– Написал си нещата, от които имах нужда? И след това си оставил списъка, така че всеки да може да го открие?

– Оставих го там, където само Сиди Кабур би го потърсил.

– Извинението звучи неубедително дори и на мен.

Тя обикаля стаята отново и отново и мърмори ядосано. Дали не ме урочасва или не призовава Мерра бен Харис, краля на джиновете, или пък Демуш, властелина на злите демони, да ме завлече в пъкъла? Замислям се колко ли време ще ми е нужно да се изкатеря по стълбите и да стигна горе в салона; докъде ли ще се добера, преди стражите да ме хванат. Правя крачка назад и крадешком поглеждам към стълбите; но явно не достатъчно крадешком. Зидана се взира в мен.

– Какво ти става? Аз съм тази, която е застрашена. Имам твърде много врагове, които с радост биха сложили ръка върху подобен списък, за да ме обвинят в магьосничество.

– Така или иначе, вече всички ви наричат "Вещицата Зидана" – казвам.

– Има голяма разлика между подозрения и доказателства.

– Списъкът беше с моя почерк – напомням, но тя само стисва устни и ме поглежда с презрение. – За какво са му на някого подобни неща? Никой не би повярвал, че са за ваша употреба.

Забива поглед в мен.

– А защо тогава си толкова тревожен?

Разказвам неохотно за унищожаването на персийския Коран; за това, че коптският търговец на книги ще очаква да му се плати в сабат, а Исмаил със сигурност ще ми отсече главата заради това, че съм съсипал съкровището му.

– И къде е сега тази "свещена" книга?

– В стаята ми, увита в изцапаното с кръв наметало, което ми даде султанът.

Тя цъка с език.

– Ах, Нус-Нус. Виждаш ли какви неприятности си навличаш, когато служиш на двама господари? Ето какво става: твоята преданост се разделя и обърква мислите ти. Трябваше да отидеш до пазара два пъти, отделно за всяка от поръчките. Смесването на свещени писания и тъмна магия не може да доведе до нищо добро.

Въпреки че е приела исляма, прекръстила се е с мюсюлманско име и е участвала в церемония, с която е станала съпруга на Исмаил пред Господ, Зидана продължава да следва вярванията си, древната религия, която води началото си от тъмното сърце на джунглата. Отправя молитвите си към Сагба и последователите му, вместо съм Милосърдния Аллах. С магията си може да призовава злите демони и джинове от мюсюлманския свят и да пречи на поразиите им, но също може да привиква и сила, децата на гората, тези невернически създания, които се подчиняват единствено на Сагба. Може да носи сребърни амулети със стихове от Корана на дрехата си, но до кожата си държи неща, направени от бог знае какви ужасии.

Продължава да обикаля и да мърмори, отново ме обзема чувството, че подслушвам разговора ѝ с някого, когото не виждам, и косъмчетата по тила ми настръхват. Накрая се обръща към мен.

– Имам план. Ще изпратя едно момиче да вземе наметалото и книгата от теб и ще се погрижа да бъдат приведени в безупречен вид. След това ти ще направиш нещо за мен.

Същата вечер придружавам султана до джамията за вечерната молитва, опитвам храната му и хапвам мъничко от своята. Стоя с него в компанията на двайсетина от жените му, всичките с музикален инструмент в ръце и страховити количества грим, под бдителния поглед на Зидана и десетина от любимите котки на Исмаил. Накрая той избира тази, с която ще прекара нощта, и отпъжда нас, излишните, с махване на ръка.

Оттеглям се признателно в усамотението на стаята си, за да направя необходимите записки в дневника.

