Ескиминсин каза на Уитман, че хората му вече нямат свой дом и не могат да си построят нов, защото сините куртки постоянно ги преследват и стрелят по тях само защото са апачи. Той поиска да сключи мир, за да могат хората му да се установят край Аразайпа и да отглеждат там реколти.

Уитман попита Ескиминсин защо не отиде в Уайт Маунтинс, където правителството бе заделило земя за резерват. „Там няма наши земи — отговори вождът, — нито пък хората там са наши. Ние сме в мир с тях (с койотеросите), но никога не сме се смесвали с тях. Нашите бащи са живели в тези планини и са отглеждали царевица в тази долина. Тук сме се научили да правим мескал48 — основната ни храна; и лете, и зиме не остане без продукти. В Уайт Маунтинс няма какво да ядем и се разболяваме. Някои от нашите хора бяха за кратко време там, но не останаха доволни и всички казаха: «Искаме да отидем в Аравайпа, да сключим окончателен мир и никога да не го нарушаваме!»“

Лейтенант Уитман отговори на Ескиминсин, че не е упълномощен да сключи мир с отряда му, но ако те предадат огнестрелните си оръжия, той може да им разреши да останат близо до форта като военнопленници, докато получи разрешение и инструкции от висшето си началство. Ескиминсин се съгласи и аравайпите започнаха да пристигат на групи и да предават пушките си, а някои дори лъковете и стрелите си. Те си построиха село на няколко мили нагоре по рекичката, посяха царевица и започнаха да пекат мескал. Впечатлен от трудолюбието им, Уитман ги наемаше да косят сено за кавалерийските коне на лагера, за да могат да спечелят пари за закупуване на продукти.

Съседните скотовъдци също използуваха някои от тях като наемни работници. Експериментът протичаше толкова добре, че към средата на март повече от сто апачи, включително и някои пинали49, се бяха присъединили към хората на Ескиминсин, а през ден пристигаха нови.

Междувременно Уитман писмено бе обяснил положението на военните си началници, като искаше разпореждания. Но към края на април запитването му бе върнато с нареждане да го подаде отново по установения от правителството ред. Лейтенантът беше неспокоен, тъй като знаеше, че цялата отговорност за действията на апачите на Ескиминсин пада върху него и затова отблизо следеше всяко тяхно движение.

На 10 април апачи нападнаха Сан Хавиер на юг от Тусон и откраднаха добитък и коне. На 13 април четирима американци бяха убити при едно нападение на изток от Тусон.

През 1871 г. Тусон беше сборище от три хиляди комарджии, съдържатели на барове, търговци, превозвачи на стоки, златотърсачи и няколко спекуланти, които бяха забогатели през Гражданската война и се надяваха да продължат да печелят от някоя индианска война. За да се предпазва от апачите, тази градска измет бе организирала Комитет за обществена сигурност, но тъй като никой от индианците не се доближаваше до града, комитетът често се мяташе на седлата и потегляше да преследва нападателите в съседните общини. След двата набега през април някои членове на комитета решиха, че нападателите са дошли от селото на Аравайпа, близо до Кемп Грант. Макар че Кемп Грант беше на разстояние от петдесет и пет мили и бе невероятно аравайпите да отидат толкова далеч, за да извършат набезите, повечето граждани на Тусон веднага възприеха предложението. Изобщо те бяха против агенциите, където апачите изкарваха прехраната си с труд и бяха миролюбиви — това водеше до ограничаване броя на войниците и намаляване на свързаното с войните благоденствие.

През последните седмици на април един ветеран и индианските войни на име Уилям Ури започна организирането на поход срещу невъоръжените аравайпи и Кемп Грант. Шестима американци и четиридесет и двама мексиканци се съгласиха да участвуват, но Ури реши, че те не са достатъчно за успешна акция. От индианците папаго, които години преди това бяха покорени от испанските войници и бяха покръстени от испанските свещеници, той набра деветдесет и двама наемници. На 28 април тази застрашителна група от 140 добре въоръжени мъже беше готова да потегли.

