— Кланяме се на защитника! — пропя върховният жрец. — Наша сила, наша опора, всички те поздравяваме!

Останалите скандираха.

Шариер продължи на чужд език, останалите сториха същото.

Д’Агоста се огледа. Босонг вече не се виждаше.

— Както боговете над нас ни дават сила — произнесе жрецът, преминавайки отново на английски, — така и ние можем да дадем сила на теб!

Сякаш по знак, Д’Агоста чу нещо като плач. Обърна се и видя в тъмнината малко червено-кафяво жребче — на не повече от седмица, — което водеха към дървен стълб с въже около шията; дългите му несигурни крака тропаха по пода, докато се движеше напред-назад и цвилеше сърцераздирателно; големите му кафяви очи бяха кръгли и уплашени. Мъжът, който го водеше, го завърза за стълба и се дръпна назад.

Жрецът се изправи. Като се приближи в нещо като полутанц и полюлявайки се, той вдигна един блестящ нож във въздуха, подобен на онези, които бяха взели при внезапното си нападение тук.

О, Господи, не, помисли си Д’Агоста.

Другите стояха, обърнати към върховния жрец. Церемонията стремително се приближаваше към кулминацията си. Шариер бързо се докара до ярост, танцувайки сега срещу жребчето; тълпата се полюляваше ритмично; блестящият нож се вдигна още по-високо. Жребчето потропваше и цвилеше ужасено, тръскаше глава и се опитваше да се освободи.

Жрецът се приближи.

В този момент Д’Агоста се извърна. Чу рязкото изцвилване, чу шумното издихание на тълпата — и после крясък на агония, който бързо замря в бълбукане.

Присъстващите ускориха монотонния си напев и Д’Агоста се обърна. Жрецът вдигна умиращото конче в ръцете си, кръвта му още струеше от разрязаната шия, краката му потръпваха. Той тръгна към нефа39 и тълпата се разтвори пред него, когато отново се приближи до противното подобие на човек. С вик жрецът пренесе тялото на кончето до каменния под, докато тълпата рязко се свлече на колене и Д’Агоста и Пендъргаст побързаха да я последват.

Зомбито падна върху мъртвото конче с противен звук и започна да го разкъсва със зъби, да плюе космите и да дърпа вътрешностите с животински звуци на задоволство, като ги пъхаше в устата си.

Шепотът се усили:

— Да нахраним защитника! Envoie! Envoie!

Д’Агоста гледаше в ужас приведения мъж и в него се надигна атавистичен страх. Той погледна Пендъргаст. Намигване на сребристите очи подсказа на Д’Агоста да насочи вниманието си към една странична врата в църквата — леко отворена, която водеше в тъмен, празен коридор. Път за бягство.

— Envoie! Envoie!

Странното същество ядеше с бясна скорост, цапаше се с кръв и съсиреци. Най-после се засити. Изправи се с безизразно лице, сякаш очакваше заповеди. Тълпата също стана.

По знак от жреца хората се разделиха на две, оформяйки коридор. От далечния край на църквата дойде скърцане на желязо и водачът отвори вратата. Отвън нахлу лек повей свеж въздух. Високо над обиколната стена можеше да се види да блещука в мрака една-единствена звезда. Шариер положи едната си ръка върху рамото на зомбито, вдигна другата и насочи дългия си костелив пръст към отворената врата.

— Envoie! — прошепна той дрезгаво; пръстът му трепереше. — Envoie!

Фигурата бавно започна да се тътри към вратата. След миг прекрачи прага и изчезна. Вратата се затвори с глух звук.

Присъстващите сякаш си отдъхнаха, отпуснаха се, размърдаха се. Жрецът започна да слага останките от жребчето в един сандък, подобен на ковчег. Противната „служба“ отиваше към завършек.

Пендъргаст започна да се измъква към прохода, следван от Д’Агоста, който правеше всичко възможно да се държи спокойно. За минута Пендъргаст достигна до вратата и сложи ръка на бравата.

— Момент! — Един от най-близкостоящите се бе извърнал от ужасната сцена и ги бе забелязал. — Никой не може да напуска, докато церемонията не свърши — добре го знаете!

Пендъргаст посочи към Д’Агоста, като продължаваше да държи главата си извърната.

— Приятелят ми е болен.

