Щом Капитан Джак видя, че хората му гладуват, той ги отведе извън резервата. Те се отправиха на юг към долината на река Лост (където бяха живели), за да търсят дивеч, риба и корени от камас. Обаче белите фермери, които живееха в долината, не искаха модоките да бъдат там и непрестанно се оплакваха на правителствените чиновници. Капитан Джак предупреди хората си да стоят настрана от белите, но не беше лесно триста индианци да останат невидими. През лятото на 1872 г. Бюрото по индианските въпроси нареди на Капитан Джак да се върне в резервата Кламат. Джак отговори, че хората му не могат да живеят с кламатите. Той поиска модокски резерват някъде по река Лост — открай време земите там им принадлежаха. Бюрото намери искането за разумно, но фермерите бяха против отстъпването на която и да е част от богатите пасища на индианците. През есента на 1872 г. правителството заповяда на модоките да се върнат в резервата Кламат. Джак отказа. Армията получи заповед да изсели модоките насилствено. На 28 ноември под леденостудения дъжд майор Джеймс Джаксън с една рота от тридесет и осем войници от Първи кавалерийски полк напусна форт Кламат и потегли на юг към река Лост.

Точно преди изгрев-слънце кавалеристите пристигнаха в лагера на модоките. Те слязоха от конете си и с готови за стрелба карабини обкръжиха вигвамите. Белязания Чарли и няколко други мъже излязоха навън с оръжията си. Майор Джаксън поиска да се срещне с вожда и когато Джак се появи, майорът му съобщи, че му е заповядано от Великия баща да върне модоките в резервата Кламат.

„Аз ще тръгна — каза Джак, — ще взема всичките си хора, но не давам вяра на нищо, което вие, белите хора, ми казвате. Виждате ли, вие идвате тук, в моя лагер, по тъмно. Така плашите и мен, и всичките ми хора. Няма да ви избягам. Когато искате да ме видите или да говорите с мен, елате при мен като мъже.“

Майор Джаксън заяви, че не е тук, за да предизвиква неприятности, и заповяда на Джак да строи всичките си хора пред войниците. Когато това бе направено, майорът посочи един пелинов храсталак към края на редицата.

— Оставете пушките си там! — заповяда той.

— Защо? — запита Джак.

— Ти си вождът. Остави пушката си и всичките ти хора ще направят същото. Подчини се и няма да има неприятности.

Капитан Джак се поколеба. Той знаеше, че хората му няма да искат да предадат оръжията си.

— Никога досега не съм се бил с белите хора — каза той — и не искам да правя това.

Майорът настоя да предадат пушките си.

— Няма да позволя на никого да ви навреди — обеща той.

Капитан Джак остави пушката си в пелиновия храсталак и даде знак на другите да направят същото. Те излизаха напред един по един, като оставяха пушките си. Белязания Чарли бе последен. Той постави пушката си на върха на купчината, но запази пистолета, препасан на кръста му.

Майорът му заповяда да предаде пистолета си.

— Нали ми взе пушката?! — отговори Белязания. Майорът се обърна към лейтенант Фрейзър Бутел:

— Обезоръжете го!

— Дай ми бързо този пистолет, дявол да те вземе! Бързо! — заповяда Бутел, като излезе напред.

Белязания Чарли се изсмя и каза, че не е куче, та да му крещят.

Бутел извади револвера си:

— Ти бе, кучи сине, ще те науча как се отговаря. Белязания повтори, че не е куче и добави, че ще запази пистолета си.

Докато Бутел приготви револвера си за стрелба, Белязания бързо измъкна пистолета от пояса си. Двамата мъже стреляха едновременно. Куршумът на модока проби ръкава на шинела на лейтенанта. Белязания бе повредим. Той се спусна към купчината оръжия и грабна карабината си от върха и всеки от воините модоки последва примера му. Командирът на кавалеристите заповяда на хората си да открият огън. Последва бърза размяна на изстрели, след което войниците отстъпиха и оставиха един убит и седем ранени.

