснато и тежко като олово. Стаята за момент се завъртя, след което малко се стабилизира. Тя оправи смачканата възглавница и се облегна върху нея; погледът й неохотно се отклони към пукнатината на тавана и тя въздъхна.

От външната страна на прозореца се чу изскърцване на метал. Нора погледна натам, но не видя нищо на ярката светлина на циганското лято.

Утре трябваше да се състои погребението на Бил. През последните няколко дни тя правеше всичко възможно да се подготви за изпитанието: щеше да е болезнено, но поне щеше да доведе до някакъв край, може би да й позволи да продължи нататък. Но сега дори този завършек й беше отказан. Как можеше да има погребение без тяло? Тя затвори очи и простена.

Друг стон — нисък, гърлен — повтори нейния.

Тя отвори очи. Един силует се изкачваше по пожарния изход точно от външната страна на нейния прозорец — гротескна фигура, чудовище: сплъстена коса, бледа кожа, покрита с груби шевове. Приведеното тяло бе облечено с болничен халат, втвърден от телесни течности и съсирена кръв. Една костелива ръка стискаше полицейска палка.

Лицето беше подпухнало и уродливо, покрито със засъхнала кръв — което още можеше да се разпознае. Нора усети гърлото й да се свива от ужас: чудовището беше нейният съпруг, Бил Смитбак.

Странен звук изпълни спалнята, мек, пронизващ, и й отне известно време, за да осъзнае, че идва от собствените й устни. Тя бе разтърсена от погнуса — и болезнен копнеж. Бил — жив?! Възможно ли беше? Можеше ли наистина да е той?

Фигурата бавно се премести, като се движеше напред с присвитите си крака.

Бели петна затанцуваха пред очите й и по тялото й се разля топлина, сякаш бе на път да припадне или здравият разум я напускаше. Той беше измъчен, а кожата му имаше болнав жълтеникав тен — не се различаваше от онова нещо, което я бе преследвало в гората до Вилата.

Бил ли беше това? Възможно ли бе?

Фигурата отново се наклони напред, все още присвита, вдигна ръка и потропа с един пръст на прозореца. Чук, чук-чук.

Това нещо — той — Бил — я гледаше със сълзящи, кървясали очи. Увисналата му уста зейна по-широко, езикът се завъртя, произвеждайки неясни, нечленоразделни звуци.

Нима се опитва да говори с мен? Жив… възможно ли е?

Чук, чук, чук.

— Бил? — гласът й прозвуча дрезгаво и глухо, а сърцето й блъскаше като чук в гърдите.

Приведената фигура се сепна. Очите се разшириха и се завъртяха, преди отново да се спрат на нея.

— Можеш ли да говориш с мен? — попита тя.

Последва нов звук, полустон, полускимтене. Костеливите ръце свиваха и разпъваха пръсти; безнадеждният му поглед се впи в нея умолително. Нора се взираше в него напълно парализирана. Беше отблъскващ, подивял, почти изгубил всичко човешко. И все пак под засъхналата кръв и сплъстената коса тя различаваше чертите на своя съпруг в подпухналата гротеска на лицето. Това бе мъжът, когото бе обичала както никой друг на света, който допълваше нейното аз. Това бе човекът, който пред очите й бе убил Кейтлин Кид.

— Кажи ми нещо. Моля те.

От разложената уста се откъсна подобие на думи, които сега изразяваха по-силна настойчивост. Сгърченото тяло събра ръце и ги протегна към нея в умоляващ жест. Въпреки целия ужас Нора усети как сърцето й се къса, как дълбокият копнеж и скръбта заплашват да я победят.

— О, Бил — изхълца тя и за пръв път след нападението се разрида с глас. — Какво са ти сторили?

Съществото на противопожарната стълба простена. Остана така за миг, като я гледаше напрегнато, без да помръдва, с изключение на тика, който от време на време разтърсваше тялото му. После, много бавно, една от съсухрените ръце се протегна и се хвана за долния ръб на прозореца.

След което го отвори.

Нора гледаше, а риданията замряха в гърлото й докато — бавно, много бавно — прозорецът се занадига, в един момент наполовина отворен. Създанието се наведе и се провря отдолу. Болничната нощница се закачи в един стърчащ пирон и се раздра с внезапен звук. Нещо в неочаквано пъргавите му движения й напомни за хищник, промъкващ се в дупката на заек. Устата отново зейна, от долната устна се проточи тънка струя лигава слюнка. Ръката се пресегна към Нора.

Инстинктивно, без нито една мисъл в главата си, тя се дръпна назад.

Протегнатата ръка спря. Смитбак вдигна поглед към нея изотдолу, полуотвън, полувлязъл в стаята. Още един мъчителен стон. Този път ръката му се вдигна по-решително.

При това движение в носа я блъсна мирис на гроб. В гърдите й се надигна ужас и тя се присви на леглото, притискайки колене в брадичката си.

Кървясалите очи се превърнаха в тесни цепки. Скимтенето премина в ниско ръмжене. И изведнъж с мощен удар съществото блъсна прозореца и се озова в стаята. Чу се разцепване на дървесина и звън от счупено стъкло. Нора се дръпна с вик, при паническите си движения се омота в чаршафите и падна на пода. Задърпа плата, освободи се и бързо се изправи. Бил беше тук с нея, в стаята.

Той нададе яростен крясък, втурна се към нея и размаха палката.

— Не! — изпищя тя. — Това съм аз, Нора!

Движението му бе тромаво и тя успя да го избегне, като заднишком се оттегли в дневната. Той я последва като се поклащаше напред и надигна отново палката. Отблизо очите му изглеждаха белезникави, замъглени, повърхността им бе суха и сбръчкана. Напуканите устни се разтегнаха, дъхът беше отвратителен, примесен с острия мирис на формалин и метилов алкохол.