– Вече можеш да свалиш качулката си. Представи се на стражите. Те знаят какво да правят.

Странно. Гледам го как се отдалечава бързо и се чудя какъв лингвистичен проблем може да е толкова важен, че да го накара да ме спаси от тъмницата и да рискува да си навлече гнева на великия везир. Стражите на портата ме въвеждат, момчето, пратено да ме посрещне, ме хваща за ръка и ме повежда покрай павилионите на Зидана към сграда, в която никога не съм влизал, дори не съм я виждал. Досега.

– Изчакайте тук – казва то и изтичва навътре.

Облегнат на затоплената от слънцето мазилка, затварям очи и обръщам лицето си към лъчите. Отнякъде се разнасят меланхоличните крясъци на паун, но единственото, за което мога да мисля, е: свободен съм!

Всяка нощ сред вонята и бърборенето в отвратителната килия си представях студения железен пирон, който се забива в черепа ми, а сега съм тук и слънцето огрява лицето ми, клепачите ми блестят в червено и вдишвам ароматите на нероли и мускус.

Сбърчвам нос. Познавам този аромат... Отварям очи, но не мога да фокусирам зрението си заради слънцето. Примигвам и виждам, че Зидана се носи към мен. Мъничка чернокожа робиня тича пухтейки покрай нея и ѝ вее усилено с наръч щраусови пера. Кихам силно, тъй като заради ветрилото ноздрите ми са се напълнили с прахоляк.

– Защо посрещаш владетелката си по този начин, Нус-Нус? Лягай долу като куче, защото си точно това!

Коленича, защото очевидно това се очаква от мен. Защо така официално? Зидана обикновено не държи на подобна церемониалност от моя страна.

Пред мен има котка: лъскава, синьо-сива, с косо разположени кехлибарени очи. Навежда клиновидната си глава и ме поглежда с любопитство. След това се обръща и извива тялото си пъргаво около нечии крака и забелязвам, че козината на гърба ѝ е изцапана в тъмночервено, сякаш е покапана с боя. Премества се зад краката и виждам, че са обути в избродирани със златна нишка чехли, украсени със скъпоценни камъни. Познати са ми: зарових едни такива в саксия във вътрешния си двор, покрити с кръвта на Сиди Кабур. Притискам чело в плочките.

– Тя предаде ли се? – Това е гласът на Зидана.

– Отчайващо упорита е.

– Предупредих те, личи си по очите ѝ.

– Може би точно това нейно качество ме привлече.

– Изненадана съм, че още не е изрекла шахада...

Шахада – това са няколко думи, които неверниците трябва да произнесат, за да се отрекат от собствената си вяра и да станат мюсюлмани в очите на Господ. Изведнъж осъзнавам причината, по която Калайджията ме освободи. Да направя нещо, за което не му стига кураж...

– Боя се, че може да не е разбрала добре положението.

– Просто още не е осъзнала каква чест ѝ оказваш.

– Честта, която възнамерявам да ѝ окажа. – Усещам копнежа в тона му, приижда на талази от него.

– Стой така, мили...

Пауза.

– Дете, бягай да ми донесеш кърпа и розова вода.

Чувам шляпането на краката на момиченцето по плочките. Никой не ми разрешава да се изправя, затова продължавам да коленича, опрял чело в земята. Момичето се връща. Поставят купата до мен. Порцелан "Медичи", нежни сини цветя върху бяла основа. Виждам отражението на Зидана във водата, която понечва нежно да избърше лицето на съпруга си.

– Тази малка неверница те е омърсила. Ето, така е по-добре. О, почакай, има още малко.

Водата се изцапва от кърпата потопена в нея. Наблюдавам как кървавите цветя се простират към ръба на порцелана, точно в ръждивия оттенък на петното върху гърдите на лястовицата.

– Що за глупаво създание е, да създава такава суматоха заради няколко думи – мърмори Зидана. – Изненадана съм, че Сиди Касем не я е обучил по-добре.

Звучи самодоволно, като че ли да смениш вярата на някого е същото, като да го накараш да се откаже от старата си роба. Лесно ти е на теб, мисля си, изрече шахада, отказа се от робското си име, но така и не се отказа от старата си религия, продължи да я практикуваш под носа на всички.

