Кабрило кимна — твърдо и решително.

— Добре. Уреждай пътуването си.

Главният екран в оперативния център показваше странно изкривена картина на океана. Пяната върху ниските вълни приличаше на зелени мълнии, разклоняващи се над тъмната вода. Оптиката на камерата превръщаше ритмичния пулс на морето в туптящо сърце. Образът леко трепна и Джордж Адамс изруга.

Адамс беше пилотът на хеликоптера „Робинсън R–44“ на „Орегон“ и на двата безпилотни радиоуправляеми летателни апарата, които можеше да бъдат изстреляни от площадката до перилата на левия борд на товарния кораб. Въпреки че американските военни харчеха милиони долари за безпилотни разузнавателни самолети „Предатър“, машините на Корпорацията се продаваха в търговската мрежа и имаха дистанционно управление и светлочувствителни камери. Джордж можеше да седи в оперативния център и да управлява малкия летателен апарат в радиус петнадесет мили от кораба само с един лост.

Джордж Адамс — Гомес — беше един от малцината военни на борда на „Орегон“ и се беше прославил, като караше екипи за специални операции в Босна, Афганистан и Ирак. Неженен, четиридесетгодишен, Адамс имаше телосложение на пилот на изтребител. Беше чернокос, с черни очи, висок и строен и притежаваше очарователно самочувствие, което неизменно го правеше център на внимание сред жените. Хубостта му беше използвана в не една от предишните мисии на Корпорацията. Прякорът му беше измислен след една такава мисия, когато бе прелъстил любовницата на някакъв наркотрафикант от Перу, която поразително приличаше на Мортиша от „Семейство Адамс“.

Сега видеовръзката му позволяваше да вижда какво има пред него и под камерата, монтирана в носа на безпилотния самолет, но не и да усеща леките въздушни течения или насрещните ветрове, оказващи въздействие на дългия метър и половина летателен апарат. Адамс коригира курса, променен от внезапния порив на вятъра, който блъсна самолета, и дръпна лоста, за да го издигне по-високо.

— Какво е разстоянието? — обърна се към Линда Рос, която наблюдаваше картината на радара.

— Намираме се на четири мили зад кърмата на „Маус“ и на три мили от левия борд.

Безпилотният самолет беше твърде малък, за да бъде засечен от мощния радар на „Орегон“, но огромният сух док и двата влекача, които го теглеха, ясно се виждаха на екрана.

Адамс натисна един бутон и включи камерата, инсталирана в носа на безпилотния самолет. Океанът все още беше изпъстрен с тайнствени зелени линии от пяна; на няколко мили от самолета ярък смарагдов блясък прорязваше тъмната вода.

— Там! — извика някой.

Блестящата ивица беше дирята на „Маус“, който се движеше на юг. Пред сухия док се виждаха силните прожектори, монтирани на кърмата на влекачите, за да осветяват тежкия товар. От километър и половина дебелите буксирни въжета изглеждаха тънки като паяжина. От едната страна на сухия док имаше два по-слаби прожектора, но огромният, подобен на пещера трюм тънеше в непрогледен мрак.

— Добре, Джордж. Закарай ни там — заповяда Макс Ханли от командната станция и вдигна мобилния си телефон. — Получаваш ли картина, шефе? Виждаш ли какво става?

— Горе-долу — отвърна Кабрило от хотелския апартамент в Токио. — Не виждам много на този малък екран.

— Първо ще го пусна да прелети високо — каза Адамс. — Ако не забележим нищо, ще изключа мотора и ще го спусна по-близо. — Погледна Ханли. — Ако моторът не се включи отново, отписваме самолета.

— Чух — каза Хуан. — Предай на Джордж, че няма да изгубим елемента на изненада, ако се наложи да изпратим хора на борда. Няма проблем, ако изхвърлим безпилотния самолет.

— Джордж, Хуан каза, че ако разбиеш безпилотния самолет, ще ти го приспадне от заплатата — съобщи Макс.

— Предай му, че ще го приспадне от заплатата ми, когато Еди плати подводницата, която блъсна — отвърна Адамс и отново се съсредоточи върху екрана пред себе си.

