– Белия лебед роди дете, но имаше много слухове за произхода му.

Сърцето ми се надига и спуска като водно конче над езеро.

– Майката и детето радват ли се на добро здраве? – питам, като се опитвам тонът ми да е изпълнен с безразличие.

Малик свива рамене.

– Чуваха се слухове... не е моя работа да приказвам. Сигурен съм, че тя е добре, но... – Той има отпуснати подвижни гънки от мека кожа по челото си, които се набръчкват, когато се концентрира. Извръща съсредоточените си кафяви очи към мен. – Пази се, Нус-Нус, носят се зловредни клюки, според които детето е твое.

Втренчвам се в него.

– Мое? Това би било истинско геройство!

Намръщването се превръща в полуусмивка, разкривена и иронична.

– Аз знам, Нус-Нус, и ти знаеш. И въпреки това бъди нащрек. Твоята загриженост към нея не е останала незабелязана.

Насилвам се да се засмея и да се наведа отново към храната си, за да не може да зърне истината. Изяждам всичко до последната хапка, въпреки че вече нямам апетит.

– Е, Нус-Нус, как ти се струва вкусът на истинска храна след толкова седмици?

Исмаил е необичайно загрижен по време на ежедневната процедура по опитване на вечерята му за отрова. Съвсем се бях забравил по-рано. Коремът ми е така издут, като че ли всеки момент ще родя дете от тиква и кускус и бели зрънца нахут вместо очи. Едва се сдържам да не се оригна при следващата лъжица, която се насилвам да хапна. Преглъщам и се усмихвам, преглъщам и се усмихвам. Изпадам в престорен възторг и се опитвам да възклицавам подобаващо, а щом е ясно, че храната е безопасна за султана и той може да яде, аз съм освободен и похабявам изкусно приготвеното ястие на Малик, като повръщам всичко в една кофа.

На следващия ден султанът посещава харема си. Първо отдава почит на Зидана, която оплаква печално загубеното му тегло.

– Джиновете са взели плътта ти! Някой те е омагьосал!

Исмаил не търпи дълго приказки за джинове.

– Като че ли ти си я откраднала – отвръща ѝ той и шляпва още по-наедрелите ѝ задни части. Султанката е така слисана от нарушаването на протокола, че не казва нищо, но му позволява да я отведе в покоите си, за да положи началото на новата глава в дневника.

Това ми осигурява шанса, който очаквах. Обяснявам на стража пред портите на харема, че идвам да взема маймунката си, а той ми махва с ръка и се усмихва по начин, който изобщо не ми харесва. Вече влязъл в харема, изправям се пред нов проблем: никъде не откривам Алис. Приближавам до една прислужница.

– Не знам, тя постоянно се мести – отвръща ми раздразнено момичето. – Не си губи времето с нея.

Друга казва:

– Белия лебед? Не ме разсмивай! – И отминава, сякаш съм я попитал къде мога да намеря еднорог или феникс.

Тогава съзирам Макарим, робинята за личните нужди на Алис. Тя ме забелязва и се опитва да ме подмине, но аз заставам на пътя ѝ.

– Къде е англичанката?

Тя се ухилва подигравателно срещу мен.

– Джиновете я отмъкнаха.

Хващам ръката ѝ.

– Какво искаш да кажеш? Къде е?

Тя се опитва да се освободи, но аз съм отчаян. Започвам да разтърсвам тялото ѝ и със сигурност не нежно.

Макарим изпищява.

– Махни си ръцете от мен! Ще се развикам и стражите ще ти отрежат главата.

– Къде е Алис? Сигурен съм, че знаеш!

– И какво, ако е така? Тя е просто побъркана жена, а ти си кастриран мъж. Тя няма мозък, а ти топки. Да бъдете проклети и двамата дано!

Това не е покорната малка робиня, която оставих да служи на Алис. В разпределението на силите в харема нещо се е променило. Впивам пръсти в меката плът на ръката ѝ над лакътя. Изведнъж ми се иска да я нараня. Тя като че ли усеща това, защото изведнъж се извърта рязко и се освобождава от мен. Има нещо в изражението ѝ, което засилва усещането ми, че знае твърде много, нещо, което я прави дръзка, въодушевена и тържествуваща. Оглежда зачервените места на ръката си, а после извръща гневен поглед към мен.

– Ще ти върна за това, евнух – просъсква като котка и побягва.