— Никакви извинения не се приемат. — Мъжът пристъпи напред и се наведе да види лицето на Пендъргаст под качулката. — Кой си ти, приятелю?

Пендъргаст наведе глава, но мъжът вече бе забелязал лицето му.

— Външни лица!

Шариер бързо се втурна да затвори вратата към църквата.

— Външни лица! — извика той в тъмнината. — Бака! Бака!

— Хвани го! Бързо!

Внезапно Д’Агоста видя човекоподобното създание да изпълва рамката на вратата. То остана за миг там, полюлявайки се леко. След това тръгна със смразяващо целенасочена походка към тях.

— Envoie! — извика пронизително жрецът, като сочеше в тяхната посока.

Д’Агоста реагира пръв, изпращайки жреца на пода; Пендъргаст го прекрачи, втурна се и отвори страничната врата; Д’Агоста изхвърча през нея, следван от специалния агент, който я затвори с трясък след себе си и бързо я заключи.

Те спряха. Намираха се в мъждиво осветен коридор с една врата в дъното. Внезапно чукане по вратата, която току-що бяха заключили, ги накара да се задействат. Хукнаха по коридора, но вратата на края му се оказа заключена. Д’Агоста отстъпи назад и се приготви да я разбие с ритник.

— Чакай. — Една бърза манипулация с шперца на Пендъргаст — и проблемът беше решен. Влязоха и Пендъргаст заключи отново след тях.

Намираха се в най-горната част на площадка с дървено стълбище, водещо надолу към зловонен мрак. Пендъргаст светна фенерчето си и лъчът му опипа тъмнината.

— Този… този човек… — задъхано произнесе Д’Агоста. — Какво, по дяволите, правят? Почитат ли го?

— Може би това не е идеалният момент за хипотези — отвърна Пендъргаст.

— Ще ти кажа едно: това е същото нещо, което ме нападна край Вилата. — Той чу думкането по вратата, последвано от звук на счупено дърво.

— След теб — посочи Пендъргаст стълбите.

Д’Агоста смръщи нос.

— Имаме ли друг избор?

— Уви, никакъв.

Двамата се спуснаха по старото стълбище, стъпалата простенваха шумно под краката им. Стигнаха до полуплощадка, която водеше към второ стълбище, този път от камък, и се спускаше спираловидно надолу към чернотата. Когато най-накрая стигнаха до дъното, Д’Агоста видя тухлен коридор, който се простираше пред тях, пълен с паяжини и мухъл. Въздухът миришеше на пръст и плесен. Отзад и отгоре идваха заглушени викове, думкане с юмруци по дърво.

Д’Агоста извади собственото си фенерче.

— Трябва да намерим каменна зидария, отговаряща на тази във видеото — каза Пендъргаст и плъзна лъча по влажните стени. Той се движеше бързо в мрака, а мантията му се влачеше след него.

— Още малко, и тези ненормалници ще ни настигнат — каза Д’Агоста.

— Не те са това, което ме плаши — промърмори агентът. — А той.

Двамата минаха под няколко свода и едно каменно стълбище, което водеше нагоре. Отвъд тунелът се разклоняваше и след кратко обмисляне, Пендъргаст избра пътя наляво. Миг по-късно се озоваха в голяма кръгла стая с ниши, изсечени на равни разстояния в стените. Във всяка от нишите бяха струпани човешки кости като наръчи съчки.

— Прелестно — промърмори Д’Агоста.

Пендъргаст рязко се закова.

Тогава Д’Агоста разбра какво го е спряло: от мрака зад тях се чуваше някакво тътрене. Извън обсега на фенерчето му някой подсмръкна шумно, сякаш душеше въздуха. Тежки провлачени стъпки, които ускоряваха ход, движеха се по невидим коридор, очевидно успореден на помещението, в което се намираха. Д’Агоста усети силната животинска миризма на конска плът, която се разнасяше във влажния въздух.

— Подуши ли това?

— И още как. — Пендъргаст фокусира фенерчето си върху един проход, от който миризмата изглежда се носеше заедно с полъх чист въздух.

Д’Агоста извади „Глока“ си и усети да го пронизва чувство за страх.

— Това нещо е тук. Ти застани отляво, аз ще заема дясната страна.

Пендъргаст измъкна четиридесет и петкалибровия си пистолет изпод мантията и те изпълзяха към входа.