Джордж намали скоростта на безпилотния самолет, но той пак изпревари бавно движещите се кораби. Нямаше начин черният самолет да бъде забелязан от сухия док или от влекачите, но беше възможно някой бдителен член на екипажа да чуе пронизителния вой на мотора му. Джордж го придвижи сто и петдесет метра към десния борд на конвоя и насочи камерата, докато прелиташе над дългия двеста и четирийсет метра сух док.

Съоръжението приличаше повече на крепост, направена да пътува в океана, отколкото на плавателен съд. Страните му представляваха отвесни стени от стомана и само леко притъпените носове загатваха за обтекаема форма. Двата трийсетметрови влекача изглеждаха като детски играчки в сравнение с грамадата, която теглеха.

Ерик Стоун и Марк Мърфи филтрираха видеосигнала през компютърен софтуер, за да подобрят качеството на образа, увеличиха контраста и премахнаха изкривяването, дължащо се на вибрациите на мотора на самолета. Докато той завърши обиколката си и се отдалечи от „Маус“, те вече бяха обработили първоначалните кадри и ги пуснаха на главния екран.

— И какво се очаква да видя? — попита Кабрило по мобилния телефон.

— По дяволите! — изруга Макс и се втренчи в плазмения екран. В едната си ръка държеше клетъчния телефон, а в другата — незапалената си лула.

— Какво има?

— Светлините на „Маус“ пречат да се види какво има в трюма. Просто черна дупка в средата на кораба. Самолетът ще трябва да премине директно над него.

— Ей сега — каза Гомес. Тялото му несъзнателно се наклони, докато безпилотният самолет правеше остър завой.

След минути го придвижи към задната част на сухия док на шестстотин метра. Вместо да намали скоростта, изключи тягата и малкият самолет се спусна право към „Маус“ — в самоубийствен полет. Запалителната му система беше капризна и някой член на екипажа обикновено трябваше да завърти ръчно малкото витло преди изстрелването, за да включи мотора.

Образът на „Маус“ изпълни екрана. Когато безпилотният самолет стигна на четвърт миля от сухия док, Адамс изключи мотора, самолетът безшумно запланира в нощното небе и видеокартината престана да подскача. Адамс погледна висотомера. Безпилотната машина се намираше на триста метра и той изостри ъгъла на атаката. Самолетът, безмълвен като привидение, връхлиташе като стрела към сухия док.

Ерик и Мърфи провериха дали записващите устройства прехвърлят кадрите на диск. Адамс насочи самолета на трийсет метра над плаващия сух док, така че камерата да улови всеки детайл на тъмния трюм.

На петнайсет метра от носа обърна самолета и отново го сниши, за да увеличи скоростта. На височина десет метра натисна стартера на контролните уреди. Морето на плазмения монитор се увеличи. Нищо не се случи и той пренастрои стартера и опита отново. Пластмасовото витло се завъртя, но моторът отказа да запали.

Самолетът сякаш увеличи скоростта в последните си мигове — или може би океанът се надигна, за да го грабне от небето. Екипът в командната стая изтръпна, когато летателният апарат се завъртя спирално и екранът угасна.

Адамс стана и изпука пръсти.

— Знаете старата шега. Всяко приземяване, след което можеш да си отидеш у дома, е добро.

Неколцина души изпъшкаха — той вечно го повтаряше това. Мърфи превъртя записа и го пусна отново.

— Какво видяхте? — попита Кабрило по сателитната връзка.

— Чакай малко, шефе — отвърна Макс. — Картината пристига.

Въпреки че образът беше тъмен, Адамс беше свършил отлична работа с контролирането на безпилотния самолет. Образът беше стабилен и ясен — но съвсем не такъв, какъвто искаха да видят. Трюмът на сухия док имаше някакво покритие. Не беше плътно, защото някои части се диплеха от вятъра, но напълно скриваше товара.

— Е? — нетърпеливо попита Хуан.

— Трябва да изпратим разузнавателен екип — каза Ханли. — Покрили са трюма с черно платно. Не виждаме нищо.

Линда Рос вече беше до задната врата на контролната стая. Тя беше старши офицер по разузнаването и работата й беше да води екипа на „Маус“. Беше с черна бойна униформа и бронежилетка. Хубавата й медноруса коса беше прибрана под черна плетена шапка.