Тексаските лонгхорни бяха мършави и месото им беше жилаво като кожите им, но сега северните шайени поне можеха да си сварят супа като техните роднини. В края на лятото северняците започнаха да са разболяват от особена настинка, с треска и болки в костите. Болните чезнеха в мъки. „Хората ни умираха, умираха, умираха, един след друг напускаха този свят.“

Малкия вълк и Тъпия нож се оплакаха на агента и войнишкия вожд във форт Рино и накрая армията изпрати лейтенант Лоутън, Високия бял мъж на проверка в лагера на северните шайени.

„Те не получават достатъчно храна, за да спре гладът — докладва Лоутън. — Много от жените и децата боледуват от недояждане. Не изяждат малкото храна, която им се отпуска, а казват, че ще я дадат на децата си, които плачат от глад. Говеждото, което им дават, е от много ниско качество и не може да се приеме за годно за каквато и да е употреба.“

Лекарят на поста няма хинин, за да се бори с епидемията от малария, която покосява северняците. „Той често заключва лечебницата си и си отива, понеже няма лекарства и не иска индианците да го викат, след като не може да направи нищо за тях.“

Високия бял мъж събра вождовете, но не за да им говори, а за да ги изслуша.

— Ние дойдохме на юг, като повярвахме на думите на генерал Крук — каза Тъпия нож. — Все още сме чужденци в тази страна. Ние искаме да се установим там, където ще живеем постоянно, и тогава да изпратим децата си на училище.

Другите вождове и първенци изразиха недоволството си от думите на Тъпия нож. Той не говореше достатъчно убедително. Те проведоха кратко съвещание и избраха Дивата свиня да говори от тяхно име.

— Откакто сме в тази агенция — каза Дивата Свиня, — ние не сме получавали от агента царевица, хляб, качамак, ориз, боб или сол. Мая на прах и сапун — само от време на време. Захарта и кафето, които получаваме, стигат само за три дни, а се отпускат за седем. Същото е и с говеждото. Брашното е много лошо, много черно и не може да втасва.

За говедата Дивата свиня добави:

— Голяма част от тях бяха куци и изглеждаха като изгладнели до смърт.

Другите вождове взеха думата и разказаха за болестите и смъртта сред хората им. Шайените бяха съгласни да използуват лекарствата на белите хора, но не можеха да намерят лекар, който да им ги дава. Ако Високия бял мъж ги остави да отидат на лов, казаха те, те ще могат да се сдобият с бизонско месо, което да им върне здравето.

Лоутън отговори, че само техният агент може да им разреши да ловят бизони, но им обеща да помоли Трите пръста Макензи (по това време командир на форт Сил) да ходатайствува за тях.

Макензи, който беше направил кариера, като убиваше шайените и конете им, можеше да си позволи съчувствие към останалите живи и сега беззащитни. Трите пръста протестира енергично пред генерал Шеридан: „От мен очакват да държа индианците в подчинение, а правителството ги оставя да гладуват; нещо повече — да гладуват в крещящо нарушение на съглашенията.“ По същото време той посъветва командира на форт Рино, майор Джон Мизнър да сътрудничи на агента при получаването на провизии за шайените, „Ако противно на волята на агента индианците избягат от глад, за да ловят бизони, не се опитвайте да ги накарате да се върнат, защото инак войските ще бъдат принудени да съдействуват на една голяма несправедливост.“

Чак с настъпването на студените луни агентът Майлс даде разрешение на северните шайени да отидат на лов за бизони, като при това постави няколко южняци да ги шпионират, за да бъде сигурен, че няма да избягат на север с конете, които им беше върнал. Ловът на бизони беше толкова жалък провал, че ловците биха се шегували по този повод, ако не беше гладът за месо. Бизонски кости бяха пръснати навсякъде по южните прерии, призрачни купчини кости, оставени от белите ловци, а шайените не откриха нищо друго освен няколко койота. Те убиха койотите и ги изядоха, а преди края на зимата трябваше да изядат всичките си кучета, за да допълнят оскъдните дажби говеждо в агенцията. Някои говореха дори да изяждат и конете, дадени им от агента за лов, но вождовете не искаха да чуят за това. Ако решаха да се върнат на север, всеки кон щеше да им бъде много необходим.

