Връщам се в шатрата си с Момо, който доволно се храни, а Амаду ме гледа уморено, скрил златната верижка в някакво негово тайно скривалище, и сядам, изпаднала в невероятен ужас, заел мястото на облекчението, че съм открила детето си. Какво ще правим двамата отсега нататък, обкръжени от врагове от всички страни? Струва ми се, че никога повече няма да заспя.

Едва две седмици след примирието с берберите времето се обръща срещу нас и в планините вилнеят снежни бури. Налага се да изоставим английските месингови оръдия, които взехме чак от Тафилалт – изядохме воловете, които ги теглеха. След това изядохме няколко от берберските овце. Вече ни останаха единствено товарните животни, но имамът ни обясни, че това е грях: забранено е от Пророка, тъй като всяко живо същество е родено с някаква цел, а те са родени, за да носят, не да служат за храна. Изяли сме всичко, освен конските амуниции и кожените юзди, така че вероятно те са следващите.

Най-накрая, когато сме обезумели от глад, светият човек заявява, че условията са критични, затова забраната може да падне и настъпва истински празник. Исмаил е решен по-скоро да умре от глад, отколкото да се противопостави на една дума от Корана: той заявява, че с приближените му (което за беда включва и мен) ще продължат напред, докато чудодейно не се появи храна според Шериата. Боя се, че сред нас има такива, които проклинат господаря вътрешно, макар че не смеят да го направят на глас: из тези планини е пълно с джинове, които биха го известили за това. Виждаш ги с периферното си зрение, проблясване във висините на снежната буря; светлинка, там, където не би трябвало да я има; приглушен пламък в мрака.

Някои от робите, които се грижат за личните нужди на султана, се измъкват след последната молитва и измолват по парченце от муле. Хващам Абид да изсмуква последните парченца месо от едно копито и изпуска шумна въздишка на облекчение, след като му обещавам да не го издам. В интерес на истината нямам сили да го направя. Има моменти, в които ми се иска само да изляза на снега, да легна и да чакам подобните на пера бели снежинки да се стелят върху мен като самия Бял лебед и да ме отведат в забвение.

Точно когато мрачните спомени за слуховете относно местните канибалски племена ме обсебват, се случва така желаното чудо и се появява ловец, преметнал на раменете си планинска овца, уловена някъде по опасните върхове. Султанът приветства пристигането му с голяма радост и молитви. Възхищава се на огромните извити рога и възнаграждава ловеца с голяма торба злато, която бедният човек взима с благодарност, но опечален. Исмаил вижда, че мъжът е готов да замени всяка монета за хапка от месото и щедро му предлага един от печените крака на животното, при което ловецът избухва в сълзи, коленичи и заявява, че султанът е най-благородният, божествен и обичан водач, управлявал някога Мароко. Исмаил е толкова доволен, че провъзгласява човека за съветник, който ще получи равен дял от плячката, заграбена в Сиджилмаса. Мъжът не може да повярва на ушите си и цяла вечер обикаля ту при един, ту при друг от нас и моли обещанието на султана да бъде повторено, за да не би да е сънувал.

Времето става още по-лошо. В продължение на три дни не можем да помръднем. На пазачите е наредено да пазят от срутване на сняг върху шатрата на султана, за да не бъдат задушени хората вътре. Една сутрин откриваме двама от стражите на Исмаил замръзнали на местата си, сиви сенки на хората, които бяха.

Когато най-сетне времето се изяснява, наблюдателят докладва, че в долината под нас има орда берберски племена и е препречила пътя ни за спускане по планинския склон.

– Искат да ни оставят да умрем от глад – отбелязва мрачно Бен Хаду.

Няма да чакат дълго. Планинската овца е далечен спомен.

– Идете да им занесете дарове и да разберете кои са – нарежда Исмаил на Калайджията, който макар уморен и измършавял, е най-добрият дипломат сред нас.

