Шайените, които бяха на лагер в Сенд Крийк, чуха от арапахите, че един враждебен, дребен войнишки вожд с червени очи е заел мястото на приятеля им Уинкуп. През Луната на разгонените елени (средата на ноември) Черния котел и група шайени пропътуваха разстоянието до форта, за да се срещнат с новия войнишки вожд. Очите му наистина бяха червени (от скорбут), но той се престори на приятел. Няколкото офицери, които присъствуваха на срещата между Черния котел и Алтъни, впоследствие свидетелствуваха за уверението, дадено от Антъни на шайените, че ако се завърнат в лагера си в Сенд Крийк, ще бъдат под закрилата на форт Лайън. Той също така каза, че младежите им могат да отидат на изток към Смоуки Хил да ловят бизони, докато той получи разрешително от армията, за да им отпусне зимните дажби.

Доволен от думите на Антъни, Черния котел отговори, че той и другите вождове на шайените са имали намерение да се придвижат на юг от Арканзас, за да не бъдат войниците заплаха за тях, но че думите на майор Антъни са ги накарали да се почувствуват сигурни в Сенд Крийк. Те ще прекарат зимата там.

След като делегацията на шайените си замина, Антъни заповяда на Лявата ръка и Малкия гарван да вдигнат лагера на арапахите от околностите на форт Лайън.

— Вървете, ловете бизони и се изхранвайте! — им каза той.

Разтревожени от резкия тон на Антъни, арапахите събраха багажа си и започнаха да се отдалечават. Когато от форта вече не можеха да ги виждат, те се разделиха на два отряда. Лявата ръка и хората му отидоха в Сенд Крийк, за да се присъединят към шайените. Малкия гарван преведе отряда си през река Арканзас и се запъти на юг — той нямаше доверие на Червеноокия войнишки вожд.

Сега Антъни осведоми началниците си, че „банда индианци се е разположила на четиридесет мили от форта… Ще се опитам да ги държа спокойни, докато получа подкрепления.“

Когато на 26 ноември търговецът на форта Джон Смит поиска разрешение да отиде в Сенд Крийк, за да закупи бизонови кожи, майор Антъни прояви необикновена щедрост. Той снабди Смит с армейска санитарна кола, за да превози стоката си, както и с кочияш — редник Дейвид Лаудърбек от Колорадския кавалерийски полк. Нищо друго не би могло така да приспи бдителността на индианците, да създаде в тях чувство за сигурност и да ги накара да стоят в лагера си, както присъствието на търговеца на форта и на един миролюбив представител на армията.

Двадесет и четири часа по-късно подкрепленията, които Антъни искаше, за да нападне индианците, се приближиха до форт Лайън. Това бяха шестстотин души от колорадските полкове на полковник Чивингтън, включително и по-голямата част от Трети полк, създаден от губернатора Евънс с единствената цел да се бие срещу индианците. Когато достигна форта, авангардът го обкръжи и забрани напускането му под страх от смъртно наказание. Приблизително по същото време едно отделение от двадесет кавалеристи се приближи до ранчото на Уилям Бент, намиращо се на няколко мили разстояние на изток, обкръжи дома на Бент и забрани влизането и излизането. Двамата синове метиси на Бент, Джордж и Чарли, и неговият зет метис, Едмънд Герие, стануваха с шайените в Сенд Крийк.

Когато Чивингтън се появи в офицерските помещения на форт Лайън, Антъни го посрещна топло. Чйвингтън заговори за „вземане на скалпове“ и „газене в кръв“. Антъни отговори, че е „чакал подходящ момент, за да се стовари върху тях“ и че всеки човек във форт Лайън гори от желание да се присъедини към похода на Чйвингтън срещу индианците.

Не всички офицери на Антъни обаче горяха от желание или имаха готовност да се присъединят към внимателно планираното от Чйвингтън клане. Капитан Сайлас Соул, лейтенант Джоузеф Крамър и лейтенант Джеймс Конър протестираха, че нападението на мирния лагер на Черния котел би нарушило уверенията за безопасност, дадени от Уинкуп и от Антъни, „че това би било убийство в пълния смисъл на думата“ и всеки участвувал офицер би опозорил униформата на армията.

