— Имате много високо мнение за него — отбеляза Пол.

— Той е блестящ, както вече ви казах. Иска ми се само да не се беше обвързал с търговските предприятия.

— Като стана дума за търговски предприятия, чухме, че тук в района имало някаква фабрика за преработка на риба. Възможно ли е тя да има нещо общо с всичко това?

— В какъв смисъл?

— Не зная. Може би замърсяване? Като онези двуглави жаби, които намират от време на време в замърсени води.

— Интересно предположение, но малко вероятно. По-скоро ще попаднете на изродена риба или на измиране, но това чудовище не е случайност. Освен това щяхме да видим деформации и у другите видове, а такива като че ли няма. Все пак ето какво ще направим. Ще излезем и ще хвърлим котва за през нощта в района на фабриката, а на сутринта ще пуснем мрежата няколко пъти. Колко време можете да останете на борда?

— Докогато сте в състояние да ни издържате — каза Пол. — Не желаем да се натрапваме.

— Изобщо не се натрапвате. — Трокмортън върна сьомгата в хладилника. — Може да решите да съкратите престоя си, след като видите каютата.

Каютата се оказа малко по-голяма от двуетажното легло в нея. След като Трокмортън ги остави да се настанят, Пол се опита да намести двуметровото си тяло на долното, но краката му останаха да висят на пода.

— Мислех си за онова, което каза доктор Трокмортън — каза Гамей, докато пробваше матрака на горния етаж. — Представи си, че си доктор Баркър и работиш за „Океанус“ по създаването на тези риби. Би ли искал някой да провери генетичния материал и той да го отведе право пред вратата ти?

— Не, естествено. Ако се съди по собствения ни опит, „Океанус“ е доста безскрупулен, когато стане въпрос за любопитни очи.

— Имаш ли някакви предложения?

— Разбира се. Можем да предложим на Трокмортън да хвърли котва някъде другаде за през нощта. Да симулираме зъбобол или да измислим някакво друго извинение.

— Но всъщност не ти се иска да направиш подобно нещо, нали?

— Не си забравила, че по целия път дотук хленчих, защото не мога да ида да си поиграя с Кърт и Джо, нали?

— Смяташ, че сами си търсим белята?

Пол кимна.

— Имаш ли „хлапак“?

Гамей бръкна в джоба си, извади монета от един канадски долар с изображението на момче върху едната страна и му я подаде.

Пол я подхвърли и я улови с опакото на гипса си.

— Ези. Губя. Ти избираш коя вахта предпочиташ.

— Можеш да поемеш първата двучасова смяна. Започва веднага след като екипажът си легне.

— Нищо против. А и едва ли ще успея да заспя в тази рамка за мъчения. — Пол се измъкна от койката и вдигна гипсираната си ръка. — Бих могъл да я използвам като бухалка.

— Няма да е нужно. — Гамей се усмихна, бръкна в сака си и измъкна кобур, в който имаше тренировъчен пистолет 22 калибър. — Взех го в случай, че реша да се поупражнявам в стрелба.

Пол се усмихна. Гамей бе истински снайперист. Взе пистолета и пробва да се прицели, като го опря на гипса.

Гамей погледна треперещата му ръка и каза:

— Май е по-добре и двамата да останем на стража.

Корабът хвърли котва на около миля от брега. Виждаха се очертанията на покривите и свързочната кула на фабриката — намираше се на надвиснал над морето скалист хълм. Вечеряха в малкия камбуз с Трокмортън, студентите и хората от екипажа. Времето мина неусетно покрай разговора им за работата на Трокмортън и опита на Траут в НАМПД. Към единадесет всички си легнаха.

Пол и Гамей отидоха в каютата си и изчакаха в кораба да се възцари тишина, след което се промъкнаха на палубата и се настаниха на обърнатата към сушата страна. Нощта беше прохладна. Спасиха се от студа благодарение на дебелите пуловери, анораците и одеялата, които бяха взели от койките. Водата бе съвсем спокойна и само от време на време се чуваше тихият плясък на ленива вълна. Пол седеше, опрял гръб в стената, Гамей лежеше на палубата до него.

Първите два часа минаха бързо. После на пост застана Гамей и Пол се опъна на палубата. Сякаш беше спал само няколко минути, когато Гамей го побутна по рамото.

— Какво става?

