Кабрило включи портативното радио, но не намери станция на никоя честота. Мобилният му телефон също нямаше сигнал.

— Не ме чувате — каза той на безмълвното устройство. — Добре.

Бяха инсталирали в ремаркето заглушители и предаватели за активни смущения, за да го изолират от електронни сигнали. Линкълн и Хали Казим бяха изпробвали техниката в склада, но Хуан искаше да се увери, че системата работи в границите на града, където покритието на мобилните телефони беше по-пълно. Това беше поредният детайл, който нямаше да остави на прищевките на Закона на Мърфи.

По време на половинчасовото пътуване непрекъснато проверяваше дали телефонът няма да проработи. Накрая спряха и Линкълн го отключи. Хали вече бе затворил вратите на склада.

— Има ли връзка? — попита едрият мъж.

— Не — отвърна Кабрило и щом слезе, погледна екранчето. — Е, тук вече има. Микробусът с Рудолф Исфординг трябва да е на позиция не по-късно от осем и петнадесет. Искам да сме готови до седем и тридесет. Джулия обади ли се?

— Обадиха се, докато ти беше в камиона — каза Хали. — Съпругата на Исфординг е приспана и Джулия се връща в хотела. Ще ни чака пред затвора в седем и ще се свърже с нас веднага щом микробусът излезе от двора.

— Добре. Тя ще ги следи до града. Линкълн, ти ще чакаш в камиона зад строежа. Колата за бягство на място ли е?

— Лично я паркирах — отговори Казим. — И три пъти проверих всичко.

Кабрило кимна. Можеше да го очаква.

— Единственото незаконно нещо, което сме направили до тази вечер, е, че подменихме съпругата на адвоката, и дори това вероятно не противоречи на закона. Утре сутринта обаче ще нарушим всички закони в швейцарския наказателен кодекс. Ако операцията се обърка, всеки, който бъде арестуван, ще лежи поне двайсет години в затвора „Регенсдорф“.

Хората му разбираха опасността. За това им плащаха, но Хуан винаги им припомняше какви са рисковете, преди да пристъпят към действие. Е, сега вече Хали, Линкълн и другият наемник на Корпорацията, бившият парашутист Майкъл Троно, бяха инструктирани.

Утрото на следващия ден беше сиво и студено. Когато стигнаха до предварително определените постове, заръмя. Малцината минувачи се бяха свили в шлифери или под чадъри. Вместо да е проблем, лошото време беше благословия, защото сутрешното движение беше слабо.

Хуан не срещна неприятности да влезе в строежа. В края на краищата това беше третото му нахълтване и стартирането на големия мотор, захранващ крана, беше лесно. Катеренето по кулата го накара да се поизпоти и да се разтрепери, но за щастие в кабината на крана имаше отопление. Той го включи и пийна кафе от термоса, докато чакаше. На врата му бяха окачени инфрачервени очила.

Джулия отново се обади и ги информира, че бронираният микробус, превозващ Рудолф Исфординг, ще е на място след десет минути. От наблюдателния си пост високо над улиците Кабрило го забеляза пет пресечки, преди да стигне до строежа. Линкълн беше паркирал камиона с ремаркето зад калната работна площадка. Хуан видя, че от комина излиза пушек — Линкълн чакаше с включен двигател. Хали и другите бяха в колата за бягство, малък пикап, който бяха купили на старо от една компания за транспортиране на мебели в Люцерн. Кабрило не ги виждаше, но знаеше, че също имат инфрачервени очила и противогази.

Отново огледа строителната площадка. Навсякъде имаше купчини материали и препълнени с отпадъци контейнери. Багерите и булдозерите бяха притихнали. Около фургона нямаше движение: още никой не беше дошъл на смяна. Ако се придържаха към графика от предишната седмица, първият работник щеше да пристигне половин час след отвличането. Седеметажната сграда беше тъмен скелет от стомана и бетон в сумрака и дъжда. Кабрило не виждаше, но знаеше къде хората му са поставили експлозивите.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Аз съм, Хуан — каза Джулия Хъксли. — Микробусът на Исфординг току-що спря. Едното ченге от първата кола слезе да обсъди нещо с шофьора. Чакай малко. Мисля, че всичко е наред. Полицаят се връща в колата си. Тръгнаха. След секунда ще ги видиш.

