Първите новини, които понките научиха във връзка с предстоящото им изселване, бяха донесени в началото на януари 1877 г. от един индиански инспектор на Съединените щати, Едуард Кембъл. „След Коледа неочаквано дойде да ни посети един бял мъж — казва вождът Белия орел. — Ние не бяхме предупреди ни за пристигането му. Той дойде внезапно. Повикай ни всички в църквата и ни съобщиха целта на посещението му.“
Белия орел разказва какво станало после:
„— Великия баща във Вашингтон казва, че трябва да се преселите и по тази причина съм дошъл — каза белият.
— Приятелю мой, ти ги съобщаваш тези неща съвсем внезапно — казах аз. — Когато Великия баща има да решава някакви въпроси с нас, той обикновено изпраща съобщение до всички нас, но ти дойде съвсем внезапно.
— Не, Великия баща казва, че трябва да отидете — каза той.
— Приятелю мой, искам да изпратиш писмо до Великия баща и ако той наистина повтори това, аз желая той да ни повика — казах аз. — И ако стане така, ще зная, че говориш истината.
— Аз ще пратя писмо до него — каза тон и после удари жицата.
Изпрати съобщение по телеграфа и то стигна съвсем скоро до Великия баща.
— Вашият Велик баща казва, че трябва да отидеш с десет от твоите вождове — каза той — да разгледате земята и след като минете през част от нея, трябва да се явите във Вашингтон Трябва да разгледате Топлата земя (Индианската територия) и ако видите там хубава земя, трябва да му кажете, а също и за всяка лоша земя там. Кажете му и за двете!
Така ние тръгнахме към Топлата земя. Стигнахме до края ми една железопътна линия и преминахме през земята на осейджите и по страната, пълна със скали. На сутринта бяхме в страната на косите и като напуснахме резервата в Канзас, стигнахме до град Арканзас Сити. И тука, след като посетихме земите на две индиански племена и видяхме почвата, осеяна със скали, и колко са ниски дърветата, аз стигнах до този град на белите. Разболяхме се на два пъти и видяхме как са хората в тази страна и видяхме тези камъни и скали и си помислихме, че тези две племена не могат да направят много за себе си. Той ни каза на следната сутрин:
— Ще отидем на река Шикаска и ще видим как е там. А аз казах:
— Приятелю кой, — видях тези земи и бях болен по време на пътешествието. Отсега нататък спирам това пътуване и няма да гледам земите, а ще отида да се срещна с Великия баща. Бързай към Великия баща! Заведи ме да видя Великия баща! Двете племена са бедни и болни и тези земи са бедни — нагледах им се…
— Не — каза той — елате да видите другите земи в Индианската територия.
— Приятелю мой — казах аз, — заведи ме, моля те, да се срещна с Великия баща. Преди ми каза, че мога да му разкажа какво съм видял, хубаво или лошо, и аз искам да го сторя.
— Не — каза той. — Не желая да те, водя да се срещаш с него. Ако приемеш част от тази земя, ще те заведа да го видиш, и ако не приемеш, няма да те водя.
— Щом няма да ме водиш при Великия баща — казах аз — заведи ме у дома, в моята страна.
— Не — каза той, — независимо от това, което казваш, аз нима да те заведа да се срещнеш с Великия баща. Той не е казал, че трябва да те връщам в твоята страна.
— Какво да правя сега? — казах аз. — Не искаш да ме заведеш при Великия баща и не искаш да ме върнеш в страната ми. Преди ми каза, че Великия баща ме е извикал, сега твърдиш, че не е. Ти не говориш правдиво. Думите ти не са верни.
— Не — каза той. — Няма да ви връщам по домовете ви; вървете пеша дотам, щом искате.
— Това натъжава сърцето ми — казах аз, — защото не познавам тази страна.
Помислихме, че ще умрем, а аз усетих, че ще заплача, но си спомних, че съм мъж. След последните си думи белият човек, който беше в лошо настроение, се качи горе. Като останахме сами с вождовете, обсъдихме какво да правим. Ние рекохме:
— Той не каза, че ще ни заведе да се срещнем с Великия баща, нито че ще ни върне в нашата страна. Не мислим, че Великия баща е наредил така.
С нас имахме един преводач и му казахме:
— Щом той няма да ни върне обратно, искаме да ни даде лист хартия (документ), за да го показваме на белите, тъй като не познаваме страната.
