На 25 октомври те пристигнаха във форт Робинсън и бяха настанени в една дъсчена казарма, изградена за квартируването на рота от 75 войника. Макар че сто и петдесетте шайени бяха натясно, те бяха доволни, че са под покрив. Войниците им дадоха одеяла, достатъчно храна и лекарства, а в очите на охраната имаше дружелюбие и възхищение.

Всеки ден Тъпия нож питаше командира на поста майор Калеб Карлтън кога могат да отидат в новата агенция на Червения облак. Карлтън му каза, че ще трябва да чакат, докато се получи заповед от Вашингтон. За да покаже съчувствие към шайените, той разрешаваше на няколко воини неведнъж да ходят на лов за дивеч, като им предоставяше ловни пушки и коне. Те намираха съвсем малко животни — прерията около форт Робинсън беше пуста и самотна с изчезналите от нея вигвами, но шайените бяха доволни от свободата да кръстосват без страх, дори да бе само за един ден.

В началото на Луната, когато вълците се събират в глутници, техният приятел майор Карлтън напусна форта и там дойде нов командир, капитан Хенри Уесълс. Шайените чуваха редниците и сержантите да го наричат Летящия холандец. Уесълс винаги се движеше из форта бързо, следеше шайените и влизаше в казармата им без предупреждение, надничаше в ъглите и очите му шареха навсякъде. Беше по време на луната, която белите наричат декември, когато доведоха Червения облак от Дакота, за да участвува в съвет с тях.

„Сърцата ни скърбят за вас — каза Червения облак. — Между вашите мъртви имаше много с нашата кръв. Сърцата ни се озлобиха. Но какво можем да направим? Великия баща е всемогъщ. Хората му изпълват цялата земя. Трябва да вършим това, което той казва. Ние го помолихме да ви разреши да живеете с нас. Надявам се, че ще ви остави да дойдете. Каквото имаме, ще го делим с вас. Но запомнете, ще трябва да правите каквото ви каже той. Ние не можем да ви помогнем. Снеговете по хълмовете са дълбоки. Конете ни са мъртви. Дивечът е недостатъчен. Вие не можете да се съпротивлявате, ние също. И така, слушайте, стария си приятел и вършете без да се оплаквате това, което Великия баща ви казва.“

Значи през последните години Червения облак бе остарял и беше станал предпазлив. Тъпия нож чу, че той е пленник в собствения си резерват в Дакота. Вождът на шайените се изправи и тъжно погледна набръчканото лице на стария си сиукски брат. „Ние те знаем като стар приятел, в чиито думи вярваме — каза той. — Благодарим ти, че ни покани да споделим земите ти. Надяваме се, че Великия баща ще ни остави да дойдем при теб. Единственото, което желаем, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир. Ние не искаме война с никого. Аз съм стар и дните ми за сражения са отминали. Ние се преклонихме пред волята на Великия баща и отидохме далеч на юг, както той ни каза. Открихме, че шайените не могат да живеят там. Между нас се появи болест и покри с траур всеки вигвам. После нарушиха обещанието си по договора и съкратиха дажбите ни. Тези, които не бяха засегнати от болестите, гаснеха от глад. Да останем там, означаваше да умрем всички. Протестите ни до Великия баща останаха без резултат. Сметнахме, че е по-добре да загинем в бой за старите домове, отколкото да измрем от болести. Така започна нашият поход. Останалото знаеш.“

Тъпия нож се обърна към Уесълс:

— Кажи на Великия баща, че Тъпия нож и народът му искат само да завършат дните си на север, където са родени. Кажи му, че не искаме повече война! Не можем да живеем на юг — там няма дивеч. Тук, ако дажбите са недостатъчни, можем да ловуваме. Кажи му, че ако ни разреши да останем тук, хората на Тъпия нож няма да навредят на никого! Кажи му, че ако се опита да ни върне обратно, ще се заколим едни други със собствените си ножове!

Уесълс измънка няколко думи. Той обеща да съобщи на Великия баща какво е казал Тъпия нож.

