Така на 18 април 1879 г. започна почти забравеният сега процес за граждански права на Стоящата мечка срещу Крук. Адвокатите на понките Уебстър и Попълтън твърдяха, че един индианец е също такава „личност“, като всеки бял човек и може да ползува правата и свободите, гарантирани от конституцията. Когато федералният прокурор заяви, че Стоящата мечка и хората му са подчинени на правилата и нормите, които правителството е създало за индианците от племената, Уебстър и Попълтън отговориха, че Стоящата мечка и който и да е друг индианец имат право да се отделят от племето си и да живеят под закрилата на законите на Съединените щати като всеки друг гражданин.
Връхната точка на процеса настъпи, когато на Стоящата мечка разрешиха да говори от името на народа си: „Сега съм с войниците и офицерите. Искам да се върна в стария си дом на север. Искам да спася себе си и народа си. Братя мои, струва ми се, че стоя пред огън, лумнал в прерията. Искам да грабна децата си и да бягам, за да спася живота им. Или като че стоя на брега на придошла река, където бих хванал децата си, за да побягна на някое високо място. О, братя мои, всемогъщият бог гледа отвисоко към мен, знае кой съм аз и чува думите ми. Дано всемогъщият бог изпрати върху вас добър дух, който да размишлява с вас и да ви накара да ми помогнете. Ако един бял мъж има земя и някой му я отнеме с измама, този мъж ще се опита да си я възвърне и вие няма да го упрекнете. Погледнете ме! Смилете се над мен и ми помогнете да спася живота на жените и децата си. Братя мои, една власт, на която не мога да се опра, ме притиска надолу към земята. Нуждая се от помощ. Аз свърших.“
Съдията Дънди постанови, че индианецът е „личност“ по смисъла на закона хабеас корпус, че свободният избор на местожителство е естествено, присъщо и неотменимо право на индианеца, както и на бялата раса, и че през мирно време не съществува право на гражданската и военна власт да прехвърля индианците от една част на страната в друга без тяхно съгласие, както и да ги затваря в който и да е резерват против волята им.
„Никога не съм бил призоваван да издавам решение или да участвувам в дело, което така силно да е ангажирало чувствата ми — каза той. — Понките са едни от най-миролюбивите и приятелски настроени индиански племена… Щом могат да бъдат отведени насилствено в Индианската територия и държани там пак насила, не виждам защо те да не могат да бъдат пратени и насилствено задържани в затвора в Линкълн или в Левънуърт, или в Джеферсън Сити или в което и да е друго място, където командирът на военната част по свое усмотрение посочи. Не мога да приема, че такъв произвол може да съществува в тази страна.“
Когато съдията Дънди закри заседанието, като заповяда Стоящата мечка и неговите понки да бъдат освободени, публиката в залата стана на крака и, според един вестникарски репортьор, „бе издаден такъв вик, какъвто никога не е чуван в съдебна зала“. Генерал Крук бе първият, който се приближи до Стоящата мечка, за да го поздрави.
Отначало федералният областен прокурор имаше намерение да обжалва решението, но след като проучи писмените мотиви на съдията Дънди (едно блестящо есе върху правата на човека), той не отправи жалба до Върховния съд. Правителството на Съединените щати предостави на Стоящата мечка и отряда му неколкостотин акра свободна земя близо до устието на Найобрара и те се върнаха обратно по домовете си.
Веднага щом останалите живи в Индианската територия 530 понки научиха за този изненадващ обрат на събитията, повечето от тях започнаха да се стягат да се присъединяват към близките си в Небраска. Бюрото по индианските въпроси обаче не им съчувствуваше. Чрез агентите си съобщи на вождовете на понките, че само Великия съвет във Вашингтон може да реши дали и кога племената могат да се върнат. Чиновниците и политиците (Индианският кръг) видяха в решението на съдията Дънди сериозна опасност за системата на резерватите — то щеше да заплаши малката армия предприемачи, които трупаха богатства, като доставяха лошокачествени храни, одеяла от дреб и отровно уиски на хилядите индианци, впримчени в резерватите. Ако понките получеха разрешение да напуснат новия си резерват в Индианската територия и да си заминат като свободни американски граждани, тона би сринало целия военно-политически комплекс на резерватите.