Седя и се взирам мрачно в тази лишена от емоции бележка, затварям книгата с въздишка и я оставям настрани. Чак тогава отварям шкафа. На мястото на бурнуса и Свещения Коран сега няма нищо. Зидана е успяла някак да организира преместването им; също както се беше погрижила малката Азиза да бъде дефлорирана тази нощ. Азиза не е заплаха; в същото време Фатима, сестрата на хаджиба, трябва да бъде държана настрана от полезрението на султана. Абделазиз отдавна планира унаследяването на трона. Има благородно потекло, въпреки че в детството му семейството му е било бедно. Исмаил му доверява всичко в тази страна, в това число и ключовете от хазната; дори Зидана не смее да го заплашва директно, при все че двама от хората, които опитват храната му, бяха застигнати от загадъчна смърт. В крайна сметка тя е робиня без благородно потекло и обществено положение, с изключение на влиянието ѝ върху прищевките на султана. А както е известно на всички, той е доста капризен. Със собствените си уши чух как Абделазиз съветва султана, че признатият му наследник трябва да е истински мароканец, за да бъде опазено кралството след смъртта му (нека Милосърдният е отредил този ден да бъде след много време). Единствено хаджибът може да си позволи да предизвика гнева му по този начин и да запази живота си; Исмаил обаче угажда на везира си, отнася се с него като с брат. Отношението му към прекрасната Фатима обаче изобщо не е като към сестра, каквато е закръглена. Преди три години тя роди момче; за беда детето почина: и по-добре, защото щеше да превъзхожда по ранг втория син на Зидана. Миналата година тя роди друго момче, но то се оказа по-издръжливо. Тази вечер нямаше и помен от Фатима: неразположението ѝ несъмнено се дължеше на подходящо количество самакитка.

Лежа на дивана и изведнъж в съзнанието ми изниква неприятна подробност от този ужасен ден.

Проклетите налъми!

Оставих ги под сергията на Сиди Кабур с намерението да си ги взема на връщане. Сърцето ми започва да се блъска в гръдния ми кош: стенанието ми изпълва нощта. Не бива да ме виждат обратно в магазина. Дали не мога да изпратя някой слуга да ги вземе? Но какво ще се случи, ако спрат момчето и започнат да го разпитват? Никой не би излъгал от любов към мен, а пари нямам.

Пот струи между мускулите на гърба ми. Започва да ми се повдига.

Налъми. Това са просто налъми. На улицата днес имаше много хора с налъми, не бях само аз, въпреки че изработката на моите беше по-качествена, отколкото на повечето. Опитвам се да овладея паниката, лежа и се взирам в тъмнината.

Мюезинът обявява първата молитва преди зазоряване, подсеща ме, че е по-добре да се помоля, отколкото да спя. Честно казано, предпочитам съня пред молитвите, но тази нощ не спах изобщо. Със замъглени очи и свит стомах се претъркулвам от дивана, измивам се, обличам петъчните си одежди и тръгвам бързо да се присъединя към господаря си Исмаил в джамията.

Точно излизам от стаята си, когато двама от личните прислужници на султана профучават по коридора и едва не ме повалят.

– Хей! – виквам, докато се отдалечават с гръб към мен. – Гледайте къде вървите!

Абид се обръща. Видимо е пребледнял.

– Негово Величество е в страховито настроение – предупреждава, а след това хуква като подгонен от демони.

Влизам без покана през величествената двойна врата под арката във форма на подкова към личните покои на султана и на мига коленича на пода, с чело, притиснато в плочките. Чак тогава забелязвам, че не съм единственият коленичил, вляво от себе си мервам Билал, пазачът на вратата, който прави същото. В този момент ме поразяват две мисли едновременно: първата е, че като пазач на вратата той би трябвало да е пред нея, вместо да лежи тук, на плочките; втората е, че начинът, по който се взира в мен, е странен. Тогава разбирам причината за странния му кривоглед израз.

Тялото на Билал лежи близо до мен... встрани от главата му, която, както чак сега съзирам, седи на отсечения му врат с леко разтворени устни, сякаш се е изненадал от неочакваното ѝ отделяне.

– Ах, Нус-Нус, точно навреме идваш! Хайде, ставай: помогни ми с тази чалма. Нямам представа къде изчезнаха тези нещастни момчета; бяха тук само преди минута.