През цялото това време Трите пръста и Високия бял мъж се опитваха да извоюват повече храна за шайените, но от Вашингтон не идваше отговор. Притиснат да даде обяснение, новият министър на вътрешните работи Карл Шурц каза, че „поради естеството си такива подробности не стигат до министъра. С тях се занимава Индианската служба“. А Шурц бе назначен за министър със специалната задача да направи промени в Индианската служба. Той заяви, че недоволството сред северните шайени идва от вождовете, които „искат да запазят старите традиции и да пречат на другите индианци да работят.“ Той призна, че отпуснатите средства не стигат за закупуване на достатъчно провизии, но изрази надежда, че чрез „крайни икономии“ и „грижливо управление“ Индианската служба ще приключи годината само с един малък дефицит. (Някои от вождовете в Индианската територия, които през онази година отидоха въз Вашингтон, откриха, че Шурц е учудващо неосведомен по индианските въпроси. Шайените го нарекоха Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, и не можеха да проумеят, как човек с такива огромни органи на зрението може да знае толкова малко.)

С идването на топлите луни комарите започнаха да се роят в наводнените низини на резервата и скоро заслепяваха препъващите се хора, на всичко отгоре по децата удари епидемия от дребна шарка. По време на Луната на червените череши имаше толкова много погребални церемонии, че Малкия вълк реши вождовете да отидат и да се срещнат с агента Майлс. Двамата с Тъпия нож бяха остарели — отдавна прехвърлили петдесетте, и знаеха, че няма голямо значение какво ще се случи с тях. Но техен дълг бе да спасят младите хора, самото племе от измиране.

Майлс се съгласи да се срещне с тях и Малкия вълк пое ролята на говорител:

— Откакто дойдохме в тази страна, ние умираме всекидневно — каза той. — Това не е добра страна за нас и ние искаме да се върнем по домовете си в планините. Ако нямаш власт да ни дадеш разрешение да се върнем, нека някои от нас да отидат във Вашингтон и да разкажат там как е тук, или пък пиши във Вашингтон, за да получиш разрешение за нашето връщане на север.

— Не съм в състояние да направя това сега — отговори агентът. — Стойте тук още една година и тогава ще видим какво можем да направим за вас.

— Не! — твърдо заяви Малкия вълк. — Ние не можем да останем още една година. Искаме да си вървим сега. Преди да измине още една година може всички да сме мъртви и тогава никой от нас няма да е останал, за да пътува на север.

Тогава някои от младите мъже поискаха разрешение да говорят на съвета.

— Ние сме болнави и мрем тук — каза един — и никой няма да произнесе имената ни, когато изчезнем.

— Ще отидем на север на всяка цена — добави друг — и ако умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.

През август вождовете се съветваха помежду си и стигнаха до разцепление. Стоящия лос, Пуйчия крак някои други се страхуваха да се върнат на север. Войниците ще ни преследват и ще ни избият всичките, казваха те, по-добре е да умрем в резервата. В началото на септември Малкия вълк, Тъпия нож, Дивата свиня и Лявата ръка заведоха отрядите си на няколко мили от останалите, готови да тръгнат на път веднага, щом разберат, че е дошло време да се върви на север. Всеки ден те търгуваха, като разменяха най-ценните си вещи срещу мустанги и стари пушки, с които южните шайени и арапахите бяха съгласни да се разделят. Но те не се и опитваха да заблудят агента. Наистина, когато Малкия вълк реши да тръгне на север през Луната на изсъхващата трева, той отиде да се срещне с Майлс и му заяви, че се връща в страната си.