Преводачът се качи горе, за да види мъжа, после се върна и каза:
— Той няма да ви даде документ. Не иска да го прави за вас.
Ние отново изпратихме преводача с думите: «Искаме малко пари от тези, които Великия баща ни дължи, за да можем да се върнем вкъщи.» Когато се върна, преводачът каза:
— Той не желае да ви дава пари.“
Белия орел, Стоящата мечка, Големия лос и другите вождове на понките, изоставени в Индианската територия от инспектор Кембъл, тръгнаха обратно към къщи. Беше Луната, когато гъските се завръщат и се крият, и прериите на Канзас и Небраска бяха покрити със сняг. Тъй като индианците имаха само няколко долара, наложи се да извървят цялото разстояние — повече от петстотин мили, само с по едно одеяло и без резервни мокасини. Ако не бяха старите им приятели отоите и омахите, в резерватите на които понките спряха да си починат и да получат храна, малко от старите вождове щяха да преживеят зимното си пътешествие.
Четиридесет дни по-късно, когато пристигнаха в Найобрара, те намериха там инспектор Кембъл, дошъл преди тях.
Отново разказва Белия орел:
„Заминавайте! — каза той. — Гответе се за заминаване! Ние не искахме. Аз казах:
— Върнах се изтощен. Никой от нас не желае да замине.
— Не — каза той. — Великия баща иска да се изселите незабавно и да се преместите в Индианската територия.“
Вождовете обаче бяха единни в своята решимост да накарат правителството да спазва договорните си задължения и Кембъл реши да се върне във Вашингтон за да докладва на комисаря по индианските въпроси, Комисарят съобщи за проблема на министъра на вътрешните работи Шурц, който на свой ред го сподели с Великия воин Шърман. Шърман препоръча да се използуват войски, за да принудят понките да се изселят и, както обикновено, Големите очи Шурц, се съгласи.
През април Кембъл се върна в Найобрара и като заплаши, че ще се намеси войската, убеди 170 души от племето да тръгнат с него за Индианската територия. Никой от главните вождове не поиска да отиде Стоящата мечка протестира толкова бурно, че заповядаха да го арестуват и отведат във форт Рандъл. „Те ме завързаха, превърнаха ме в пленник и ме отведоха във форта“ — казва той. Няколко дни по-късно правителството изпрати нов агент, Хауард, за да се оправи с останалите три четвърти от племето, и Стоящата мечка бе освободен.
Белия орел, Стоящата мечка и другите вождове продължиха да настояват, че правителството няма право да ги гони от земята им. Хауард отговори, че няма нищо общо с решението на правителството. Той е изпратен да ги придружи до новите им домове. На 15 април, след четиричасов съвет, Хауард приключи разискванията, като поиска окончателен отговор:
— Ще се изселите ли доброволно, или да ви принудя?
Вождовете мълчаха, но преди да се върнат в домовете си, пристигна внезапно един млад понка и ги предупреди: „Войниците дойдоха в селището.“ Вождовете разбраха, че няма да има повече съвети. Щяха да ги принудят да изоставят родната си земя и да отидат в Индианската територия. „Войниците пристигнаха със своите пушки и щикове — казва Стоящата мечка. — Те се прицелиха в нас, а хората и децата плачеха.“
Те тръгнаха на 21 май 1877 г. „Войниците дойдоха до края на селото — казва Белия орел — и ни накараха насила да прекосим Найобрара, точно както човек би постъпил със стадо коне, и продължиха да ни избутват, докато не стигнахме до река Плат.“
Агентът Хауард методично си водеше дневник по време на това петдесетдневно пътуване. На сутринта при заминаването силна гръмотевична буря причини внезапно наводнение на Найобрара, водата събори няколко войници от конете им. Вместо да ги наблюдават как се давят, понките се гмурнаха и ги спасиха. На следващия ден умря едно дете и те трябваше да спрат в прерията за погребението му. На 23 май двучасова гръмотевична буря ги свари на открито и през деня всички се измокриха до кости. Умря второ дете, а през нощта няколко понки се разболяха. На следващия ден трябваше да преминават по брод през придошли потоци, които бяха отнесли мостовете. Времето застудя. На 26 май целият ден валя дъжд, а нямаше дърва за огън.
