Докато президентът Линкълн преглеждаше досието на процеса, Сибли премести осъдените индианци в затворнически лагер в Саут Бенд на река Минесота. Когато те преминаваха край Ню Улм под охрана, тълпа граждани, включително и много жени, се опита да „устрои частно отмъщение“ на затворниците с вили, вряла вода и камъни. Преди войниците да успеят да ги изведат далеч от града, петнадесет затворници бяха ранени, един от които със счупена челюст. През нощта на 4 декември тълпа граждани отново щурмува затворническия лагер с намерение да линчува индианците. Войниците успяха да удържат тълпата и на следващия ден преместиха индианците в един по-добре укрепен затвор близо до град Манкато.
Междувременно Сибли реши да задържи и останалите 1700 сантии — предимно жени и деца — като затворници, макар единствената им вина да бе, че са се родили индианци. Той заповяда да ги прехвърлят по суша във форт Сислинг и по пътя те също бяха нападнати от разярени бели граждани. Мнозина бяха удряни с камъни и тояги, а едно дете бе изтръгнато от ръцете на майка му и пребито до смърт. Във форт Снелинг дългата четири мили процесия беше наблъскана в едно оградено пространство върху още влажната от пролетното пълноводие долина. Там, под охраната на войниците, настанени в порутени заслони и хранени с оскъдни: дажби, останките от гордите някога сиукси очакваха съдбата си.
На 6 декември президентът Линкълн съобщи на Сибли, че разрешава екзекутирането на тридесет и девет от 303-мата осъдени сантии. „Останалите осъдени затворници ще задържите до второ нареждане, като вземете мерки те да не избягат и да не бъдат подлагани на незаконно насилие.“
Денят на екзекуцията беше 26 декември (Луната, когато елените сменят рогата си). От сутринта град Манкато беше пълен с жадни за мъст и болезнено любопитни граждани. Един полк войници пристигна, за да пази реда. В последния момент един от индианците беше помилван. Към десет часа сутринта тридесет и осемте осъдени мъже бяха преведени от затвора до бесилката. Те пяха предсмъртните песни на сиуксите дотогава, докато войниците не покриха главите им с бели качулки и не сложиха примки около вратовете им. По даден от един армейски офицер сигнал въжето бе прерязано и тридесет и осемте сиукси увиснаха безжизнени във въздуха. Ако не беше намесата на Ейбрахам Линкълн, те щяха да бъдат триста дори и при това положение един зрител се похвали, че това е била „най-голямата масова екзекуция в Америка.“
След няколко часа официалните лица откриха, че двама от обесените не са включени в списъка на Линкълн, но това бе признато публично едва девет години по-късно. „Жалко е, че се допуснаха грешки — заяви един от отговорните за случилото се, — но аз съм сигурен, че те не бяха направени съзнателно“. Един от обесените невинни хора беше спасил живота на бяла жена по време на нападенията.
Някои от другите екзекутирани до последния момент настояваха, че са невинни. Рда-ин-ян-ка се бе опитал в началото да спре войната, но впоследствие се бе присъединил към Малката врана. Когато Малката врана и изследователите му се оттеглиха в Дакота, Уабаша бе убедил Рда-ин-ян-ка да не отива с тях.
Малко преди екзекуцията Рда-ин-ян-ка продиктува прощално писмо до вожда си:
Уабаша, ти ме измами. Ти ми каза, че ако послушаме съветите на генерал Сибли и се предадем на белите, всичко ще бъде добре и никой невинен няма да пострада. Аз не съм убил, ранил или осакатил бял мъж или други бели. Не съм участвувал в разграбване на имоти, а днес съм определен за екзекутиране и трябва да умра след няколко дни, докато виновните ще останат в затвора. Жена ми е твоя дъщеря, децата ми са твои внуци. Всички тях оставям на твоята грижа и под твоя защита. Не ги оставяй да страдат и когато децата ми пораснат, кажи им, че баща им е загинал, защото е послушал съвета на вожда си, без да трябва да отговаря пред Великия дух за кръвта на нито един бял.
Жена ми и децата ми са ми скъпи. Нека не скърбят за мен. Напомни им, че войнът трябва да бъде подготвен да срещне смъртта и аз ще я посрещна, както подобава на един дакота.
