Уайтсайд уведоми Големия крак, че има заповед да го отведе в кавалерийския лагер при река Ундид Ний. Вождът на минеконжуите отговори, че отива в тази посока, тъй като води хората си на безопасно място в Пайн Ридж.

Като се обърна към своя разузнавач метне Джон Шангро, майор Уайтсайд му заповяда да започне да разоръжава отряда на Големия крак.

— Вижте, майоре — отговори Шангро, — ако направите това, тук ще избухне сражение и тогава ще избиете всички тези жени и деца, а мъжете ще избягат от вас.

Уайтсайд повтори, че заповедта е да бъдат пленени, лишени от коне и обезоръжени индианците на Големия крак.

— По-добре ще е да ги заведем в лагера и след това да им вземем конете и пушките — заяви Шангро.

— Добре — съгласи се Уайтсайд. — Кажете на Големия крак да се придвижи надолу до лагера на Ундид Ний.

Майорът погледна към болния вожд и заповяда да докарат един армейски санитарен фургон. В него щеше да бъде по-топло и Големия крак щеше да се вози по-удобно, отколкото в друсащия, без ресори фургон. След като прехвърлиха вожда в санитарната кола, Уайтсайд образува колона за прехода до Ундид Ний. Два ескадрона кавалерия яздеха начело, следваха колата и фургоните, след тях индианците в плътна група и накрая другите два кавалерийски ескадрона и една батарея от две оръдия хочкис.

Падаше здрач, когато колоната изпълзя по последната височина и започна да се спуска по наклона към Чанкпе Опи Уакпала, рекичката, наречена Ундид Ний. Зимният сумрак и дребните ледени кристалчета, които танцуваха в умиращата светлина, като че придаваха свръхестествен вид на мрачния пейзаж. Някъде покрай този заледен поток лежеше в тайно място сърцето на Лудия кон и изпълнителите на Танца на духовете вярваха, че безплътният дух очаква нетърпеливо новата земя, която сигурно ще дойде с първата зелена пролетна трева.

В кавалерийския лагер от палатки Ундид Ний индианците бяха спрени, а децата — преброени. Оказаха се 120 мъже и 230 жени и деца. Тъй като се стъмваше, майор Уайтсайд реши да почака до сутринта и тогава да обезоръжи пленниците си. Той им определи място за бивак точно на юг от военния лагер, отпусна им храна и тъй като нямаха достатъчно покривала за вигвами, даде им и няколко палатки. Уайтсайд нареди да поставят печка в палатката на Големия крак и изпрати полковия лекар да се грижи за болния вожд. За да бъде сигурен, че никой пленник няма да избяга, майорът разположи два кавалерийски ескадрона на пост около палатките на сиуксите, след което постави двете оръдия хочкис на една височина, която се издигаше над лагера. Дулата на тези оръдия, които бяха в състояние да изпращат зарядите си на разстояние повече от две мили, бяха насочени така, че да прочесват вигвамите на индианците по цялата им дължина.

По-късно, в тъмнината на декемврийската нощ, останалата част от Седми полк се приближи от изток и безшумно се установи на лагер на север от хората ма майор Уайтсайд. Полковник Джеймс Форсайт, командир на бившия полк на Къстър, пое сега ръководството на операцията. Той съобщи на Уайтсайд, че е получил заповед да отведе отряда на Големия крак до железопътната линия Юниън Пасифик за транспортирането му до един военен затвор в Омаха.

След като разположиха на склона още две оръдия, Форсайт и офицерите му се настаниха за вечерта да отпразнуват залавянето на Големия крак с буренце уиски.

Вождът лежеше в палатката си, едва дишаше и от болестта не можеше да заспи. Дори с предпазващите ги ризи на духовете и с вярата си в пророчествата на новия месия хората му бяха уплашени от конните войници, разположени навсякъде около тях. Преди четиринадесет години при Литъл Бигхорн някои от присъствуващите воини помогнаха да бъдат победени войнишките вождове Мойлън, Варнъм, Уолас, Годфри, Еджърли (които сега бяха тук) — и индианците се питаха дали в сърцата на белите все още живее жаждата за отмъщение.