Чакаме изтощени и премръзнали. Берберските варвари със сигурност ще убият Калайджията и ще върнат главата му като подигравка. Вероятно просто ще умрем в снега. Или в момент на слабост ще бъдем спечелени на тяхна страна срещу чиния пикантно печено месо (и с по-малко биха ни спечелили). Никой не очаква пратеникът ни да пожъне успех: за хората от племената унищожаването на враговете им означава много, а нямат нищо за губене. Султанът обаче е упорит както винаги, има и други планове освен дипломацията. Когато Бен Хаду се връща, той не е сам. С него са дошли двама бербери, богато възнаградени със златото на султана, за да ни заведат до прохода Телвет, а оттам до долините на Маракеш, при което ще заобиколим берберска армия под закрилата на нощта.

С хладен прагматизъм или пълно отчаяние оставяме след себе си три хиляди шатри, всички ценни съкровища от заграбеното в Сиджилмаса и две хиляди роби, които отказаха да направят дори една стъпка и мълчаливо се оттеглят в светлината на пълнолунието.

След цял ден ходене вече виждаме Града на червените стени. Тъй като чумата все още върлува там, Исмаил се връща в хълмовете и отсядаме в едно берберско село, като изяждаме всяка овца или коза, които селяните са запазили за тежката зима. Настроението е приповдигнато. Ние сме живи! Защитникът на праведните отново доказа, че заслужава тази титла.

Докато стигнем до Дила, където се е преместил дворът, минава повече от половин година. С всяка стъпка усещам как вместо нетърпение ме обзема тревога. Дали Алис е преживяла раждането и ако е така, дали е оцеляла след набезите на Зидана?

Това, че не мога веднага да отида в харема и да я потърся, е истинско мъчение, освен това не е останал никой, когото мога безопасно да попитам. Вместо това султанът се възползва от лукса на така дългоочакваната парна баня и аз се скитам между войнишкия лагер и двора, без да принадлежа към нито едно от двете места. Навсякъде има празненства в чест на събирането на семейства и приятели; траурен вой при вестта за загиналите. Никой не го е грижа дали аз съм жив, или мъртъв, чувствам се като призрак сред множеството.

– Изглеждаш унил, Нус-Нус.

Обръщам се. Това е готвачът Малик. Удряме ръце като стари приятели. Ние сме стари приятели. Внезапно се изтръгвам от меланхолията, в която бях изпаднал. Не спираме да се хилим един срещу друг.

– Ела – казва той, – има печено агне за вечерята на султана и любимата сладка тиква на Негово Величество, както и кускус със стафиди. Май имаш нужда да се поохраниш. – Отдръпва се от мен на ръка разстояние и ме оглежда с вдигната глава. – Променил си се, така да знаеш. Отслабнал си, не че имаше много за сваляне, изглеждаш по-стар.

– Благодаря.

– Не в лошия смисъл. Така се отразява войната на мъжете. Предполагам, че ги прави по-издръжливи. Високият Атлас през зимата определено не ми се струва привлекателно място. – Отвежда ме до дълга шатра, която служи за кухня. Там е топло и оживено, пълно с пикантни аромати, от които устата ми се пълни със слюнка и се налага да преглъщам непрестанно, за да не ми потекат лигите като на куче. Сядам на един стол, докато той кълца, вика и задушава нещо, а накрая ми поднася чиния с кускус, покрит с пресни свежи зеленчуци

– Зеленчуци! За пръв път от седмици. След това ги полива с великолепен ален сос и известно време просто стоя там, държа чинията в ръцете си и се взирам в нея. Червени домати, смарагдов грах, опалови стафиди, златна тиква. След зимното ни преживяване в монотонните планини това е истински празник за окото, тържество на цветове. Не ми се иска да съсипя това съвършенство, като го изям; в този момент Малик слага в средата на чинията димящо парче месо с аромат на чесън и кимион и повече не мога да се сдържа, започвам да ръфам като изгладняло псе.

Докато се храня, той ми разказва за новостите в двора, по-голямата част от които минават покрай ушите ми като безсмислени брътвежи, докато долавям думата "лебед" и сърцето ми подскача.

– Я повтори – изломотвам с пълна уста.