Не беше облечен много по-добре от търговеца на стари кораби. Не се беше бръснал от деня, преди да отвлекат Рудолф Исфординг, и си беше сложил мазна черна перука под капитанската шапка. Дочените му панталони изобщо не бяха виждали ютия, а копчетата на ръкавите на сакото, опъващо се на огромния му корем, липсваха. Ако богаташите Сингх държаха да се представят за едва изкарващи прехраната си бедняци, Кабрило можеше със същата лекота да играе ролята на морски капитан без късмет.
Абхай Сингх прочете справката за „Орегон“, която му даде Хуан — там беше записано друго име, в момента го изписваха на корпуса на кораба. В документите бяха отбелязани размерите, тонажът, товароподемността и оборудването. Бяха приложени и много снимки. Свинските очички на сикха ги прегледаха бързо и внимателно. Единственият звук в занемарения кабинет беше потракването на черния вентилатор и шумът на уличното движение през отворения прозорец.
— Има нещо, което не виждам, капитан… Смит — каза Сингх и изпитателно се вторачи в Кабрило. — Документите ви за собственост. Да не би плавателният съд, който искате да продадете за отпадъци, да не е ваш?
Хуан, изпълняващ ролята на Джеб Смит, един от редовните му персонажи, когато имаше работа с чиновници, отвърна на подозрителния му поглед спокойно.
— Не виждате и нещо друго. — И му даде още една купчина документи.
Сингх ги погледна недоверчиво, но когато стигна до половината на първата страница, очите му блеснаха от алчност.
— Да, точно така — каза Хуан. — Трюмовете са пълни с осем хиляди тона алуминиеви слитъци. Натоварихме ги в Карачи. Искате ли да сключим сделка, господин Сингх? Вие ще забравите, че корабът не е мой, а аз ще забравя, че когато е станал ваш, съм знаел, че на борда е имало необработен метал на стойност десет милиона долара, който не принадлежи на никого от нас двамата.
Сингх остави книжата на бюрото, сплете мургавите си пръсти и замислено погледна Кабрило.
— Защо се обърнахте към „Карамита“, капитане?
Всъщност питаше откъде някой си капитан Джеб Смит знае, че собствениците на склада за метални отпадъци са корумпирани и приемат подкупи.
— Поетите често пишат колко необятни са океаните и това е вярно, господин Сингх, но знаете ли, от друга страна светът все пак е малък. Човек чува разни неща.
— И къде ги чува тези разни неща?
Кабрило се огледа крадешком.
— На различни места от различни хора. Не си спомням кой ми каза за вашия хубав склад, но слуховете се разпространяват по-бързо от дизентерията и може да са още по-неприятни. — Отново се втренчи в Сингх и изражението му стана неразгадаемо.
Абхай разбра подтекста на думите му — продължиш ли да задаваш въпроси, ще се погрижа властите да огледат „Карамита“ по-отблизо — и се усмихна лицемерно.
— Сърцето ми се радва, като чуя как хората оценяват толкова високо бизнеса ми. Мисля, че може да се споразумеем, капитан Смит. Трябва да знаете, че цената на стоманата за отпадъци се вдигна, затова ще получите сто и десет долара за тон за целия кораб.
— Мислех, че по-скоро ще бъдат петстотин и петдесет — възрази Кабрило. Можеше да учетвори цената заради слитъците алуминий, които обещаваше, но искаше да приключи с преговорите и да се изкъпе от смрадта на непочтеност.
— Не, няма да стане — отговори Абхай разпалено, сякаш Кабрило беше обидил сестра му. — Мога да вдигна само до двеста.
— Може да вдигнете и на четиристотин, но аз ще взема триста.
— О, капитане — театрално изпъшка сикхът, държеше се, сякаш този път Хуан е обидил майка му. — Няма да имам никаква печалба на тази цена.
— Мисля, че ще имате нещо повече от печалба. И двамата знаем каква е цената на товара. Защо не се договорим за двеста и петдесет на тон и след два дни да ви докарам кораба?
Сингх се замисли. Кабрило знаеше, че по всяка вероятност „Маус“ ще стигне до „Карамита“ по същото време като „Орегон“, и се запита кое в съзнанието на сикха ще надделее — алчността или трезвият разум. Един предпазлив човек би затворил склада, докато сухият док не остави товара си и не заличи доказателствата за пиратството си, но Сингх би се полакомил да спечели цената, предложена от Хуан.
