— О, боже! — Д’Агоста отстъпи назад. Устата беше затворена, но пространството зад зъбите, където е бил езикът, беше пълно със зеленикавобял прашец, размесен сред забъркани конци. Отпред се подаваше извит нагоре конец, единият му край беше прокаран между два зъба.

Пендъргаст измъкна конеца и го огледа, подуши черепа, взе малко количество от прашеца и го разтърка между палеца и показалеца си.

— Арсеник. Устата е била пълна с него, а устните — зашити.

— Исусе. Що за самоубийство да се удушиш с нож в гърба и да напълниш устата си с арсеник? Според мен хората, които са го погребали, би трябвало да забележат.

— Първоначално тялото не е било погребано така. Никой не погребва мъртвец с лицето надолу. След като близките заровили тялото, някой друг — тези, които вероятно, хм, са „реанимирали“ трупа — са се върнали, изкопали са го и са го подредили по този специален начин.

— Но защо?

— Достатъчно често срещана церемония в оби. За да го убият втори път.

— За какво, по дяволите?

— За да са сигурни, че е много, много мъртъв. — Пендъргаст се изправи. — Както ти вече забеляза, Винсънт, това не е било самоубийство. Нито пък нещастен случай. Всъщност, след като е бил убит дважди, вторият път с арсеник и нож в гърба, изобщо не може да има съмнение. След първоначалното погребение този мъж е бил изровен — изровен с определена цел — и когато тази цел е била осъществена, заровен отново с лицето надолу. Това е виновникът — „съживеният труп“ на „Ню Йорк Сън“ — за убийствата в Инууд Хил през 1901-а година.

— Казваш, че от Вилата са го отвлекли или вербували, превърнали са го в зомби, накарали са го да убие онзи архитект по дизайна и комисаря по парковете — и всичко това, за да не бъде разрушена църквата им?

Пендъргаст махна с ръка към трупа.

— Ecce signum32.

Д’Агоста отпи една глътка кафе и потръпна. Това бе петото му кафе за деня, а още нямаше пладне. Разходите за напитки в Старбъкс бяха станали разорителни и така той се бе върнал към черния катран, произвеждан от древната кафе машина в стаята за почивка в дъното на коридора. Докато сърбаше, погледна към Пендъргаст, който седеше в ъгъла, потънал в мисли, събрал върховете на пръстите си.

Внезапно до слуха му достигна раздразнен глас откъм коридора — някой искаше да се срещне с него. Звучеше познато, но Д’Агоста не можа веднага да се сети. Той стана и надникна през вратата. Един мъж в кадифено сако спореше с една от секретарките.

Секретарката вдигна поглед и го видя.

— Лейтенант, казвам на този господин, че трябва да предаде съобщението си на сержанта.

Мъжът се обърна.

— Ето ви и вас!

Това беше онзи продуцент на филми, Естебан. С превръзка на челото.

— Сър — каза секретарката, — трябва да си запишете час за среща с лейтенанта…

Д’Агоста му махна с ръка.

— Шели, ще разговарям с господина. Благодаря.

Д’Агоста се върна в офиса си и Естебан го последва. Когато забеляза Пендъргаст, седящ мълчаливо в ъгъла, той се намръщи; при първата им среща в имението на Естебан в Лонг Айлънд между двамата мъже бяха прехвърчали искри.

Д’Агоста седна уморено зад бюрото си, а мъжът се разположи на стола срещу него. Имаше нещо в този човек, което Д’Агоста не харесваше. И главното — мъжът беше самодоволен фукльо.

— Какво е това? — попита Д’Агоста и посочи превръзката му.

— Нападнаха ме — каза Естебан. — Вижте! Нападнаха ме с нож!

— Подадохте ли оплакване в полицията?

— Какво, по дяволите, си мислите, че правя сега?

— Господин Естебан, аз работя в отдел „Убийства“. Ще ви изпратя при друг разследващ полицай…

— Това е опит за убийство, не е ли така? Бях нападнат от зомби.

Д’Агоста спря. Пендъргаст бавно вдигна глава.

— Извинете ме… зомби ли казахте? — попита Д’Агоста.

— Точно това казах. Или някой, който се държеше като зомби.

