Мануелито и другите индиански вождове сключиха договори с американците. „Войниците построиха форт тук — си спомня Мануелито — и ни дадоха агент, който ни посъветва да се държим добре. Той ни каза да живеем в мир с белите и да изпълняваме обещанията си. Те написаха обещанията, за да не ги забравяме никога.“

Мануелито се опита да спазва договора, но когато войниците дойдоха, изгориха колибите му и убиха добитъка заради нещо, сторено от няколко необуздани навахи, той се разсърди на американците. Мануелито и отрядът му бяха богати, но войниците ги направиха бедни. За да станат отново рикос8, те трябваше да нападнат на юг мексиканците, които ги наричаха за това ладронес9. От незапомнени времена мексиканците нападаха навахите, за да отвличат малките деца и да ги правят роби, и от незапомнени времена навахите си отмъщаваха, като нападаха мексиканците.

След като американците дойдоха в Санта Фе и нарекоха страната Ню Мексико, те се заеха да защитават мексиканците, които сега бяха американски граждани.

Навахите не бяха граждани, защото бяха индианци и когато нападаха мексиканците, войниците нахлуваха в територията им, за да ги накажат като разбойници. Това дразнеше и учудваше Мануелито и хората му — те знаеха, че много мексиканци имат индианска кръв, но войниците никога не ги преследваха заради отвличанията на деца навахи.

Първият форт, построен от американците в страната на навахите, се намираше в тревиста долина на входа на каньона Бонито. Нарекоха го форт Дифайънс и пуснаха конете си в пасищата, които Мануелито и хората му най-много ценяха. Командирът на войниците каза на навахите, че сега пасищата принадлежат на форта и им заповяда да махнат животните си оттам. Тъй като нямаше ограда, навахите не можеха да пречат на добитъка да влиза в забранените ливади. Една сутрин от форта излезе рота кавалеристи и застреля добитъка на навахите.

За да си отмъстят за конете и мулетата, навахите започнаха да нападат стадата и обозите с провизии на войниците. Те пък на свой ред нападаха отредите на навахите. През февруари 1860 г. Мануелито поведе петстотин воини срещу войнишките коне, изкарани на паша няколко мили северно от форт Дифайънс. Копията и стрелите на навахите не можеха да се мерят с оръжията на войниците. Индианците загубиха повече от тридесет души убити и ранени и отвлякоха само няколко коня. Мануелито и съюзникът му Барбонсито събраха повече от хиляда воини и на 30 април в мрака на ранните утринни часове обградиха форт Дифайънс. Два часа преди разсъмване навахите атакуваха форта от три страни, решени да го изравнят със земята.

Те бяха много близо до успеха. Под трясъка на гърмежите на няколкото им стари испански пушки навахите прогониха постовете и превзеха някои сгради. Изненаданите войници изскачаха от казармата, но ги посрещна порой от стрели. След неколкоминутно объркване войниците се построиха в боен ред и откриха постоянен огън. При изгрев-слънце навахите се оттеглиха към хълмовете, доволни, че са дали на войниците добър урок.

Армията на Съединените щати обаче сметна нападението за предизвикателство към веещото се над форт Дифайънс знаме и за открито военно действие. След няколко седмици полковник Едуард Ричард Сприг Кеиби започна да претърсва планината Чуска с шест кавалерийски и десет пехотни роти, за да открие биваците на Мануелито. Войниците кръстосваха из червените скали на местността, докато не докараха конете си до крайно изтощение и самите едва не умряха от жажда. Те почти не срещаха навахи, макар че индианците бяха наоколо и не оставяха на мира фланговете на колоната, без да атакуват направо. Към края на годината двете страни се умориха от глупавата игра. Войниците не бяха и състояние да накажат навахите, които пък не можеха да се грижат за реколтата и добитъка си.