Сикхът взе решение.
— В момента складът е пълен. Докарайте кораба си след седем дни. Тогава ще имаме място.
Кабрило стана и протегна изпотената си ръка.
— Договорихме се. Но ако собствениците на кораба имат шпиони в Джакарта, ще дойда в „Карамита“ след два дни.
И излезе от кабинета още преди Абхай Сингх да проумее забележката му.
Джордж Адамс го върна с хеликоптера на „Орегон“, който беше заел позиция далеч от маршрутите на корабите. От няколко дни Джордж летеше по двадесет часа, превозваше екипа от Швейцария обратно до „Орегон“. Най-после целият екипаж се бе събрал, с изключение на Еди Зенг.
Кабрило отиде в каютата си, свали дрехите на Джеб Смит и перуката, сложи ги в найлонова торбичка и я захвърли в дъното на гардероба за следващия път, когато щеше да играе тази роля, после се насапуниса и почна да се бръсне.
Видя блясъка в очите си в огледалото над мивката. Винаги гледаше така, когато се приближаваше към набелязаната жертва. Фактът, че Сингх се беше съгласил да купи плавателен съд без документи за собственост, беше основателна причина за арестуването му. По-важното обаче беше, че следата, предоставена от Рудолф Исфординг, водеше в правилна посока. Абхай Сингх и баща му бяха затънали до гушата в мръсотия. Сега задачата на Хуан беше да ги разобличи, да намери Антон Савич и да предаде всичките на властите.
Изкъпа се, натри бузите си с ром и се облече: черен панталон, бяла памучна риза и меки черни мокасини. Поръча да му занесат храна в заседателната зала и свика старшия персонал на кораба на съвещание.
Заседателната зала беше на десния борд на „Орегон“, зад надстройката, и побираше четиридесет души, макар че около масата имаше места само за десетина. Когато не се налагаше да се крият, отваряха големите правоъгълни прозорци и помещението се обливаше в дневна светлина. Хуан пристигна пръв и се настани на кожения си стол с висока облегалка. Морис, главният стюард на Корпорацията, влезе с вдигаща пара дълбока купа със самоса2 и кана с прочутия си слънчев чай. Наля на Кабрило и му даде чиния.
— Добре дошъл на борда, шефе.
Хуан бе получил досието на семейство Сингх по електронната поща по време на полета си от Европа и Джордж Адамс го беше посрещнал в Джакарта с дегизировката на Джеб Смит, така че откакто беше заминал за Токио с Тори Болинджър преди две седмици, беше отсъствал от „Орегон“.
— Благодаря. Какви са последните новини?
Морис беше непоправим клюкар.
— Ерик Стоун имал връзка с някаква испанка по интернет. Пишели си доста пламенно.
Ерик беше отличен кормчия и владеенето му на системите на кораба съперничеше дори на уменията на Хуан и Макс Ханли, но когато ставаше дума за нежния пол, беше абсолютно безнадежден. В един лондонски бар, след аферата със Свещения камък, Ерик толкова се смути и обърка от дръзкия подход на една жена, че му прилоша и трябваше да изтърчи навън.
— Нали не използваш моите пълномощия, за да четеш компютърните дневници на кораба, Морис?
— Дори не знаех, че съществува такова нещо като твои пълномощия. Просто го чух да обсъжда въпроса с Марк Мърфи.
В това имаше логика. Хуан се подсмихна. Мърфи, партньорът на Ерик, имаше още по-малко късмет с жените и от Стоун, ако не се смятаха краткотрайните му връзки с разни пънкарки. Но за Кабрило девойка с повече обеци от игленик, впечатлена от мъж, чието хоби е да кара скейтборд, не беше голям улов.
— Е, любовта е най-прекрасното нещо на света, Морис.
— Не си ме питал и нищо не съм ти казвал, Кабрило.
В заседателната зала влязоха Макс, Линда Рос и Джулия Хъксли и стюардът се изниза. Тримата си наляха чай и си взеха самоса. След няколко секунди дойдоха Хали Казим и Франклин Линкълн. Линкълн обикновено не присъстваше на тези срещи, но в момента заместваше отсъстващия Еди Зенг. Ерик и Мърфи пристигнаха последни, спореха за някаква неясна реплика от скеч на „Монти Пайтън“.