— Виж онова черно петно. Помислих, че може да са водорасли, но идва насам.

Пол разтърка очи и погледна натам, накъдето сочеше Гамей. Отначало виждаше единствено синьо-черното море. След малко различи по-тъмна маса, която сякаш се движеше към тях. Имаше и още нещо — тихи гласове.

— За първи път чувам водорасли да приказват. Какво ще кажеш за един предупредителен изстрел?

Запълзяха напред и Гамей зае позиция за стрелба лежешком, опряла лакти на палубата и хванала пистолета с две ръце. Пол се затрудни с фенера, но най-сетне успя да го насочи. Включи го по знак на Гамей. Мощният лъч освети мургавите лица на четирима души с дръпнати очи. Бяха облечени в черно и седяха в два каяка. Дървените гребла бяха замръзнали насред загребването.

Тряс!

Първият изстрел пръсна греблото на първия мъж в едната лодка. Последва втори изстрел и предното гребло на втората лодка също се разлетя на парчета. Мъжете отзад загребаха с всички сили, онези отпред им помагаха с ръце. Обърнаха лодките и се насочиха обратно към сушата, но Гамей нямаше намерение да им позволи да се измъкнат така лесно. Лодките се намираха почти извън обсега на светлината, когато тя пръсна и другите две гребла.

— Добра стрелба, малката — каза Пол.

— Добра съм си, малкия. Това ще им създаде работа за известно време.

Изстрелите не бяха силни, но в безмълвието на нощта сигурно бяха прозвучали като топовни гърмежи, защото Трокмортън и неколцина от екипажа изскочиха на палубата.

— О… — възкликна Трокмортън. — Чухме шум и… Боже мой… — Професорът видя пистолета в ръката на Гамей.

— Просто реших да се поупражнявам в стрелба.

От водата се чуваха гласове. Един от екипажа отиде до борда и се заслуша.

— Май някой има нужда от помощ. Няма да е зле да пуснем лодката.

— На ваше място не бих го направил — каза Пол с обичайния си спокоен тон, но желязната нотка в гласа му не можеше да се сбърка. — Тези типове ще се справят чудесно и сами.

Трокмортън се поколеба, но накрая отстъпи и каза на хората от екипажа:

— Всичко е наред. Искам да поговоря с гостите ни насаме.

Моряците се прибраха в каютите си.

— А сега, приятели, бихте ли ми казали какво точно става тук? — попита Трокмортън.

— Ще ида за кафе — обърна се Гамей към съпруга си. — Може да продължи цяла нощ.

След няколко минути се върна с три димящи чаши и каза:

— Намерих една бутилка уиски и капнах по малко. Реших, че може и да ни потрябва.

Като се редуваха, двамата споделиха подозренията си за кроежите на „Океанус“ и ги подкрепиха с доводи от различни източници.

— Това са ужасни обвинения — каза Трокмортън. — Имате ли неоспорими доказателства за този безобразен план?

— Мен ако питате, доказателството се намира в хладилника ви — отвърна Гамей. — Имате ли други въпроси?

— Да — след кратък размисъл каза Трокмортън. — Има ли още уиски?

Гамей предвидливо бе прибрала бутилката в джоба си. След като доляха в кафето и отпиха, Трокмортън каза:

— Връзките на Фредерик винаги са ме притеснявали, но смятах — предполагам, прекалено оптимистично — че с времето здравият разум на учения ще надделее над комерсиалните интереси.

— Нека ви задам един въпрос във връзка с предположението, според което работим — каза Гамей. — Възможно ли е да се унищожат местните рибни популации и да се заместят с тези франкенриби?

— Напълно е възможно, и ако някой е готов да го направи, това е доктор Баркър. Това обяснява много неща. Още ми е трудно да повярвам, че доктор Баркър е с тази банда. Но в последно време се държеше странно. — Изведнъж Трокмортън примигна, сякаш току-що се събуждаше. — А тези изстрели… Някой се е опитал да се качи на кораба, нали?

— Или щеше да се опита — каза Гамей.

— Трябва да уведомим властите колкото се може по-скоро!

— Не знаем къде е мястото на тази фабрика в цялата картинка — каза Гамей с тон, представляващ комбинация от увереност и женска твърдост. — Кърт смята, че може да е важна, и иска да я държим под око, докато не си свърши работата.