През януари 1861 г. Мануелито, Барбонсито, Ереро Гранде, Армихо, Делгадито и други вождове рикос се нагласиха да се срещнат с полковник Кенби в новия форт, който войниците строяха на тридесет и пет мили10 източно от форт Дифайънс. Той се наричаше форт Фаунтлерой, в чест на един военен командир. В края на преговорите с Кенби навахите избраха Ереро Гранде за главен вожд (21 февруари 1861 г.). Вождовете се съгласиха, че най-добре ще е да се живее в мир и Ереро Гранде обеща да прогони от племето всички ладронес. Мануелито не бе сигурен, че обещанието може да се изпълни, но все пак сложи подписа си върху документа на Кенби. Тъй като отново стана състоятелен скотовъдец, той вярваше в предимствата на мира и честността.

Няколко месеца след зимната среща във форт Фаунтлерой отношенията между войниците и навахите останаха приятелски. До индианците достигаха слухове за голямата война някъде на изток между белите американци от Севера и Юга. Те научиха, че някои от войниците на Кеиби са сменили сините си куртки със сиви са отишли на изток да се бият срещу сините куртки. Бе заминал и един офицер — Орловия вожд11, полковник Томас Фаунтлерой; името му бе заличено и сега фортът се наричаше Уипгейт.

През този мирен период навахите често ходеха до форт Фаунтлерой (Уингейт), за да търгуват и да получават дажбите си от своя агент. Повечето от войниците ги посрещаха приятелски и дори стана обичай да се правят конни надбягвания между индианците и белите. Всички навахи очакваха тези състезания. Тогаз стотици мъже, жени и деца обличаха своите най-ярки костюми и яхнали най-добрите си коне, пристигнаха във форт Уингейт. В една слънчева септемврийска утрин се състояха много надбягвания, но главното бе насрочено за пладне.

Щяха да се надпреварват Пистолетния куршум (име, дадено на Мануелито от войниците) на дребен навахски мустанг и един лейтенант на кавалерийски кон. За това надбягване бяха сключени много облози — в пари, одеяла, добитък, мъниста — всичко, което човек може да използува за залог. Конете препуснаха едновременно, но след няколко секунди всички разбраха, че Пистолетния куршум (Мануелито) е в затруднение. Той загуби контрол върху коня си, който побягна настрани. Скоро се разбра, че ремъкът на седлото на Пистолетния куршум е бил прерязан с нож. Навахите отидоха при съдиите, които бяха само войници, и поискаха надбягването да се повтори. Съдиите отказаха и обявиха кавалерийския кои на лейтенанта за победител. Войниците образуваха незабавно триумфално шествие и се отправиха към форта, за да съберат залозите. Разярени от тази лъжа, навахите се втурнаха след тях, но вратите на форта се затръшкаха пред лицата им. Когато един индианец се опита да влезе насила, часовоят го застреля.

Какво станало после, записал един бял офицер, капитан Никълъс Хот:

„Навахите, жените и децата бягаха във всички посоки и биваха застрелвани и намушквани с щикове… Аз се отправих към източната страна на форта и там видях войник, който се готвеше да убие две малки деца и една жена. Извиках му да спре. Той погледна към мен, но не изпълни заповедта ми. Побягнах натам с всички сили, но не стигнах навреме, за да му попреча да убие двете невинни деца и да рани тежко индианката. Заповядах да му вземат колана и да го задържат под стража въз форта… Междувременно полковникът бе наредил на дежурния офицер да открие огън срещу индианците с артилерия (планински гаубици). Сержантът, който командуваше тези оръдия, се престори, че не разбира дадената заповед, защото я смяташе за незаконна. След като дежурният офицер го наруга и заплаши, той трябваше да изпълни заповедта, иначе щеше да загази. Индианците се разпръснаха по цялата долина под поста, нападнаха стадото на форта и раниха пастира мексиканец, но не успяха да вземат никакви животни. Освен това нападнаха пощальона на десетина мили от поста, отнеха му коня и пощенската чанта и го раниха в ръката. След клането около поста не се виждаха индианци, освен няколко жени — любовници на офицерите. Командуващият офицер се опита да сключи отново мир с навахите, като изпрати някои от тези индианки да разговарят с вождовете, но единственият отговор, който жените получиха, беше хубав бой с камшик.“