Внезапно усещам тежестта от погледа на султана върху мен. Следва силно потупване по рамото, което ми позволява да се изправя. Едва се надигам на крака.

– Ваше Величество.

Исмаил стои, гушнал котката. Тя седи спокойна и абсолютно отпусната. Не съм убеден, че султанът би принудил към шахада някое от любимите си животни.

– А, Нус-Нус. Добре. Очаквах те.

Цели три седмици, мисля си, но нищо не казвам.

Исмаил ме оглежда от горе до долу.

– Чудесен избор на роба, черна, за да не се виждат никакви неприятни петна и да предпазва от зли очи: предвидливо момче. Тази има забележителни очи, но се боя, че в нея се е вселил демон. – Обръща се отново към вратата и ми прави знак да го последвам.

– Късмет, Нус-Нус – подхвърля Зидана, а устните ѝ се извиват в злобна усмивка. – Ще ти е нужен.

Дребна фигура седи изправена с гръб към нас на позлатен стол в средата на стаята, част от комплекта, подарен от френския посланик от името на неговия монарх.

Подаръкът не се хареса. Исмаил отхвърли столовете заради тези нескромно извити крака и нареди да ги махнат от погледа му. Винаги съм се чудил какво е станало с тях.

Зад силуета има двама мъже, които застават мирно при влизането на султана. Знам, че първият е Фарук, един от любимите мъчители на Исмаил – египтянин с бръсната глава и студени черни очи като на смъртоносна акула; другият е някакъв маловажен благородник, братовчед или нечий извънбрачен син, несъмнено настанен на тази отвратителна длъжност от някой по-амбициозен роднина. Видът му определено не е добър, личи, че му е лошо, блед и неспокоен е, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне. Лошо му се пише, ако това се случи: Исмаил е безпощаден към онези със слаб стомах.

Калайджията е наясно с това, разумно се е оттеглил и е оставил на мен да свърша мръсната работа. А като си помисля, че бях благодарен. Малко се учудих, когато ми каза да не бързам да му благодаря...

– Как е името ѝ? – питам, без да се обръщам конкретно към никого.

Исмаил сумти пренебрежително.

– Ще ти е нужно да знаеш името ѝ чак когато я вписваш в дневника. Тя е твърдоглава неверница и трябва да бъде наказана и убедена да влезе в правия път. Кажи ѝ да се откаже от глупавото си упорство и да приеме правата вяра. Ако не се подчини, няма да остане жива. Ако целта ѝ е да запази девствеността си, кажи ѝ, че ще бъде дадена... – Поглежда към низшия благородник, после встрани, очевидно не може да си спомни името на момчето. – Първо на този, а след това и на Фарук, след това на всеки страж, който я пожелае, а най-накрая на кучетата. Чак след като всички са задоволени, душата ѝ ще бъде предадена на Исус, този самозванец. – Взира се в мен с изгарящия си черен поглед. – Направи каквото е нужно, за да промени вярата си. След това се погрижи да е почистена и доведена в покоите ми. Ще я очаквам там, подчинен на волята на Аллах след петата молитва. Направи това за мен, Нус-Нус, и ще бъдеш възнаграден добре. Ако се провалиш, ще те дам на Фарук, който разучава нова техника за мен. Изтънчено одиране на крайниците, което причинява мъки, като запазва жертвата жива възможно най-дълго време. Нужен му е някой точно като теб: кафяв мъж с развити мускули и огнен дух. Останалите бяха твърде хилави, за да си хабя думите за тях, да не говорим за прекрасните ножове на Фарук.

Докато стъпките на султана заглъхват по посока на стълбите и светлината, почти ми се приисква да съм обратно в затворническата килия. Почти. Надявам се, че жената ще се подчини на разума, но първият поглед не е обещаващ.

Юмруците ѝ са свити в скута с такава сила, че сухожилията на ръцете ѝ са изпъкнали. Всяка част от тялото ѝ е готова за съпротива, въпреки че лицето ѝ е скрито под завеса от руса коса. В този момент забелязвам начина, по който е свила краката си нагоре, сякаш тюркоазената коприна на изцапаната ѝ прокъсана роба може да ги защити. Стъпалата ѝ са подути и насинени, разкървавени и свити едно към друго: подложили са я на ужасяващото шибане е пръчки.