След битката при Уашита през декември 1868 г. генерал Шеридън заповяда на всички шайени, арапахи, кайови и команчи да се явят във форт Коб и да се предадат, в противен случай ще бъдат унищожени от войниците със сини куртки, които ще ги изловят и избият (виж глава 7-ма). Малкото наметало, който наследи Черния котел като вожд, доведе шайените. Жълтата мечка доведе арапахите. Няколко команчески вождове — и по-специално Тосави, на когото Шеридан бе казал, че само мъртвият индианец е добър индианец, също дойдоха да се предадат. Гордите и свободни кайови обаче не показваха готовност за сътрудничество и Шеридан изпрати Твърдия задник Къстър да ги принуди да капитулират или да ги унищожи.

Кайовите не виждаха причина да отиват във форт Коб, да предават оръжията си и да живеят от подаянията на белия човек. Договорът от Медисин Лодж, който вождовете бяха подписали през 1867 г., им предоставяше собствена територия, в която да живеят, и правото да ловуват навсякъде на юг от Арканзас „докато бизоните там са в такива количества, че ловуването да бъде оправдано“. Между Арканзас и западните притоци на Ред Ривър прериите бяха черни от хиляди бизони, които напредващата цивилизация на белия човек бе прогонила на юг. Кайовите имаха много бързоноги мустанги и когато мунициите им не достигаха, те можеха да използуват стрелите си да убиват достатъчно животни, за да задоволят нуждите си от храна, дрехи и подслон.

Въпреки това дълги колони от кавалеристи със сини куртки пристигнаха в зимния лагер на кайовите в Рейни Маунтин Крийк. Понеже не искаха да се бият, Сатанта и Самотния вълк с охрана от воини отидоха да преговарят с Къстър. Сатанта беше рошав гигант с гарвановочерна коса, която падаше по огромните му рамене. Ръцете и краката му бяха мускулести, а откритото му лице изразяваше увереност в силата си. Лицето и тялото му бяха боядисани с блестяща червена боя, а на копието си носеше червени знаменца. Сатанта обичаше бързата езда и горещите битки. Той ядеше и пиеше здраво и изпитваше удоволствие от смеха. Наслаждаваше се дори на враговете си. Когато яздеше срещу Къстър, той се усмихваше радостно. Сатанта протегна ръка, но Къстър не я докосна.

Понеже беше прекарал достатъчно дълго около фортовете в Канзас и познаваше предразсъдъците на белите мъже, Сатанта сдържа гнева си. Той не искаше съплеменниците му да бъдат унищожени, както това бе станало с хората на Черния котел. Преговорите започнаха в хладна атмосфера, като двамата преводачи се опитваха да превеждат разменяните думи. Когато разбра, че преводачите знаят по-малко кайовски, отколкото той — английски, Сатанта извика един от воините си, Ходещата птица, който имаше значителен запас думи от белите водачи на впрягове. Ходещата птица гордо проговори на Къстър, но войнишкият вожд поклати глава — той не разбираше акцента на индианеца. Решен да направи нещо, за да го разберат, Ходещата птица се приближи до Къстър и започна да му гали ръката — бе виждал войниците да галят така конете си.

— Много голям, хубав кучи син — каза той. — Много кучи син.

Никой не се засмя. В края на краищата преводачите накараха Сатанта и Самотния вълк да разберат, че трябва да отведат своите кайовски отряди във форт Коб, иначе войниците на Къстър ще ги унищожат. После, като наруши примирието, Къстър внезапно заповяда вождовете и охраняващият ги отряд да бъдат арестувани — щяха да ги отведат във форт Коб и да ги държат като пленници, докато хората им не се присъединят към тях. Сатанта прие съобщението спокойно, но каза, че трябва да изпрати вестоносец, който да призове хората му да отидат във форта. Той изпрати сина си обратно в селата на кайовите, но вместо да заповяда на народа си да го последва във форт Коб, той го предупреди да бяга на запад в Страната на бизоните.

