След Времето за садене на царевица (пролетта им 1885 г.) сред чирикахуаите избухна недоволство. Мъжете нямаха какво да правят, освен да получават дажбите си, да играят хазартни игри, да се карат, да мързелуват и да пият бирата тисвин. Тисвинът бе забранен в резервата, по чирикахуаите имаха достатъчно зърно, за да го произвеждат, а пиенето бе едно от малкото удоволствия, все още достъпни за тях.

През нощта на 17 май Херонимо, Мангас, Чиуауа и старият Мана изпиха доста тисвин и решиха да заминат за Мексико. Те отидоха при Чато и го поканиха да тръгне с тях, но той бе трезвен и отказа да се присъедини към групата. Те се скараха с Херонимо остро и едва не се стигна до насилие, преди Херонимо и другите да си заминат. В групата имаше деветдесет и две жени, осем момчета и тридесет и четирима мъже. Като напускаше Сан Карлос, Херонимо преряза телеграфните жици.

И значите, и белите дадоха много обяснения на това внезапно бягство от резервата, където всичко наглед вървеше гладко. Някои го отдаваха на тисвина, а други, че се носели лоши слухове за чирикахуаите и това ги накарало да се страхуват от арест. „Тъй като вече ги бяха оковавали във вериги при прехвърлянето на отряда им в Сан Карлос — каза Хасон Бетсинес, — някои от вождовете решиха да не се оставят повторно в такова положение.“

По-късно Херонимо даде следното обяснение: „Малко преди заминаването ми един индианец на име Уадискай разговаря с мен. Той ми каза: «Те смятат да те арестуват», но аз не му обърнах внимание, защото знаех, че не съм сторил зло. Жената на Мангас, Уера, ми каза, че имат намерение да ме заловят и да ме поставят заедно с Мангас в караулното, аз научих и от американски и от апачески войници, от Чато и Мики Фрий, че американците ще ме арестуват и обесят и затова избягах.“

Бягството на групата на Херонимо през Аризона бе сигнал за порой фантастични слухове. Вестниците излязоха с огромни заглавия „АПАЧИТЕ СА НА СВОБОДА!“ Самото име Херонимо се превърна в призив за кръвопролития. „Тусонският кръг“ военни доставчици откри възможност за доходоносна военна кампания и призова генерал Крук да изпрати войски за закрила на беззащитните бели граждани от апаческите убийци. Херонимо обаче отчаяно се опитваше да избегне какъвто и да е сблъсък с белите граждани — единственото му желание бе да преведе по най-бързия начин хората си през границата до старото си скривалище в Сиера Мадре. Два дни и две нощи чирикахуаите яздеха, без да правят лагери. По пътя Чиуауа промени мнението си относно отиването в Мексико. Той отклони своята група от пътя с намерение да се върне в резервата. Преследващите ги войници настигнаха Чиуауа, въвлякоха го в сражение и го тласнаха към кървави грабежи, преди да успее да прекоси мексиканската граница. Всяко извършено от него нападение бе приписвано на Херонимо, тъй като само няколко граждани на Аризона бяха чували за Чиуауа.

Междувременно Крук се опитваше да избегне голяма военна операция, която „Тусонският кръг“ и политическите им приятели от Вашингтон искаха да му наложат. Той знаеше, че личните преговори са единственият начин да се справи с трийсетината апачески воини. Заради местното население обаче той заповяда на всички фортове под негово командуване да изпратят на разузнаване по няколко кавалеристи, но за откриването на съпротивляващите се чирикахуаи разчиташе изцяло на доверените си апачески разузнавачи. Той бе доволен от факта, че Чато и малкият син на Кочис, Алчис, се явиха доброволно, за да участвуват в издирването на Херонимо. С приближаването на есента стана ясно, че Крук още веднъж ще трябва да прекоси мексиканската граница. Той получи от Вашингтон категорична заповед: да избие бегълците или да приеме безусловната им капитулация.

По същото време чирикахуаите откриха, че единици на мексиканската армия ги очакват в Сиера Мадре. Притиснати между мексиканците, които само искаха да ги убият, и американците, които бяха склонни да ги вземат в плен, Херонимо и другите водачи в края на краищата решиха да послушат Чато и Алчис.