Първото предупреждение, което лейтенант Уитман от Кемп Грант получи за похода, бе едно съобщение от малкия военен гарнизон в Тусон, че на двадесет и осми голям отряд е напуснал града с твърдото намерение да изтреби всички индианци край Кемп Грант. Уитман прие съобщението, предадено му от гражданин на кон, в 7.30 часа на 30 април. „Незабавно изпратих двама преводачи на коне до индианския лагер — докладва по-късно Уитман — с нареждане да съобщят на вождовете за положението, а те да доведат всички свои хора в поста… Моите пратеници се върнаха след около час с вестта, че не са открили живи индианци.“

По-малко от три часа преди Уитман да получи предупреждението, хората от Тусон се бяха разгърнали по височините около рекичката и по песъчливите околности на селото на аравайпите. Намиращите се в ниското мъже откриха огън по покритите с трева колиби и когато апачите побягнаха на открито, куршумите от височините ги поваляха. За половин час всички апачи от лагера избягаха, бяха пленени или убити. Пленниците бяха само деца (двадесет и седем на брой) и християните папагоси ги отведоха да ги продадат в робство в Мексико.

Когато Уитман достигна селото, то все още гореше и земята бе покрита с мъртви и обезобразени жени и деца. „Намерих много жени застреляни, докато са спали до вързопите сено, което бяха събрали, за да ни го донесат на сутринта. На ранените, които не бяха успели да избягат, бяха разбили главите с тояги и камъни, други бяха промушени с много стрели, след като са били смъртно ранени с пушечни изстрели. Всички трупове бяха съблечени.“

Лекарят Брисли, придружаващ, лейтенант Уитман, докладва, че две от жените „лежаха в такова положение и външният вид на половите им органи и раните им бе такъв, че няма съмнение, че първо са били изнасилени и след това — застреляни… Едно десетмесечно бебе простреляно два пъти и единият му крак висеше отсечен“.

Уитман се безпокоеше, че преживелите клането, сега избягали в планините, ще го упрекнат, че не ги е защитил. „Мислех, че нашата грижа за мъртвите им ще е за тях доказателство поне за нашето съчувствие и така излезе, защото, докато се грижехме за труповете, много от тях се върнаха и се отдадоха на скръбта си по начин, прекалено див и ужасен, за да бъде описан… Сред всички погребани (около сто) имаше само един старец и едно голямо момче — всички останали бяха жени и деца.“

Загиналите от рани и откритите липсващи трупове попълниха окончателния брой на убитите — до 144. Ескиминсин не се завърна и някои от апачите вярваха, че в отмъщение за клането той ще започне война.

„Жените и децата ми бяха убити пред очите ми — каза на Уитман един от мъжете — и не бях в състояние да ги защитя. Повечето индианци на мое място биха взели нож и биха си прерязали гърлото.“

След като лейтенантът даде дума, че не ще намери покой, докато те не получат възмездие, скърбящите аравайпи се съгласиха да помогнат при построяването на селото и да започнат живота си отново.

В края на краищата с упоритите усилия на Уитман убийците от Тусон бяха изправени пред съд. Защитата твърдеше, че гражданите от Тусон са проследили дирята на апачите убийци право до селото на Аравайпа. Оскар Хатън — пощенски служител в Кемп Грант и свидетел на обвинението, каза: „Изразявам моето дълбоко убеждение, че индианците от този пост никога не са правили група за набези.“

Ф. Остин, търговец на поста, Майлс Ууд, снабдител на говеждо месо, и Уилям Нес, който пренасяше пощата между Кемп Грант и Тусон, направиха подобни изявления. Съдът заседава в продължение на пет дни. Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, което трая деветнадесет минути. Убийците от Тусон бяха оправдани.