Далеч долу на улицата се появи полицейска кола, последвана от бронирания микробус и втора патрулка. Не бяха включили сините лампи и сирените и пълзяха наред с останалите превозни средства.

— Време е за шоу — каза Кабрило по кодирания предавател, избърса потта от дланите си и хвана лостовете.

Въпреки че не беше работил с кулокран и височината правеше разстоянията малко измамни, той бе управлявал дерик и други кранове в морето и беше сигурен, че ще се справи. Премести дългата тридесет метра стрела над улицата. Тежката стоманена кука се спусна на петнадесет метра от калдъръмената настилка.

— Виждам ги в огледалото — съобщи Хали от колата за бягство.

— Всички да си сложат очилата.

Кабрило успя да различи разкривените детайли и на първо място инфрачервената стробоскопична лампа на куката на крана. Тя не се виждаше без очила, но блесна като сигнална ракета в прибора. Подобна технология позволяваше на изтребителите „стелт“ да хвърлят бомби с прецизна точност във всякакви климатични условия.

Някакво движение привлече вниманието му. Той погледна към улицата и видя, че зад ъгъла зави ферари и се стрелна по пътя. Караше поне със сто километра в час, навлизайки в забранената лента на двупосочната улица. Гърленият рев на ауспуха отекна в каньона от барокови сгради и стигна до Хуан, на тридесет метра височина в кабината на крана. Той изчисли скоростта и разстоянието и разбра, че ниската спортна кола ще изпревари първата полицейска патрулка в решаващия момент. Ако Хали минеше пред ферарито, сблъсъкът не само щеше да смачка произведения в Италия автомобил и да убие шофьора, но и щеше да изблъска микробуса с Исфординг встрани от пътя на полицейската кола и да позволи на конвоя да мине през старателно устроената засада.

— Хуан? — разтревожено попита Хали.

— Започвам.

Колкото и да не искаше да мести крана от внимателно изчислената му позиция, Кабрило трябваше да действа. Дръпна лоста и дългата стрела започна да се премества хоризонтално. Когато стигна до желаната позиция, Хуан натисна бутона. Тежкият хиляда и петстотин килограма механизъм с куката стремително се спусна от небето.

Шофьорът на ферарито нямаше как да види падащата отгоре тежест, така че имаше само секунди, за да реагира на масата стомана, която се стовари на улицата и издълба тридесетсантиметров кратер на десет метра пред него. Наби спирачки, завъртя волана надясно и се удари в полицейската кола. Кабрило натисна друго копче и куката се вдигна от улицата в облаци от прах, разби предното стъкло на автомобила за един милион долара и обели покрива му като на консерва риба, докато той минаваше под нея. Задната гума на ферарито хлътна в дупката. Спортният автомобил се наклони на една страна и отново блъсна патрулката. Двете коли се разтресоха и спряха.

Хали Казим сигурно виждаше всичко в огледалото, но това не отвлече вниманието му. Щом първата патрулна кола го задмина, той настъпи газта и потегли, като закачи задната й броня. Патрулката се завъртя и блокира тясната улица.

Шофьорът на бронирания микробус с Рудолф Исфординг удари спирачки и едва избегна сблъсъка с полицейската кола. Джулия Хъксли спря колата си напреки на улицата, за да му попречи да излезе на задна скорост от капана.

А Кабрило задейства експлозивите, които бяха поставили в недовършената сграда.

Насочените взривове бяха разположени така, че да постигнат максимален ефект. Силата им беше насочена към натрупаните на етажите торби цимент. Всяка последователна експлозия отгоре надолу вдигна уголемяващ се сив облак прах, изригващ от сградата в сцена, напомняща за рухването на кулите близнаци в Ню Йорк. За няколко секунди ситният прах образува непроницаема завеса, която се вдигна на шестдесет метра над улицата и покри района в радиус от две преки. Щяха да минат поне десет минути, докато лекият ветрец разчисти облака. А дотогава никой нямаше да може да види нищо на улиците около строежа.