Ще ми се да я последвам, но какъв е смисълът? Ще създаде суматоха, ще извика стражите и ще им покаже синините си. Обръщам се и продължавам търсенето, като се отбивам тук-там, надничам в шатрите, чувствам как паниката нараства.

Накрая по чиста случайност се натъквам на странен малък импровизиран заслон в самия край на харема, където една старица седи сама, главата ѝ е увита с тъмно одеяло и се е навела над мангал с въглища, върху който готви нещо за обяд.

– Добър ден – подхващам, а тя се напряга, сякаш съм я обезпокоил. Точно се каня да я попитам дали знае къде мога да открия английската куртизанка, когато нещо изхвърча от навеса и със сила се блъсва в мен с щуро бърборене. Усещам драскането на студени нокти по кожата си и изведнъж Амаду се покатерва на рамото ми, навежда маймунската си муцунка към мен и ми показва възжълтите си зъби.

– Здравей, момчето ми, липсвах ли ти? – Разрошвам козинката на главата му, а той притиска глава към ръката ми и притваря очи от удоволствие.

Понечвам да се извиня на възрастната жена за суматохата, която създава маймуната ми, но тя смъква назад одеялото и виждам, че не е никаква старица. Малик ми беше казал, че изглеждам по-стар и по-слаб, но последиците от тежката зима в планината са се отразили много по-зле на Белия лебед. Тя е измършавяла и бледа, тъмните кръгове под очите ѝ ги карат да изглеждат двойно по-големи. Дрехите ѝ са в ужасно състояние; мръсни и протрити; тялото ѝ е деформирано. Гледа ме, сякаш вижда призрак.

Разтревожен, оставям маймуната долу и коленича до нея.

– Алис. Господи, Алис, какво се е случило с теб?

Стига да можех, бих отрекъл, че миризмата, която се носи от нея, едва не ме повали. Това ли е сияйната красота, която оставих, жена зряла и ароматна като нар, тази, за която копнеех всяка нощ? Кое е това, което би спряло някой толкова спретнат като Алис Суон да посещава хамама с останалите жени? Само нещо ужасяващо, единствено страх или лудост...

– Мислех, че никога няма да се върнеш.

Гласът ѝ е дрезгав като граченето на врана, изглежда като врана, цялата в черно и прегърбена. Обзет от състрадание, забравям, че всеки момент някой може да мине зад шатрите и да ни шпионира, протягам ръце и я придърпвам към себе си. Прегръщам я силно и заравям лице в мръсната ѝ потъмняла, някога златиста коса. Нещо се размърдва помежду ни и започва да плаче. Свеждам поглед и виждам, че Алис е привързала бебето пред гърдите си. Размахва властно ръце и криви лицето си шумно и настоятелно. Тя се отдалечава от мен, за да накърми бебето, а мен ме пронизва остра болка. Всичко беше заради това: поробване, унижение, пленничество, отричане от вярата, а сега дори лудост. А това дете е обзето от невероятен егоизъм и дори не съзнава жертвата, която е направила майка му. Алчното чудовище сякаш никога няма да се засити, сякаш иска да изсмуче и последната човешка частица от нея и да остави само празна черупка. Вероятно Макарим е права, може би в Алис са се вселили джиновете...

Навеждам се над тенджерката, в която готви на мангала – рядка смес от зеленчуци и пилешки кости, очевидно лишена от всякакви подправки. Заемам се да бъркам сивкавата гадост, докато подредя мислите си. В стремежа си към мъничко нормалност се интересувам:

– Е, Алис, кажи как кръсти бебето? – Осъзнавам, че дори не съм попитал за пола му.

Тя вдига поглед, а очите ѝ преливат от любов... но не към мен.

– Това е Момо, съкратено от Мохамед; Мохамед Джеймс, едно име за новото му семейство и едно за старото. Не е ли прекрасен?

Виждам единствено къдрица руса коса и настойчива червена уста. Издавам неопределен звук; значи е момче. Исмаил ще остане доволен.

– Кажи ми, какво се случи, че си тук, при тези... условия – подканям я. – Зидана ли те прогони? Явно моята хитрост с жената от племето туареги не е проработила.

Тя се засмива, звукът е като от ръждясала панта.

– Зидана, о, да, нещата винаги опират до нея. Но не само до нея; имаше коварен заговор срещу мен. Няма да повярваш какво ми причиниха.