По това време жените и децата на модоките бяха в своите издълбани от дънери лодки и гребяха на юг към горното Туле. Капитан Джак и воините ги последваха по брега, като се криеха в гъстите тръстики. Те бяха тръгнали към легендарното убежище на модоките южно от езерото — калифорнийските Лава Бедс.

Лава Бедс — една местност на угаснали вулкани, които са се превърнали в скалисти пукнатини, пещери и процепи. Някои от проломите бяха дълбоки сто фута. Пещерата, която Капитан Джак избра за своя твърдина, беше една подобна на кратер яма, обкръжена от мрежа естествени окопи и укрепления от застинала лава. Той знаеше, че неговите шепа воини ще могат при необходимост да се сражават с цяла армия, но се надяваше, че сега войниците ще ги оставят на мира. Сигурно белите нямаше да ламтят за тези безполезни скали.

По времето, когато войниците на майор Джаксън пристигнаха в лагера на Капитан Джак, една малка група модоки, водена от Куката Джим, лагеруваше на отсрещния бряг на река Лост. В ранните утринни часове, докато бягаше с хората си към Лава Бедс, Капитан Джак чу стрелба откъм лагера на Куката Джим. „Аз побягнах и не исках да се бия — казва той впоследствие. — Те застреляха някои от жените ми и обстрелваха моите мъже. Не спрях, за да разбера какво става: а се изтеглих и се отдалечих. Имах много малко хора и не исках да се бия.“

През следващите един-два дни той не можа да разбере какво е станало с хората на Куката Джим. Тогава Куката Джим се яви неочаквано пред твърдината на Джак. С него бяха Къдравия доктор, Бостън Чарли и единадесет други модоки. Те съобщиха на Джак, че по времето, когато войниците са били в лагера му, няколко заселници се приближили до техния лагер и започнали да стрелят по тях. Тези бели мъже застреляли едно бебе в ръцете на майка му, убили една старица и ранили няколко мъже. По пътя си към Лава Бедс Куката Джим и хората му решили да отмъстят за смъртта на своите. Като спрели за малко при отдалечени фермерски къщи, те убили дванадесет заселници.

Отначало Джак помисли, че Куката Джим само се хвали, но другите потвърдиха, че разказът е верен. Когато те назоваха имената на мъртвите бели хора, Джак не можеше да повярва. Някои от тях бяха заселници, които той познаваше и на които вярваше.

— Защо убихте тези хора? — запита той. — Аз никога не съм искал от вас да убивате приятелите ми. Направили сте го на своя глава.

Сега Капитан Джак беше сигурен, че войниците ще пристигнат — дори сред просторите на Лава Бедс те щяха да дойдат, за да отмъстят. И тъй като бе вожд на модоките, той щеше да отговаря за престъпленията на Куката Джим и другите.

Конниците не дойдоха преди настъпването на Ледената луна. На 13 януари 1873 г. модоките, които охраняваха външния кръг на отбраната, забелязаха разузнавателен отряд сини куртки да се приближава към една стръмнина, която се извисяваше над Лапа Бедс. С няколко изстрела от далечно разстояние модоките ги прогониха. Три дни по-късно една част от 255 редовни конници, подкрепяни от 104 орегонски и калифорнийски доброволци, се приближи — хората яздеха като призраци през мъглата на зимния следобед. Те заеха позиции по височините, разположени срещу твърдината на Капитан Джак, и когато падна нощта, запалиха огньове от пелинови храсти, за да се стоплят. Военните командири се надяваха, че като видят разположените срещу тях сили, модоките ще излязат и ще се предадат.

Капитан Джак беше за капитулацията. Той знаеше, че войниците търсят най-вече модоките, убили заселниците, и предпочиташе да постави своя живот и живота на виновните в ръцете на войнишките вождове, вместо да жертвува всичките си хора в едно кърваво сражение.

Куката Джим, Къдравия доктор и тези, които бяха убили заселниците, се противопоставиха на капитулацията и принудиха Джак да свика съвет, на който да се гласува какви действия да предприеме племето. От петдесет и един войни в твърдината само четиринадесет искаха да се предадат. Тридесет и седем гласуваха за бой до смърт.