— На сутринта призивно изсвири тръба — казва Уазумаса, един от воините на Големия крак (след две години той промени името си на Дюи Бърд) — и тогава видях войниците да яхват конете си и да ни обкръжават. Бе съобщено, че всички мъже трябва да се явят в центъра за разговор и че след разговора ще трябва да заминат за агенцията в Пайн Ридж. Големия крак бе изведен от палатката и седеше пред нея, а по-старите мъже се бяха събрали и насядаха в центъра около него.

След като бяха раздадени сухари за закуска, полковник Форсайт осведоми индианците, че ще ги обезоръжават.

— Те поискаха пушките и другите оръжия — казва Бялото копие — и така всички си предадохме пушките, а войниците ги натрупаха на купчина в центъра.

Войнишките вождове не бяха доволни от броя на предадените оръжия и затова изпратиха отряд войници да претърсва палатките.

— Те влизаха в палатките направо, излизаха с вързопи и ги разкъсваха — казва Вожда куче. — Изнасяха брадви, ножове и колове за палатки и ги струпваха на купчина близо до пушките.

Все още недоволни, войнишките вождове заповядаха на воините да си свалят одеялата, за да бъдат претърсени за оръжие. Лицата на индианците издаваха гнева им, но само заклинателят Жълтата птица протестира открито. Той направи няколко стъпки от Танца на духовете и изпя една от свещените песни, като уверяваше воините, че куршумите на войниците не могат да прострелят свещените им дрехи.

— Куршумите няма да ви пронижат — пееше монотонно той. — Прерията е голяма и куршумите няма да ви пронижат.

Войниците намериха само две карабини, едната от тях, нов уинчестър, принадлежеше на един млад минеконжу на име Черния койот. Черния койот вдигна уинчестъра над главата си, като викаше, че е платил много пари за карабината и че тя му принадлежи. След няколко години Дюи Бърд си припомня, че Черния койот бил глух:

— Ако го бяха оставили на мира, той щеше да постави пушката си на земята, където трябва. Те го уловиха и го завъртяха в източна посока. Дори и тогава той не потрепна. Не бе насочил пушката си към никого. Смяташе да я остави на земята. Те се приближиха и грабнаха пушката, когато той се канеше да я остави на земята. Веднага щом го завъртяха, се чу изстрел, доста силен. Не мога да кажа дали някой бе застрелян, но след това се чу трясък.

— Той прозвуча също като звука на разкъсвано платно, такъв бе трясъкът — казва Разрешените пера.

Страхуващия се от врага го описва като „гръмотевичен трясък“.

Въртящия се ястреб казва за Черния койот, че е „луд човек, младеж под много лошо влияние и всъщност, неизвестна личност“. Той казва, че Черния койот стрелял с пушката си и че войниците незабавно отговорили на огъня и последвало безразборно масово убийство.

В първите секунди на схватката стрелбата бе оглушителна и изпълваше въздуха с барутен дим. Между умиращите, които лежаха прострени на замръзналата земя, бе и Големия крак. След това имаше кратко затишие, защото малки групи индианци и войници се биеха лице в лице с ножове, боздугани и пистолети. Тъй като само няколко индианци имаха оръжия, те скоро трябваше да побегнат и тогава големите оръдия хочкис на хълма откриха огън по тях. Стреляха по един снаряд почти всяка секунда, смитаха индианския лагер с летящите си шрапнели, превръщаха вигвамите в парцали, убиваха мъже, жени и деца.

„Ние се опитахме да бягаме — казва Луиза Невестулката мечка, — но те стреляха по нас, сякаш сме бизони. Зная, че има добри бели хора, но войниците трябва да бяха много долни, за да стрелят по жени и деца. Индиански войници не биха постъпили така с бели деца.“

„Аз бягах от мястото, като следвах другите бягащи — казва Ха-Киктоуин, друга млада жена. — Баба ми, дядо ми и брат ми бяха убити, докато пресичаха дола, а мен ме простреляха в дясното бедро и куршумът направо излезе, след това в дясната китка и аз не можех да отида по-далеч;, защото не бях в състояние да вървя. После войниците ме прибраха и едно малко момиченце дойде при мен и пролази под одеялото ми.“