Чивингтън се разяри ужасно и доближи юмрука си до лицето на лейтенант Крамър: „Проклет да е всеки, който съчувства на индианците! — изрева той. — Аз дойдох да убивам индианци и смятам, че под небето е правилно и честно използуването на всякакви средства за убиване на индианците.“

Соул, Крамър и Конър трябваше да се присъединят към похода или да бъдат изправени пред военен съд, но те тайно решиха да заповядат на хората си да стрелят срещу индианците само при самозащита.

В осем часа вечерта на 28 ноември колоната на Чивингтън, която след попълнението с войските на Антъни вече бе повече от седемстотин души, потегли в походен строй по четирима. Четири дванадесетфунтови28 планински гаубици придружаваха кавалерията. Звездите блестяха по ясното небе, от нощния въздух лъхаше студ.

За водач Чивингтън мобилизира шестдесет и девет годишния Джеймс Бекуърт, мулат, който от половин век живееше с индианците. Бекуърт помоли да го пуснат, но Чивингтън заплаши, че ще го обеси, ако откаже да заведе войниците до шайенско-арапахския лагер.

Докато колоната се придвижваше, стана ясно, че слабото зрение и ревматичните кости на Бекуърт го правят безполезен като водач. Чивингтън спря при едно ранчо близо до Спринг Ботъм и заповяда да измъкнат от леглото му собственика, за да заеме мястото на Бекуърт.

Това бе Робърт Бент, най-големият син на Уилям Бент. Така и тримата синове метиси на Бент скоро щяха да се съберат в Сенд Крийк.

Лагерът на шайените бе разположен в подковообразната извивка на Сенд Крийк, на север от едно почти сухо речно корито. Вигвамът на Черния котел беше близо до центъра на селището, а хората на Бялата антилопа и Бойния накит се бяха разположили по на запад. От източната страна, малко встрани от шайенския, беше лагерът на арапахите на Лявата ръка. Покрай извивката на реката се намираха общо шестстотин индианци, две трети от тях жени и деца. Повечето от воините бяха на лов за бизони, на няколко мили източно, както им бе заръчал майор Антъни.

Индианците бяха толкова уверени в абсолютната си безопасност, че бяха поставили нощна стража само при стадото мустанги, което се намирате в заградено място под потока. Първото предупреждение за атаката дойде при изгрев-слънце — това бе тропотът на копита по пясъчната низина. „Аз спях в една колиба — казва Едмънд Герие, — когато за първи път чух някои жени отвън да казват, че към лагера идват много бизони. Други твърдяха, че това са много войници.“

Герие незабавно излезе навън и тръгна към палатката на Сивото одеяло Смит.

Джордж Бент, който спеше в същия район, казва, че още е бил увит в одеялото си, когато чул викове и шума на хора, бягащи из лагера. „Откъм реката напредваше в бърз тръс голяма войскова част… Други войници се отправиха към стадата мустанги на индианците, на юг от лагера. А в лагерите избухна суматоха — мъже, жени и деца изскачаха от колибите полуоблечени, жените и децата пищяха при вида на войската, мъжете бягаха обратно в колибите, за да вземат оръжията си… Погледнах към колибата на вожда и видях, че Черния котел беше вързал голямото американско знаме на един от дългите пръти, придържащи вигвама му. Той стоеше отпред и държеше пръта, а знамето се развяваше в сивата светлина на зимната утрин. Чувах го да казва на хората си да не се страхуват — войниците няма да им причинят зло. Тогава войската откри огън от двете страни на лагера.“

Междувременно младият Герие се бе присъединил към Сивото одеяло Смит и редник Лаудърбек в палатката на търговеца. „Лаудърбек предложи да излезем навън и да пресрещнем войските. Ние тръгнахме. Преди да завием зад края на палатката, видях войници да слизат от конете си. Помислих си, че това са артилеристи, които се готвят да обстрелват лагера с оръдия. Преди да мога да кажа нещо, те започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си. Като видях, че няма да мога да стигна до тях, аз побягнах, като изоставих войника и Смит.“