В годишния си доклад Големите очи Шурц призна, че понките в Индианската територия имат „сериозни поводи за оплакване“, но категорично се противопостави на връщането им по родните земи, защото това би направило другите индианци „неспокойни и желаещи да последват примера им“ и оттам би причинило разпадането на териториалната система на резерватите.
В същото време Уилям Уайтмън, който оглавяваше доходоносната агенция на понките, се опита да опозори отряда на Стоящата мечка, като нарече членовете му „някои изменници от племето“ и описа доста разпалено значителните си разходи за материали и сечива за развитието на резервата в Индианската територия. Уайтмън не спомена за царящото сред понките недоволство; че те постоянно искат да се завърнат по родните си земи или за враждата си с Голямата змия.
Голямата змия бе брат на Стоящата мечка, един гигант с ръце като свински бутове и плещи, едри като на бизон. Както често се случва при много едри хора, Голямата змия бе тих и възпитан (понките го наричаха Миротвореца), но когато видя, че агентът Уайтмън заплашва Белия орел и другите знатни хора, той реши да предприеме действия от своя страна. В края на краищата той бе брат на Стоящата мечка — понкът, извоювал свободата за народа си.
Решен да провери новия закон, Голямата змия поиска позволение да напусне резервата и да отиде на север, за да се присъедини към брат си. Както и очакваше, агентът Уайтмън му отказа. Следващият ход на Голямата змия бе не да напусне Индианската територия, а да пропътува само сто мили до шайенския резерват. С него тръгнаха още тридесет понки, които извършиха една, по тяхно мнение спокойна проверка на новия закон, който гласеше, че индианецът е личност и не може да бъде затварян в определен резерват против волята му.
Реакцията на Уайтмън бе като на всеки окопал се бюрократ, чиято власт е заплашена. На 21 май 1879 той телеграфира на комисаря по индианските въпроси, докладва му за бягството на Голямата змия и групата му в шайенския резерват и поиска да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, „докато племето се съвземе от деморализиращото влияние на решението, взето наскоро от федералния окръжен съд в Небраска по делото на Стоящата мечка“.
Големите очи Шурц се съгласи с арестуването, но тъй като очевидно се страхуваше от някое ново възражение в съда, той поиска от Великия воин Шърман да арестува Голямата змия и неговите „изменници“ в резерви на понките, колкото може по-бързо и безшумно. С присъщата му безцеремонност Шърман телеграфира на генерал Шеридан на 22 май: „Почитаемият министър на вътрешните работи иска понките да бъдат арестувани и задържани във форт Рино, Индианската територия… и да бъдат изпратени в агенцията им. Можете да заповядате това да бъде извършено“. После, сякаш е предвидил опасенията на Шеридан по повод нарушаването на скорошното решение на съдия Дънди, Шърман продължава: „Освобождаването на понките в Небраска на основание разпореждането не е приложимо за никой друг случай, освен за въпросния.“ Великия воин Шърман по-лесно разрушаваше законите, отколкото съдиите в страната ги тълкуваха.
И тъй, Голямата змия загуби при първия си опит да изпробва значението на победата на брат си в законодателството, но никога не получи възможност да опита повторно. След като го върнаха в агенцията на понките, през Лупата на цъфтящата царевица белязаха Голямата змия за унищожение. Агентът Уайтмън докладва във Вашингтон, че Голямата змия има „много деморализиращо влияние над другите индианци… крайно враждебен и мрачен“. В един раздел от доклада си Уайтмън обвинява Голямата змия, че многократно го заплашвал с убийство, а в друг се оплаква, че след завръщането си понкът не му говорил. Агентът така побесня, че помоли комисаря по индианските въпроси „да арестува Голямата змия, да го изпрати във форт Рино и да го затвори там до края на дните му“. В края на краищата, на 25 октомври Уайтмън получи от Шърман разрешение да арестува Голямата змия и го затвори в караулното помещение на агенцията. За да извърши ареста, Уайтмън поиска отряд войници. Пет дни по-късно лейтенант Стентън Мейсън пристигна в агенцията с тринадесет войника. Уайтмън каза на Мейсън, че ще изпрати съобщение до понките, с което ще нареди на тези, които имат да получават пари за извършени от тях специални услуги, да се явят в канцеларията му на следващия ден. Голямата змия щеше да е между тях и щом влезеше в канцеларията, Мейсън трябваше да го арестува.
