— Отстранявах проблеми.

Хуан Кабрило се беше прегърбил на командирския стол във фалшивия мостик на „Орегон“. Въпреки че кожата беше окъсана, та столът да изглежда стар като останалата част на товарния кораб, Хуан го беше преправил по поръчка и сега той беше може би най-удобният стол на борда. Всеки дежурен трябваше да използва главната работна станция в оперативния център, но този стол беше запазен само за Кабрило.

Слънцето залязваше зад левия борд. Феерията от цветове и светлина беше още по-зрелищна на фона на завесата от вулканична пепел, изригваща от върховете далеч на север.

Дневната горещина се беше запазила на мостика. Металните части пареха, а коланът на късите панталони на Хуан беше мокър от пот. Той беше съблякъл ризата си и носеше гуменки. „Орегон“ се движеше с бясна скорост и с отварянето на някоя врата в мостика би нахлул истински ураган, затова помещението бе затворено и беше горещо и задушно.

Вместо да рискуват да минат през Източнокитайско и Японско море, където трафикът на кораби беше натоварен като уличното движение в Лос Анджелис в най-оживения час, Кабрило беше решил да поемат на изток, така че минаха край най-северната точка на Филипинските острови и поеха покрай тихоокеанското крайбрежие на Япония. Тук корабоплавателните маршрути бяха по-малко и не трябваше да се тревожи, че други плавателни съдове ще докладват за кораб, движещ се със скорост над петдесет възела. Радарът беше включен, тъй като го интересуваше визуалната информация. След още няколко часа щяха да пресекат линиите за Токио и движението щеше да намалее още, така че нямаше да е необходимо да маневрират около фериботи с автомобили, контейнеровози и десетки други плавателни съдове, кръстосващи Тихия океан.

При заминаването си бяха загубили по-малко от половин час, но загубата на време беше единственото, което Хуан не можеше да си позволи. До Еди оставаха още два дни път, а оскъдните репортажи на руските вулканолози в Петропавловск бяха обезпокоителни. Полуостровът се разтърсваше от почти непрестанни трусове, три вулкана от планинската верига бълваха пепел и отровни газове. Засега нямаше съобщения за смъртни случаи, но повечето селища в Камчатка бяха толкова отдалечени, че можеше да минат седмици, докато новината се разчуе.

Единствената светлина в тунела, ако можеше да се нарече така, беше, че предавателят на Еди продължаваше да излъчва сигнал и Хали го получаваше чрез чадъра от сателити. Дори с това обаче имаше проблем. Според сателитната информация Зенг беше на брега в сянката на единия от изригващите вулкани. Кабрило можеше да попита доктор Хъксли колко дълго ще издържат батериите на предавателя, след като Еди умре, но вече знаеше отговора. Зенг можеше да е починал преди седмица и никой от „Орегон“ нямаше да разбере.

— Какво си се замислил?

Хуан рязко завъртя стола си и чак след това позна гласа. Намръщи се, че го безпокоят.

— Извинявай — каза Тори. — Не исках да те стресна.

— Няма нищо. — Той отново се втренчи в хоризонта, сякаш като го наблюдаваше, щеше да го доведе по-близо.

— Мисля, че това ще ти хареса. — Тя му показа бутилка бира „Сан Мигел“ — единствената, която Кабрило смяташе, че заслужава да бъде изнасяна в чужбина.

Виктория носеше бяла ленена пола, зелена памучна блуза и ниски обувки. Черните й коси бяха прибрани назад и разкриваха изящната извивка на високите й скули. Изкусно сложеният грим подчертаваше поразителните й сини очи и сочните й устни. Хуан я гледаше с неприкрит интерес и усещаше, че и нейното внимание е съсредоточено върху него. Тори огледа широките му рамене, яките мускули и стегнатия му корем, но когато погледът й се плъзна по-надолу, към изкуствения му крак, бързо отмести очи.

Кабрило умело криеше протезата си и обикновено не носеше къси панталони пред хора, така че рядко бе изпадал в неловко положение, откакто загуби крака си. Внезапното неудобство на Тори го накара да усети липсата му, още повече че изкуственият съвсем не приличаше на истински. Беше черен цилиндър от стомана и карбоново влакно. Кабрило изведнъж съжали, че не си е обул дълги панталони или поне не си е сложил една от протезите с по-човешки вид.