По-малко от месец след това, на 3 януари 1879 г., от Министерството на войната до капитан Уесълс пристигна съобщение. Генерал Шеридан и Големите очи Шурц бяха решили какво да правят с шайените на Тъпия нож. „Ако не ги върнем там, откъдето са дошли — казваше Шеридан, — ще нанесем такъв удар на цялата система на резерватите, че ще поставим в опасност нейната стабилност.“ Шурц допълваше: „Индианците трябва да се върнат обратно в резервата им.“

Както бе прието в Министерството на войната, заповедта подлежеше на незабавно изпълнение, независимо от зимното време. Беше Луната, когато снегът навява във вигвамите, сезонът на лютия студ и бесните виелици.

— Нима Великия баща иска да умрем? — запита капитана Тъпия нож. — Ако е така, пека поне умрем тук. Ние няма да се върнем.

Уесълс отговори, че ще даде на шайените пет дни, за да променят мнението си. А през това време ще ги затвори в казармата и няма да им дава храна и дърва за печките.

Така, в продължение на пет дни шайените се притискаха един към друг в казармата. Почти всяка нощ валеше сняг и те го събираха от первазите на прозорците за вода. Но освен кости и останки от стара храна нямаше нищо за ядене, а студът в казармата хапеше ръцете и лицата.

На девети януари Уесълс повика Тъпия нож и другите вождове в щаба си. Тъпия нож отказа да отиде, но Дивата свиня, Враната и Лявата ръка излязоха с войниците. Няколко минути по-късно Лявата ръка се върна бегом, с оковани ръце, заобиколен от войници и преди да го накарат да млъкне, той извика така, че хората в казармата да разберат какво се е случило. Дивата свиня казал на капитан Уесълс, че нито един шайен няма да отиде отново на юг, а капитанът заповядал да го оковат във вериги. Дивата свиня се опита да убие войниците и да избяга, но те го надвиха.

Малко по-късно пред казармата пристигна Уесълс и се обърна към шайените през прозорците:

— Пуснете жените и децата да излязат! Така те няма повече да страдат.

— По-скоро ще умрем заедно, отколкото да ни изпратят на юг — отговориха те.

Уесълс се махна и след него се появиха войници, които поставиха вериги и железни прътове на вратите на казармата. Настъпи нощта, от лунната светлина и снега беше светло като ден. Светлината блестеше по стоманените щикове на шестимата войници, които тъпчеха напред-назад, облечени в шинели с качулки.

Един от воините отмести настрана студената печка и повдигна част от дъсчения под. Под него, на сухата земя, лежаха петте пушечни дула, скрити през първия ден. Индианците започнаха да свалят от украшенията си спусъци, ударници и патронници. Скоро пушките и няколкото пистолета бяха сглобени отново. Младежите боядисваха лицата си и обличаха най-хубавите си дрехи, докато жените правеха малки купчини от седла и вързопи под прозорците, за да може всеки бързо да изскочи навън. След това най-добрите стрелци между воините заеха позиции при прозорците, като всеки избра за своя цел по един от часовите отвън.

В 9.45 часа бяха дадени първите изстрели. В същия момент всички прозорци и рамки изхвръкнаха навън и шайените изскочиха от сградата. Като грабнаха карабините на убитите и ранени часови, те побягнаха към редицата възвишения извън района на поста. Те имаха около десет минути аванс преди първите конни войници (някои яздеха в зимното си долно бельо) да започнат да ги преследват в галоп. Воините бързо образуваха защитна редица, докато жените и децата прекосяваха една рекичка. Тъй като имаха оръжия, воините стреляха, след това отстъпваха, стреляха и отстъпваха. Непрекъснато прииждаха все нови и нови войници, разгъваха се в обхващаща фланговете дъга и застрелваха всеки индианец, който се движеше по снега. През първия час на сражението повечето от половината воини загинаха и тогава войниците започнаха да настигат разпръснатите групи жени и деца, като убиха много от тях, без да им дадат възможност да се предадат. Между мъртвите бе и дъщерята на Тъпия нож.

Когато настъпи сутринта, войниците подкараха 65 индиански пленници, 23 от които ранени, обратно към форт Робинсън. Повечето бяха жени и деца. Само 38 от бегълците бяха още живи и на свобода; 32 бяха заедно и се движеха на север през хълмовете, преследвани от четири роти кавалерия и една планинска батарея. Шестима други бяха скрити между скалите на няколко мили от форта. Между тях бе и Тъпия нож. С него бяха жена му, единственият му жив син, снаха му, внукът му и едно малко момче на име Червената птица.