На 25 март 1886 г. „враждебните“ апачески вождове се срещнаха с Крук на няколко мили южно от границата в каньон де Лос Ембудос. След три дни емоционални речи чирикахуаите се съгласиха да се предадат. Крук им каза, че трябва да капитулират безусловно и когато те запитаха какво означава това, том откровено им обясни, че вероятно ще бъдат откарани далеч на изток във Флорида като затворници. Те отговориха, че няма да се предадат, ако Сивия вълк не им обещае, че след две години затвор ще ги върнат в резервата им. Крук обмисли това предложение и то му се стори добро. Той се съгласи, като смяташе, че ще може да убеди Вашингтон, че такава капитулация е по-добра от липсата на капитулация. „Аз се предавам в ръцете ви — каза Херонимо. — Постъпете с мен както желаете. Аз се предавам. Навремето се движех свободен като вятъра. Сега се предавам в ръцете ви и това е всичко.“

Алчис закри съвета с молба до Крук да има милост към неговите съгрешили братя чирикахуаи: „Сега всички сме добри приятели и аз съм щастлив, че те се предадоха, защото те са от един и същ народ — от едно семейство с мен; същото е, когато убиете елен — всичките части принадлежат на цялото тяло, така е с чирикахуаите… Сега ние искаме да пътуваме по открития път и да пием водите на американците, а не да се крием в планините. Ние искаме да живеем без опасности и неудобства. Много съм щастлив, че чирикахуаите се предадоха и че аз можах да разговарям с тях… Никога не съм те лъгал и ти никога не си ме лъгал и сега ти казвам, че тези чирикахуаи наистина желаят да направят това, което е добро, и да живеят в мир. Ако те не постъпят така, значи аз съм излъгал и ти не трябва повече да ми вярваш. Всичко е наред, ти върви напред към форт Боуи, искам да отнесеш в джобовете си всичко, което се каза тук днес.“

Убеден, че чирикахуаите ще се явят във форт Боуи с групата негови разузнавачи, Крук избърза там, за да телеграфира до Министерството на войната във Вашингтон за условията, които бе поставил на водачите на чирикахуаите. За негова изненада пристигна следният отговор: „Не можем да се съгласим с капитулацията на «враждебните» при посочените условия — двегодишен затвор на изток и завръщане в резервата след изтичане на срока.“ Сивия вълк бе дал още едно обещание, което не можеше да изпълни. Поредният удар бе вестта, която той научи на следващия ден. Херонимо и Найче избягали от колоната няколко мили преди форт Боуи и се връщат към Мексико. Един търговец от „Тусонския кръг“ ги напил с уиски и ги изплашил, че белите граждани на Аризона на всяка цена ще ги обесят, ако се завърнат. Според Хасон Бетсинес. Найче се напил и стрелял с пушката си във въздуха. „Херонимо помисли, че е започнал бой с войската. Те с Найче побягнаха панически, като увлякоха със себе си около тридесетина последователи.“ Може би в случилото се имаше и друг елемент. „Аз се страхувах от предателство — казва по-късно Херонимо. — Подозренията ми се задълбочиха и ние се върнахме.“ Найче разказва впоследствие на Крук: „Страхувах се, че ще ме заведат някъде, където няма да ми харесва, в някое място, което не познавам. Помислих си, че всички, които бъдат отведени, ще умрат… Тази картина бе в съзнанието ми… Ние говорихме помежду си за това. Бяхме пияни… тъй като там имаше много уиски и ние искахме да си пийнем и си пийнахме.“ В резултат на бягството на Херонимо Министерството на войната строго смъмри Крук за небрежността му, за приетите от него без съгласуване с началството условия на капитулация и за толерантното му отношение към индианците. Той незабавно си подаде оставката и бе сменен от Нелсън Майлс (Мечото палто) — бригаден генерал, жаден за повишение.

На 12 април 1886 г. Мечото палто пое командуването. С пълната подкрепа на Министерството на войната той бързо постави на бойна нога пет хиляди войници (около една трета от цялата военна сила на армията). Освен това имаше петстотин апачески разузнавачи и хиляди души опълчение. Той организира една летяща колона кавалеристи и скъпа система от хелиографи65, за да предава съобщения от Аризона за Ню Мексико и обратно. Противникът, който трябваше да бъде победен от тази грамадна военна сила, бе Херонимо и неговата „армия“ от двадесет и четирима воини, които през лятото на 1886 г. бяха непрекъснато преследвани от хиляди войници от мексиканската армия.