Д’Агоста вдигна ръка и натисна интеркома.

— Шели? Изпрати ми веднага един разследващ полицай, за да снеме свидетелски показания.

— Разбира се, лейтенант.

Мъжът се опита да говори отново, но Д’Агоста го възпря с ръка. След минута влезе един полицай с дигитален микрофон и Д’Агоста му кимна да седне на свободния стол. Той включи микрофона, след което Д’Агоста се обърна към Естебан:

— Добре, господин Естебан. Нека чуем историята ви.

— Снощи останах до късно да работя в офиса си.

— Адрес?

— Трийсет и трета и Западна Трийсет и пета улица №5, близо до Конгресния център „Джейвитс“. Излязох към един след полунощ. Този район на града е напълно безлюден през нощта и аз тръгнах на изток по трийсет и пета, когато осъзнах, че някой върви след мен. Обърнах се и видях някакъв скитник, пиян или може би дрогиран, облечен в дрипи, да залита. Не му обърнах особено внимание. Точно преди да стигна ъгъла на Десето авеню, го чух да тича след мен. Извърнах се и той ме удари по главата с един нож. Беше само страничен удар, слава богу. Човекът — или човекоподобното нещо — се опита да ме прободе отново с ножа. Но аз се поддържам в добра форма, освен това бях боксьор в колежа, така че парирах удара и го ударих аз. Силно. Той ми налетя пак, но този път бях готов и го прострях на земята. Той се изправи, грабна ножа и, залитайки, изчезна в нощта.

— Може ли да опишете извършителя? — попита Пендъргаст.

— Много подробно. Лицето му беше подпухнало. Беше облечен в дрипи, изцапани, може би с кръв. Косата му беше кестенява, мръсна и стърчеше… Издаваше един особен звук, като… — Естебан спря и се замисли. — Напомня вода, всмукана от канал. Висок, кокалест, слаб, тромав. На около трийсет и пет. Ръцете му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв.

Колин Фиъринг, помисли си Д’Агоста. Или Смитбак.

— Можете ли да кажете в колко часа се е случило?

— Погледнах часовника си. Беше един и единадесет минути след полунощ.

— Някакви свидетели?

— Не. Вижте, лейтенант, знам кой беше.

Д’Агоста изчака.

— От Вилата са излезли да ме хванат, след като повдигнах въпроса за жертвоприношенията на животни. Бях интервюиран от онзи репортер, Смитбак — след това беше убит. От някакво зомби, или от човек, облечен като зомби, според пресата. След това ме интервюира друг репортер, Кейтлин Кид — и тя беше убита от тъй наречено зомби. Сега са по петите ми!

— Зомбитата са по петите ви — повтори Д’Агоста с колкото е възможно по-неутрален тон.

— Вижте, не знам дали са истински или фалшиви. Въпросът е, че идват от Вилата. Трябва нещо да се направи — и то веднага. Тези хора вече не се владеят, режат глави на невинни животни, а сега убиват хората, които не одобряват практиката им да провеждат ужасни церемонии. Междувременно Ню Йорк не прави нищо, докато тези убийци си живеят необезпокоявани без разрешение на държавна земя!

Сега Пендъргаст, който беше необичайно мълчалив по време на тази тирада, се обади:

— Съжалявам за раната ви — каза той, като се наведе и загрижено огледа превръзката на Естебан. — Може ли…? — И започна да развива бинта.

— Не бих искал…

Но превръзката беше свалена. Под нея имаше няколкосантиметров разрез и няколко драскотини. Пендъргаст кимна.

— Късметлия сте, че ножът е бил остър и разрезът е чист. Натъркайте го с малко неоспорин и няма да остане белег.

— Късметлия? Чудовището едва не ме уби!

Пендъргаст превърза раната отново и се върна зад бюрото.

— Вече не е тайна защо ме нападна — каза Естебан. — Известно е, че аз планирах протестно шествие срещу жестокостите, извършвани във Вилата — бях получил разрешение за този следобед, което беше оповестено в пресата.

— Знам за това — кимна Д’Агоста.

— Очевидно се опитват да ме накарат да млъкна.

Д’Агоста се наведе напред.

— Имате ли някаква конкретна информация, която да свързва Вилата с този нападател?