Дали показвам по някакъв начин подозренията си? Не, усмихвам се; пожелавам им Божия мир. Навеждам поглед към ръцете, скръстени в скута ми, и виждам ръцете на стара жена: тънки и с изпъкнали вени. Поддържам ноктите си дълги и остри, в случай че се окажат единственото ми оръжие срещу някой враг. Чета и се моля, следя Момо като ястреб. Невинаги е лесно: той е много активно момченце, устремено и едро за възрастта си. Много бързо се отърва от пелените, измъкна се от кошарката, а след това и от покоите ни. Изчезва в друга посока, щом се обърна дори само за миг. Не съм подозирала, че бебетата могат да пълзят толкова бързо! Имаше моменти, в които ми се искаше да го вържа на каишка, за да мога да го опазя от поредната пакост, а скоро след това проходи и не след дълго, разбира се, започна да тича, което съвсем влоши положението. Самият той е като мъничък джин: сякаш умее да се изпарява за миг. Когато е под надзор, разхожда се като малък емир, какъвто е в действителност, носи верижката с пръстена си гордо и разглежда всичко (въпреки че е строго предупреден да не яде нищо, което не му е подадено от мен или от Нус-Нус, когато е със султана). Сега, след като косата му леко потъмня, Исмаил го харесва повече, казва, че е истински малък мароканец, въпреки сините си очи. Обича да идва в харема, да го качва на раменете си и да го отвежда.

За очевидно раздразнение на Зидана той отрупва Момо с подаръци: детенцето ми има купища ярки костюми, които обожава, колкото по-искрящи и лъскави, толкова по-добре. Има вкус към лъскавото, като някоя сврака: постоянно откривам някоя нова дрънкулка, а щом го попитам откъде са се взели, той ме поглежда с наивните си сини очички и казва:

– От тати. – Но вече два пъти открих, че това не е истина.

Султанката вдигна голяма олелия преди две седмици заради изчезнала перлена огърлица и жестоко преби прислужниците си. Открих я мушната между завивките на Момо; и това не е всичко. Там имаше и игла с огромен изумруд и кухо сребърно острие, заедно с гривна от оранжеви стъклени мъниста, раковини и миниатюрен портрет на тъмнокоса жена, както и златен пръстен с печата на султана, същия като този, който Момо носи постоянно. Но това скрито съкровище не е неговият пръстен, защото той виси на врата му; после си спомням вчерашните гневни изблици на Зидан, които изпълваха дворовете на харема с викове и крясъци, а Мамас ми каза, че бил загубил нещо ценно. Скривам находката отново под одеялата. Изглежда съм отгледала талантлив малък крадец.

Следващия път, когато Нус-Нус идва в харема, пращам Мамас да го доведе и безмълвно му показвам малката съкровищница на Момо.

Той вдига вежди; след това избухва в смях.

– Гледаш си мъничък Али Баба.

– Какво да направя?

– Остави на мен – казва той.

Засипва Момо с комплименти, но после казва, че дрехите му – червени сатенени панталони и яркосиня туника – са твърде скучни, че на един истински емир му трябват повече украшения.

Детето веднага хуква и след малко се връща със съкровищата си. Една по една, Нус-Нус взема крадените вещи от него, след като узнава произхода им, и му дава в замяна на отнетите бижута прекрасната си златна гривна. Прекалено голяма е за ръката на Момо и му отнема доста време, докато измисли как да я носи: тясна е, за да я промуши през главата си, прекалено тежка, за да я окачи на верижка на врата си. Накрая решава да я сложи на бедрото си, където изглежда смешно, и излиза да играе навън, така че да мога да го виждам.

– Истински разбойник! – заявява Нус-Нус едва ли не с възхищение. Обещава да върне нещата на истинските им собственици: пръстенът наистина се оказва на Зидан, миниатюрата е взета от венецианския посланик, тъй като Момо стоял до човека в прегръдката на баща си; гривната от раковини принадлежи на една от другите съпруги, а кухата игла с изумруд – на любимия евнух на Зидана, Черния Джон. Нея Нус-Нус хваща внимателно, като държи само камъка отгоре.

– Какво е това?

