Още един въпрос трябваше да се уреди. По закон един бял трябваше да бъде назначен за агент на новия резерват. За Кочис това не беше проблем. Имаше само един бял мъж, на когото всички чирикахуаи имаха доверие — Таглито, червенобрадият Том Джефърдс. Отначало Джефърдс възрази. Той нямаше опит в подобна работа и освен това заплатата бе малка. Кочис настоява, докато накрая Джефърдс се предаде. В края на краищата той дължеше на чирикахуаите своя живот в успех.

По-малко щастливи бяха апачите тонто на Делшай и аравайпите на Ескиминсин.

Делшай предложи на главния капитан в Кемп Макдауъл да сключат договор, ако се установи тяхна агенция в долината Сънфлауър, но не получи отговор. Вождът прие това като отказ.

„Бог създаде белия човек и бог създаде апача — каза той, — и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек.“

Делшай не сключи договор и не получи парче хартия, за да може да пътува из страната като бял човек. Следователно той и воините му пътуваха из страната като апачи. На белите това не им харесваше и в края на 1872 г. Сивия вълк изпрати войници, които претърсваха басейна на Тонто, за да открият Делшай и неговите воини. Чак през Времето на големите листа (април 1873 г.) се събраха достатъчно войници, за да могат да заловят Делшай и тонтите. Индианците бяха обкръжени, а куршумите свистяха между техните жени и деца и не им оставаше друго, освен да вдигнат бяло знаме.

Чернобрадият войнишки вожд, майор Джордж Рендъл, отведе тонтите до форт Апач в резервата на Уайт Маунтинс. В тези дни Сивия вълк предпочиташе да използва своите войнишки вождове вместо цивилни за агенти в резервата. Те караха апачите да носят метални пластинки като кучета и по тези пластинки имаше цифри, така че бе невъзможно някой да се измъкне от резервата и да отиде в басейна на Тонго, макар и за няколко дни. Делшай и другите тъгуваха за своите гористи планини със снежни върхове. В резервата никога нищо не бе достатъчно — храна или сечива за работа, а и тонтите не се разбираха добре с койотеросите, които ги смятаха за натрапници в техния резерват. Но забраната да се придвижват из страната свободно правеше тонтите особено нещастни.

Накрая през Времето на узряването (юли 187,4 г.) Делшай реши, че не може да понася повече затворничеството в Уайт Маунтинс, и една нощ поведе народа си в бягство. За да не ги преследват отново сините куртки, той реши да отидат в резервата на река Рио Верде. Там се разпореждаше един цивилен агент и той обеща на Делшай, че тонтите ще могат да живеят в Рио Верде, ако не му създават неприятности. Ако избягат отново, те ще бъдат изловени и избити. И тъй, Делшай и хората му започнаха да строят селище на реката близо до Кемп Верде.

През онова лято в агенцията Сан Карлос имаше въстание, при което един малък войнишки вожд (лейтенант Джейкъб Олми) бе убит. Водачите апачи избягаха, някои от тях към Рио Верде, и установиха лагера си близо до селището на Делшай. Когато Сивия вълк научи това, той обвини Делшай, че подпомага бегълците, и изпрати в Кемп Верде заповед за арестуването му. Предупреден, Делшай реши, че пак ще трябва да бяга. Той не искаше да загуби и малкото свобода, която му бе останала, да бъде окован в железа и затворен в шестдесетфунтовата дупка, която войниците бяха издълбали в стената на каньона за индианците затворници. С няколко верни хора той избяга в басейна на Тонто.

Той знаеше, че скоро белите ще пратят потеря. Сивия вълк нямаше да се успокои, докато не го залови. Цели месеци Делшай и хората му се изплъзваха от преследвачите. Накрая генерал Крук реши, че не може до безкрайност да кара войските си да обикалят по басейна на Тонто. Само друг апач можеше да намери Делшай. И тъй, генералът обяви, че ще плати награда за главата на Делшай. През юли 1874 г. двама апачи наемници поотделно се явиха в щаба на Крук. И двамата представиха по една отрязана глава, принадлежаща, според тях на Делшай. „Като се уверих, че и двете страни са искрени в убеждението си — казва Крук — и че представянето на още една глава не е нещо нередно, аз заплатих и на двете страни.“

Тези глави, заедно с главите на други убити апачи, бяха поставени на парадните плацове в Рио Верде и Сан Карлос.

