За да е сигурно, че ще са представени всички индианци — и от агенцията, и другите, вестоносци бяха изпратени да поканят на съвета Седящия бик, Лудия кои и други „диви“ вождове. Метисът Луис Ричард занесе правителственото писмо на Седящия бик и му го прочете. „Искам да отидеш и да кажеш на Великия баща — отговори Седящия бик, че не искам да продавам никаква земя на правителството“ Той взе щипка прах и добави: „Дори толкова, колкото тази.“

Лудия кон също се противопостави на продажбата на сиукски земи, особено на Блак Хилс. Той отказа да присъствува на съвета, но Малкият голям човек щеше да присъствува като наблюдател от името на свободните оглали.

Ако комисарите разчитаха да се срещнат спокойно с няколко сговорчиви вождове и да уредят евтина сделка, то ги очакваше горчиво разочарование. Когато те пристигнаха на мястото на срещата, на река Уайт, между агенциите на Червения облак и Петнистата опашка, по прериите на мили околовръст бяха пръснати сиукски лагери и огромни стада пасящи мустанги. От река Мисури на изток до земите край Биг Хорн на запад всички сиукски племена и много от техните шайенски и арапахски приятели се бяха събрали тук — повече от двадесет хиляди индианци.

Малко от тях бяха виждали някога копие от договора от 1868 г., но мнозина знаеха значението на една известна клауза в този свещен документ: „Никакъв договор за прехвърляне на каквато и да е част от описания тук резерват… няма да има валидност й сила… освен ако не е потвърден и подписан най-малко от три четвърти от всички възрастни индианци от мъжки пол, които живеят в тези земи или са заинтересовани от тях“… Дори ако комисарите успееха да заплашат или подкупят всеки от присъствуващите вождове, те не биха могли да получат повече от няколко дузини подписи от хилядите разгневени, добре въоръжени воини, които бяха решени да запазят всяка щипка прах и всеки стрък трева в своята територия.

На 20 септември комисията се събра под сянката на голям насмолен брезент, който бе опънат в хълмистата прерия до една самотна топола. Комисарите седяха с лице към хилядите индианци, които неспокойно се движеха. Отряд от 120 кавалеристи на бели коне пристигна от форт Робинсън и се подреди в редица зад брезентовия заслон. Петнистата опашка пристигна от агенцията си с фургон, но Червения облак изпрати съобщение, че няма да се яви. Бяха дошли и няколко други вождове, когато облак прах се издигна изведнъж от билото на един далечен хълм. Отряд индианци препускаше в галон надолу към заслона на съвета. Воините бяха облечени за бой и когато се приближиха, направиха завой и обкръжиха комисарите, стреляха с карабините си във въздуха и нададоха няколко бойни викове. После обърнаха в тръс и направиха редица непосредствено зад кавалеристите. По това време вече се приближаваше втори отряд индианци… Така племе след племе сиукските воини пристигаха и демонстрираха силата си, докато голям кръг от няколко хиляди индианци не обкръжи съвета. Тогава вождовете излязоха напред, доволни, че са дали на комисарите сериозен материал за размисъл. Те насядаха в полукръг с лице към неспокойните бели мъже и нямаха търпение да чуят какво ще им кажат те за Блак Хилс.

През няколкото дни, които комисарите прекараха във форт Робинсън и наблюдаваха настроенията на индианците, те разбраха, че е безсмислено да се опитват да закупят хълмовете и вместо това решиха да преговарят за права върху разработването на мини. „Трябва да ви попитаме сега дали сте готови да предоставите на нашите хора права за рудодобив в Блак Хилс — започна сенаторът Алисън, — докато намират там злато и друга полезни изкопаеми, в замяна на една справедлива и подходяща сума. Ако вие сте готови, ние ще се споразумеем за това право. Когато отнесем златото и извадим другите полезни изкопаеми, земята отново ще бъде ваша и ще разполагате с нея както желаете.“

Петнистата опашка прие това предложение като абсурдна шега. Нима комисарят иска от индианците да дадат за известно време назаем Блак Хилс на белите мъже? Вместо отговор той запита сенатора Алисън дали той би му дал един впряг мулета при подобни условия.

— За нашето правителство ще е трудно да държи белите хора извън хълмовете — продължи Алисън. — Ако се опита да направи това, то ще си навлече големи неприятности, защото белите, които искат да отидат там, са извънредно много.

Сенаторът показа, че изобщо не е наясно с чувствата на индианците към земите край река Паудър с изречението: „Има друга страна, далеч към залязващото слънце, където вие бродите и ловувате. Тези земи засега не са отстъпени — простират се до върховете на планините Биг Хорн. Те не изглежда да са от особена стойност и полза за вас и нашите хора биха желали да получат тази част от тях, която току-що описах.“

Докато превеждаха невероятните искания на сенатора Алисън, пристигна на кон Червеното куче и съобщи, че носи послание от Червения облак. Отсъствуващият вожд на оглалите, вероятно предвидил алчността на комисарите, искаше отлагане с една седмица, за да имат племената време да проведат свои съвети, на които да обсъдят всички предложения относно земите им. Комисарите разгледаха въпроса и решиха да дадат на индианците три дни за племенни съвети. На 23 септември вождовете трябваше да дадат окончателни отговори.

Идеята да отстъпят своите последни големи ловни полета бе толкова абсурдна, че никой от вождовете дори не си направи труда да я обсъжда по време на съветите. Те разискваха много сериозно въпроса за Блак Хилс. Някои стигнаха до извода, че ако правителството на Съединените щати няма намерение да изпълнява договора и да държи белите златотърсачи извън територията им, то може би индианците трябва да поискат пари, много пари за жълтия метал, добиван от хълмовете. Други бяха твърдо решени да не продават на никаква цена. Блак Хилс принадлежат на индианците, твърдяха те, и ако войниците със сини куртки не искат да прогонят златотърсачите, воините трябва да го сторят.

На 23 септември комисарите, натоварени на санитарни фургони във форт Робинсън и охранявани от подсилен кавалерийски отряд, отново пристигнаха при заслона на съвета. Червения облак беше дошъл преди това и енергично протестира срещу големия брой войници. Точно когато той се подготвяше да произнесе встъпителната си реч пред комисарите, в далечината воините изведнъж се раздвижиха. Около триста оглали, дошли от земите край Паудър, се спуснаха в тръс надолу по наклона, като стреляха от време на време с карабините си. Някои пееха една сиукска песен:

Един индианец на сив кон си проби път сред редиците на воините, събрани около брезентовия заслон. Това бе пратеникът на Лудия кон, Малкия голям човек, готов за бой, с два револвера, препасани на кръста му. „Ще убия първия вожд, който проговори за продаване на Блак Хилс!“ — извика той. След това той разигра коня си в свободното пространство между комисарите и вождовете.

Младежа, който се страхува от конете си, и група официални сиукски пазители на реда бързо наобиколиха Малкия голям човек и го отведоха настрана. Вождовете и комисарите обаче навярно схванаха, че Малкия голям човек изразява чувствата на повечето от присъствуващите воини. Генерал Тери предложи на своите събратя комисари да се качат на санитарните фургони и да се върнат на сигурно място във форт Робинсън.

Комисарите дадоха на индианците няколко дни, за да се успокоят, и безшумно уредиха среща с двадесет вожда в главната сграда на агенцията на Червения облак. По време на трите дни речи вождовете дадоха на представителите на Великия баща да разберат добре, ме Блак Хилс няма да струват евтино, ако изобщо се продават. Петнистата опашка накрая изгуби търпение от комисарите и поиска да му представят окончателно писмено предложение.