Всяка вечер докато военната колона на Къстър се придвижваше обратно към форт Коб, по няколко от арестуваните кайови успяваха да се измъкнат. Сатанта и Самотния вълк обаче бяха пазени много зорко, за да не могат да избягат. Когато сините куртки стигнаха до форта, двамата вождове бяха единствените останали пленници. Разгневен от това, генерал Шеридан заяви, че Сатанта и Самотния вълк ще бъдат обесени, ако всички техни хора не се явят във форт Коб и не се предадат.

Така с лукавство и измама повечето кайови бяха принудени да се откажат от свободата си. Само един незначителен вожд, Женското сърце, избяга с хората си в Ляно Естакадо55, където се присъедини към приятелите си — команчите куахади.

За да следи отблизо кайовите и команчите, армията изгради ново войнишко селище на няколко мили северно от границата по Ред Ривър и го нарече форт Сил. Генерал Бенджамин Гриерсън, герой от Гражданската война на белите, командуваше войската, съставена главно от войници негри от Десети кавалерийски полк. Индианците ги наричаха „войници бизони“ заради косите и цвета на кожата им. Скоро един агент без коса пристигна от изток, за да ги учи как да живеят от земеделие вместо от лов на бизони. Името му беше Лоури Татъм, но индианците го наричаха Плешивата глава.

Генерал Шеридан дойде в новия форт, освободи от ареста Сатанта и Самотния вълк и проведе съвет, на който сгълча вождовете за миналите им постъпки и ги предупреди да се подчиняват на агента си.

— Каквото ми кажеш — отговори Сатанта, — имам намерение да го изпълня. Аз ще го вдигна и ще го държа близо до гръдта си. Мнението ми ще си остане непроменено, независимо дали ще ми подадеш ръка, или ще ме обесиш. Мнението ми няма да се промени. Това, което каза днес, ми отвори очите и сърцето ми е открито. Цялата тази почва е ваша, за да направите пътя, по който ще вървим. След това аз ще тръгна по пътя на белия човек, ще засаждам царевица и ще отглеждам царевица… Няма да чуеш, че кайови са убили бели… Сега аз не те лъжа. Това е истината.

Към времето за засаждане на царевицата две хиляди кайови и две хиляди и петстотин команчи бяха заселени в новия резерват. За команчите имаше нещо нелепо в това, че правителството ги караше насила да изоставят лова на бизони заради земеделието. Команчите имаха развито земеделско стопанство в Тексас, но белите мъже дойдоха там и завладяха обработваемите им земи. Така те принудиха индианците да ловят бизони, за да преживяват. Сега този любезен старец, Плешивата глава Татъм, се опитваше да им внуши, че трябва да поемат пътя на белите хора и да се занимават със земеделие, като че индианците не знаеха нищо за отглеждането на царевицата. Не беше ли индианецът този, който пръв научи белия човек как да сади царевица и да я отглежда?

При кайовите положението бе по-различно. Воините смятаха ровенето на земята за женска работа, недостойна за конни ловци. Освен това, ако им бе необходима царевица, те, можеха да разменят пемикан и облекла с индианците уичита за царевица, както винаги бяха правили. Уичитите обичаха да отглеждат царевица, но бяха прекалено дебели и мързеливи, за да ловят бизони. Към средата на лятото кайовите се оплакаха на Плешивата глава Татъм от ограниченията на земеделския начин на живот. „Аз не обичам царевица — заяви Сатанта. — Тя ми разваля зъбите.“

Освен това бе му омръзнало жилаво лонгхорнско говеждо и помоли Татъм да отпусне оръжия и муниции, за да могат кайовите да отидат на лов за бизони.

Онази есен кайовите и команчите събраха четири хиляди бушела царевица. Разпределена между 5500 индианци и няколко хиляди мустанги, тя не стигна за дълго. Към пролетта на 1870 г. племената вече гладуваха и Плешивата глава Татъм им разреши да отидат на лов за бизони.