Твой зет Рда-ин-ян-ка
Тези, които избегнаха екзекуцията, бяха осъдени на затвор. Един от тях бе Големия орел, който с готовност призна, че е участвувал в сраженията.
„Ако знаех, че ще ме изпратят в затвора — каза той, — нямаше да се предам, но след като бях прекарал в затвора три години и се готвеха да ме освобождават, казах, че ако желаят могат да ме държат там още една година и бях съвсем искрен. Аз не харесах начина, по който се отнесоха с мен. Предадох се добросъвестно, защото много от белите ме познават и знаеха, че не съм убиец и не съм присъствувал при извършването на убийства. Ако съм убивал или ранявал хора, това е било при честен и открит бой.“
Много от останалите индианци съжаляваха, че не са избягали от Минесота заедно с воините.
По време на екзекуциите Малката врана и последователите му стануваха край езерото Девилс Лейк — място за зимуване на някои сиукски племена. През зимата той се опита да обедини вождовете във военен съюз, като ги предупреждаваше, че ако не са готови да се сражават, ще бъдат стъпкани от белите завоеватели. Те му съчувствуваха, но малко от прерийните индианци смятаха, че за тях има някаква опасност. Ако белите настъпеха в земите на дакотите, индианците просто щяха да се изместят по-далеч на запад. Земята беше достатъчно голяма за всички.
През пролетта Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заведоха отрядите, си на север в Канада.
Във форт Гари (Уинипег) Малката врана се опита да убеди британските власти да помогнат на сантиите. За първата си среща с тях той облече най-хубавите си дрехи — черно палто с кадифена яка, панталони от син плат и навои от еленова кожа. Той припомни на англичаните, че дядо му е бил техен съюзник в миналите войни с американците и че по време на войната от 1812 г. сантиите пленили едно американско оръдие и го предали на англичаните. При този случай, каза Малката врана, англичаните обещали на сантиите, че ако някога изпаднат в затруднение и се нуждаят от помощ, англичаните ще им върнат оръдието с хора, които да го обслужват. Сега сантиите са изпаднали в трудно положение и искат оръдието обратно.
Единственото, което Малката врана успя да получи от британските канадци, бяха малко храни. Те нямаха оръдие за сантиите, нямаха дори боеприпаси за оръжията им.
През Ягодовата луна (юни) 1863 г. Малката врана реши какво да прави. Щом той и семейството му са принудени да станат прерийни индианци, те поне трябва да се сдобият с коне. Белите, които ги бяха прогонили от земите им, имаха коне — той щеше да вземе конете в замяна на земите си. Малката врана реши да се върне в Минесота с малък отряд, за да плени коне.
Неговият шестнадесетгодишен син Вовинпапа по-късно разказва за това:
„Баща ми каза, че не може да се бие с белите, но ще отиде на юг и ще открадне коне от тях, ще ги даде на децата си, за да им бъде удобно, и после ще се оттегли.
Той каза още, че е вече стар и иска да съм с него, за да нося дисагите му. Той не взе със себе си ясените си и другите си деца. В групата, която тръгна на юг с нас, имаше шестнадесет мъже и една жена. Ние нямахме коне и вървяхме през целия път надолу до поселищата.“
През Луната на червените цъфтящи лилии те достигнаха Голямата гора (Биг Удс), която само преди няколко години беше в страната на сантиите, а сега беше изпълнена с ферми и поселища. На 3 юли следобед Малката врана и Вовинпапа напуснаха скрития си лагер и отидоха да берат малини близо до селището Хътчисън. На залез-слънце те бяха забелязани от двама заселници, които се връщаха вкъщи от лов на елени. Сега като щат Минесота отскоро бе започнал да изплаща по двадесет и пет долара награда за скалпове на сиукси, заселниците незабавно откриха огън.
Малката врана бе прострелян в страната точно над хълбока.
„Пушките ни лежаха на земята — казва Вовинпапа. — Той взе моята и стреля първо с нея, след това стреля и с неговата. Куршумът засегна приклада на пушката му и го удари отстрани близо до рамото. Това бе изстрелът, който го уби. Той ми каза, че е убит и ми поиска вода — аз му дадох. Той умря веднага след това. Още щом чух първия изстрел, залегнах и мъжете не ме видяха, преди да бъде убит баща ми.“