Той прехапва устни, а след това ми обяснява, че украшението има за цел не само да краси чалмата на Джон, но изпълнява и друга не толкова декоративна функция. Не ме поглежда в очите. Усещам, че лицето ми се изчервява, чувствам как срамът ме залива като вълна.

След дълго мъчително мълчание, той прибира крадените вещи в робата си, пожелава ми всичко хубаво и бързо си тръгва. Нус-Нус е мил човек и добър приятел.

Щом Момо си ляга за следобедна дрямка, аз взимам екземпляра на Корана, който ми даде английската съпруга на началника на корсарите още след пристигането ми в тази страна, за да ангажирам съзнанието си с по-полезни неща. За зла беда отварям точно на притчата за Юсуф, красив мъж, който бил продаден за роб на длъжността лице в египетския двор, на име ал-Азиз. Господарката на дома била така поразена от красотата на Юсуф, че се влюбила в него, и постоянно го убеждавала да легне с нея, а един ден така се ядосала на упорития му отказ, че заключила седем врати, за да не може да избяга и да го умолява да бъде с нея. Двамата се втурват едновременно към вратата, но Юсуф стига първи до нея, а тя раздира ризата на гърба му. В този момент пред очите ми изниква образът на Нус-Нус, който се отдалечава от лагера към планините без риза, а блясъкът от потта по кожата му...

"Стегни се, Алис", казвам уплашено на себе си. Но текстът не ми помага: "Тя го желае страстно, той също би я пожелал, но в знак на признателност към господаря си казва: "Търся спасение в Аллах! Истината е, че съпругът ви е мой господар, който ме прие тук, и аз няма да го предам"."

Замислям се за интересната аналогия с историята в притчата и в този момент над мен се спуска сянка. Толкова съм вглъбена в мислите си, че не съм усетила пристигането на посетителя.

– О – възкликвам, а след това със закъснение коленича, тъй като това е султанът. Книгата се плъзва от скута ми и пада в краката му, а той се навежда да я вдигне. Вдигам поглед през косата, паднала пред лицето ми, и виждам, че се взира в текста с безстрастно изражение; после оглежда корицата, върти книгата в ръцете си. Най-накрая ми казва да се изправя и ми я връща.

– Каква е тази книга? – пита тихо.

Отвръщам му, че това е Коранът, преведен на моя език и отпечатан в Англия, защото въпреки че се старая да науча арабски, още се затруднявам в четенето. През цялото време наблюдавам как лицето му потъмнява, става тъмнолилаво и помръква заплашително. И въпреки това не мога да се овладея и започвам да обяснявам, че в Библията е описана същата история, въпреки че там името не е Юсуф, а Йосиф, а ал-Азиз е Петефрий...

– Замълчи, жено! – изръмжава, а аз се чудя какво казах, че го разгневих толкова. Дали е заради признанието, че намирам арабския за труден, или заради факта, че предпочитам собствения си език в неговия двор? А може би не обича жените да четат, хрумва ми изведнъж, или може би самият той не чете. Спомням си, че Нус-Нус ми беше казал...

– На английски?! – кресва той. – Свещеният Коран на английски?! – Дръпва книгата от ръцете ми, хвърля я на земята, стъпква я, което ужасно ме изненадва, тъй като мохамеданите се отнасят към свещената си книга с невероятно уважение, дори мият ръцете си, преди да я докоснат.

– Съжалявам, много съжалявам! – проплаквам.

Явно съм събудила сина си с вика, защото той се появява и гледа ужасено как баща му се гневи, а аз хлипам. Тогава Момо хуква смело – глупаво – към баща си и започва да удря краката му с малките си юмручета.

– Остави мама на мира!

Исмаил поглежда надолу. После небрежно перва момчето ми, Момо се плъзва по пода и се блъсва в малка декоративна масичка в другия край на дневната ми. След това Исмаил вдига вбесилата го книга и си тръгва, без да поглежда назад.

По-късно вечерта в покоите ми е донесена огромна кошница. В нея има играчки, бижута, торти и сладкиши, коте с тигрови шарки и сребриста гушка, мъничък костюм, ушит от златен плат. Най-отгоре има богато украсен екземпляр на Корана на арабски.