Ескиминсин и аравайпите също трудно успяваха да живеят в мир. След посещението на комисаря Колиър през 1871 г. Ескиминсин и хората му започнаха нов живот в Кемп Грант. Те изградиха повторно селото си от покрити с трева колиби и пак засяха зърнените си култури. Обаче точно когато всичко изглежда вървеше добре, правителството реши да премести Кемп Грант на шестдесет мили на югоизток. Това бе повод за прочистване на долината Сан Педро от индианци и армията пресели аравайпите в Сан Карлос — нова агенция на река Хила.

Преселването бе осъществено през февруари 1873 г. и аравайпите бяха започнали да строят ново селище и да засаждат нови площи в Сан Карлос, когато избухна въстанието и бе убит лейтенант Олми. Нито Ескиминсин, нито друг аравайпа имаше нещо общо с убийството, но понеже Ескиминсин беше вожд, Сивия вълк заповяда да го арестуват и затворят като „военна превантивна мярка“.

Вождът остана затворен до нощта на 4 януари 1874 г., когато избяга и изведе хората си от резервата. В продължение на четири студени месеца те кръстосваха непознатите им планини и търсеха храна и подслон. Към април повечето от аравайпите бяха болни и гладни. За да ги предпази от смърт, Ескиминсин се върна в Сан Карлоси потърси агента.

„Ние не сме извършили нищо лошо — каза той, — но се страхуваме. Затова и избягахме. Сега се връщаме обратно. Ако останем в планините, ще умрем от глад и студ. Ако американските войници ни убият тук, ще бъде същото. Няма да бягаме повече.“

Веднага след като агентът докладва за завръщането на аравайпите, от армията издадоха заповед за арестуването на Ескиминсин и заместниците му, за оковаването им във вериги — да не могат да избягат, и за преместването им като военнопленници в новото място на Кемп Грант.

— Какво съм направил? — запита Ескиминснн войнишкия вожд, който дойде да го арестува.

Войнишкият вожд не знаеше. Арестът беше „военна превантивна мярка“.

В новия Кемп Грант държаха Ескиминсин и заместниците му оковани заедно, докато правеха кирпичени тухли за новите сгради на поста. През нощта те спяха с веригите си на пода и се хранеха с остатъци от храната на войниците.

Веднъж през онова лято един млад бял мъж дойде да види Ескиминсин и му каза, че е новият агент на Сан Карлос. Беше Джон Клъм и заяви, че аравайпите от Сан Карлос се нуждаят от вожда си, за да ги ръководи.

— Защо си затворник? — запита Джон Клъм.

— Не съм направил нищо — отговори Ескиминсин. — Може би белите хора са разправяли лъжи за мен. Аз винаги съм се старал да постъпвам правилно. Клъм каза, че ще уреди освобождаването му, ако Ескиминсин обещае да му съдействува за подобряване на условията в Сан Карлос. Два месеца по-късно Ескиминсин се присъедини към народа си. Още веднъж бъдещето изглеждаше светло, но вождът на аравайпите бе достатъчно мъдър, за да не се надява много. Откакто дойдоха белите хора, той никога не беше сигурен за мястото, където ще разстеле одеялото си. Бъдещето на всички апачи бе крайно несигурно.

През пролетта на 1874 г. Кочис се разболя много сериозно от някаква изтощаваща болест. Том Джефърдс, агентът на чирикахуаите, доведе военния лекар на форд Боуи, за да прегледа стария му приятел, но лекарят не можа да постави диагноза. Рецептите му не доведоха до подобрение и мускулестото тяло на големия апачески водач започна да гасне.

По това време правителството реши, че ще спести средства, ако обедини агенцията на чирикахуаите с новата агенция Хот Спрингс в Ню Мексико. Когато длъжностните лица дойдоха да обсъдят въпроса с Кочис, той им каза, че за него преселването е без значение, защото ще умре, преди да могат да го преместят. Но заместниците и синовете му възразиха остро и заявиха, че ако агенцията бъде изместена, те няма да се помръднат. Дори Съединените щати нямат достатъчно войска, за да ги преселят, казаха те, тъй като по-скоро ще умрат в своите планини, отколкото да живеят в Хот Спрингс.