Смъкна краката си от парапета под прозореца и ги скри под стола. Беше и притеснен, и заинтригуван от мисълта защо мнението на Тори има значение за него.

Взе бирата, прокара студеното изпотено стъкло по челото си и отпи няколко големи глътки. Джулия беше сменила превръзката му и той вече не изглеждаше така, сякаш има памперс на главата. Май наистина трябваше да си направи пластична операция, след като мисията приключи.

— Благодаря. Извинявай за убийствения поглед, с който те сразих. Бях се вглъбил в собствения си свят.

— Мислиш за твоя човек, нали? За Еди.

— Да, за Еди Зенг. Един от най-добрите ми хора.

— Макс ми каза някои неща за него. И за теб. — Тя се усмихна. — Събрал си страхотна банда.

Кабрило се ухили.

— Бандити и разбойници до един. Не съм работил с по-добър екип през целия си живот. Съжалявам, че не ми остана време да ти покажа кораба и да те запозная с всички.

— Знам, че си зает. Линда беше така любезна да играе ролята на домакиня. — Тори прокара ръце по хълбоците си. — И ми позволи да взема дрехи от Работилницата за вълшебства.

— Ами каютата ти? Харесва ли ти?

Тори се засмя.

— По-голяма е от апартамента ми в Лондон и ако откриеш, че мраморната вана е изчезнала, след като си тръгна, не се изненадвай. Изглежда, обичаш хубавите неща в живота. Храната съперничи на тази, която поднасят в прочутата британска корабоплавателна фирма „Кунард“, а стюардът Морис е абсолютен сладур.

— Фактът, че се борим с диваци, не означава, че и ние трябва да сме диваци.

— Как така станахте наемници?

Хуан й направи знак да седне до него — на мястото на Макс.

— Когато Студената война свърши, разбрах, че глобалното разделение, спирало развитието на света половин век, е приключило. Щяха да избухнат регионални конфликти и необходимостта от осигуряване на охрана щеше да нарасне. Ето защо създадох Корпорацията. А що се отнася до „Орегон“, вместо да установя базата си в някоя страна, където ще съм подвластен на местните закони, реших, че един кораб ще ми даде нужната свобода.

— За пари ли го правиш?

— Доста съм алчен, но подбирам клиентите си.

— Мисля, че си по-скоро придирчив, отколкото алчен.

Кабрило се засмя.

— Морис пак е клюкарствал.

— Той те обожава — усмихна се Тори. — Всички много те обичат. Чух, че през последните години си отказал някои много изгодни предложения.

— И съм приел други.

— Според мен не става дума за пари.

— Да речем, че е удовлетворяващо да ти плащат да правиш онова, което мислиш за правилно. А ти, госпожице следовател? Как получи работа в „Лойдс“? Обявата им във „Файненшъл Таймс“ обещаваше по-голяма заплата, отколкото да станеш борсов посредник, така ли?

— Без коментар. — Тя отпи глътка от бирата си. — Е, имаш ли теории какво става?

— Теории да, но отговори не. Особено след като изгубихме последната брънка във веригата.

— Франклин още не си е простил.

— Той е най-добрият приятел на Еди. Няма да си прости, докато не види Еди в безопасност. Което ми напомни нещо. — Кабрило скочи от стола, грабна една папка от бюрото и я даде на Тори. — Компютърът го изготви преди час. Може да ти се стори интересно.

— Какво е? — попита тя, докато отваряше папката.

— Преводът на книжата в куфарчето, което взе от колата на Сингх. Накратко казано, там са изброени всички кораби, отвлечени от групировката му в Тихия океан през последните няколко години. Сигурно ще приключи много от твоите случаи. Повечето кораби са превърнати в метални отпадъци в „Карамита“, но някои все още плават под удобни флагове на фалшивите компании, които Сингх контролира.

— Контролираше — поправи го Тори и зачете. След малко добави: — За съжаление не се споменава нищо по въпроса какво е правил близнакът на „Маус“, „Соури“, откакто Сингх го е купил. Подозирам, че също е пренасял кораби, но Сингх е водил друго счетоводство, за да отдели този аспект на престъпното си феодално владение… Хм, всъщност защо да го прави?