Засега и двамата с Амаду сме живи.

Лятото ни залива като вълна, потапя ни в задушаваща жега. Жените в харема лежат наоколо полуоблечени, полузаспали, а на местата, където коприната докосва кожата им, има петна. Строителните работи обаче вървят с пълна сила. Работниците измират като мухи: не са свикнали с такива температури, животът им да се изцежда с потта, докато са подканяни и бичувани от надзирателите и получават нищожни дажби за ядене и пиене. Матаморите – затворите, в които държат затворниците – вонят заради недостига на вода: не може да се хаби за чистене. Лъвовете в зверилника опитаха да прокопаят път до най-близкия матамор. Кой би предположил, че лъвовете могат да копаят? Вероятно са добили вкус към човешкото месо заради нещастниците, които пускат в клетките им за назидание и развлечение на султана. Дупката, която изкопаха – истински тунел, – беше дълга колкото два големи лъва: те успяха да издърпат един човек вътре (французин, който крещеше: "Божичко! Помогнете ми!", преди лъвицата да прегризе краката му и той да загуби съзнание), но затворниците успяха да отблъснат нападателите с камъни и юмруци и с несъмнено с твърдия си като камък хляб. Никой не се осмели да използва тунела на лъвовете, за да предприеме опит за бягство от затвора; вместо това извикаха пазачите, които зариха дупката със солидно количество хоросан и баластра. Зверилникът е укрепен. Султанът истински се развесели от този инцидент.

Корсарите водят нови пленници неспирно; никоя от жените обаче не завладява мислите на Исмаил. Изглежда, Алис засища апетита му към европейките, останалите са за изпращане на неговите бухари. Ангажира я по-често отвсякога, но въпреки това още няма видим резултат от срещите им. Тя се оплаква от жегата, която е изключителна. Казва, че не е свикнала с такива температури, лошо ѝ е през по-голямата част от времето. Спи по цял ден, апатична и отегчена е. Единственото, което я оживява, е видът на Амаду, който подскача след мен в мъничка роба точно като моята. Говори му с умиление, а очите ѝ се изпълват с нежност от лудориите му.

Един ден отивам на пазара и купувам маймуна за нея. Оказва се прекрасен подарък. Кръщава го Херкулес, въпреки че е крехко създание: кадифената маймунка е малка и мека като бебе и тя я носи навсякъде със себе си. Сърцето ми се свива, като я гледам да люлее това малко създание, да гали главичката му и да подава пръстите си в малките му ръчички; налага се да поглеждам встрани. Зверчето не е предназначено само за гушкане, а и заради това, че все още се страхувам от Зидана и омразата към съперницата ѝ. Поръчвам на Алис да оставя Херкулес да хапва по мъничко от храната ѝ, а след това да изчаква няколко минути и да го наблюдава, преди сама да си вземе. Истината е, че се страхувам заради доброто ѝ сърце – мисля, че по-скоро би пробвала храната първа от страх нещо лошо да не сполети маймунката.

Скоро маймуните си спечелват голяма почит в харема, всички искат да имат своя. Мястото оживява от звуците и пищенето, а и от миризмата на изпражненията им. Не съм сред любимците на прислужниците, които трябва да чистят след тях, нито на стражите, които трябва да търпят крясъците им ден и нощ. Препирните и разправиите вече не са между жените, а между маймуните. Всеки ден има ожесточен бой; който се намеси, рискува да бъде ухапан. Накрая Зидана ги събра всички и ги закла. Извади мозъка и вътрешностите им за магиите си със собствените си ръце. Алис е неутешима.

Оттогава държа Амаду във вътрешния си двор.

Месеците минават. Исмаил взема Абделазиз със себе си да нагледа армиите в Риф и по протежението на северните брегове чак до английските завоевания в Танжер, за да установят какви са нуждите им и какви данъци трябва да съберат от евреите и корсарите. Алис е смущаващо унила от отсъствието му. Един ден хваща ръката ми, без да я е грижа за погледите на жените във вътрешния двор. У мен се разнася музика при това докосване, макар и през тънкия памучен ръкав.

Тя извръща сърцевидното си лице към мен и главата ми изведнъж натежава; не мога да направя друго, освен да си наложа да устоя на желанието да се наведа и да я целуна.

– Той ще се върне, нали? Исмаил? На север не е толкова опасно, нали?

Разочарованието ме блъсва в корема. Сковано я уверявам, че султанът има ятаган и огнестрелно оръжие и е в безопасност. Кой би дръзнал да убие Слънцето и Луната на Мароко? Господ би го оставил на място само при тази мисъл. Шегувам се само донякъде; част от мен вярва в това. До края на седмицата стоя далеч от харема, върша задачите си механично, докладвам на Бен Хаду и останалите сановници, натоварени с управлението в отсъствието на султана. Калайджията е строг господар: под негово ръководство дворецът работи като френски часовников механизъм. Дворът е по-спокоен без присъствието на султана и великия везир; дори караниците и съперничеството в харема замират.

Но не успявам да страня дълго: Зидана ме вика да забавлявам свитата ѝ, тъй като Черния Джон е болен. Докато настройвам своя уд и избирам песни, спирам се на неумиращата поезия на Руми и я насочвам единствено към слуха на една от тях:

Алис ме наблюдава напрегнато; усещам погледа ѝ, дори и да не се обръщам. Чудя се дали мисли за мен? Аз мисля за нея толкова често, та вече имам чувството, че фантазиите ми са действителност. Почти си представям как лягам до нея, а кожата ми се допира до нейната. В този момент съзнанието ми се отклонява от шарадата, която би трябвало да следвам, и сам се порицавам за глупостта си.

Вечерта взимам любимата си книга с кожена подвързия на Руми в леглото и търся утеха в думите на отдавна починалия поет.

Аз съм ядосан – на дявола, който ми отне мъжествеността; на султана, който пълни двореца си с евнуси от страх, че колекцията му от жени ще се плоди безразборно; на харема от жени, които ме възприемат единствено като безполов прислужник; на Алис, която ме кара да горя от неосъществимо желание. Но най-много се сърдя на себе си. Нощ след нощ лежа в тъмнината и се питам кой съм, в какво съм се превърнал, какъв мога да бъда. Трябва ли загубата на тестисите ми да определя това? Толкова нищожен ли съм, че отрязването на две малки топки плът да променят до такава степен същността ми и да ме правят по-малко мъж? Какво всъщност е мъжът? Със сигурност повече от звяр, който опложда женската. Замислям се за мъжете, които съм познавал: баща ми, някога горд мъж, беше повален от бойни рани и болести и приключи живота си на една рогозка, раздавайки сприхави команди на всички наоколо, крал, чието кралство се беше свило в границите на малка смрадлива колиба; чичо ми, който беше дал живот на дванайсет деца, но беше открил, че не е способен или няма воля да храни постоянно нарастващото си семейство и един ден просто изчезна, като взе със себе си само копията си и своя калабаш. Докторът: истински надарен мъж, който обаче никога не показа интерес към жените, или поне аз не забелязах такъв; същото се отнасяше и за момчетата, за мое облекчение. Единственото, което го вълнуваше, беше желанието да разбере света: това беше неговата страст, апетит, който никога не можеше да задоволи, едничкото, което го правеше щастлив. Следват стражите пред външните порти – още непокътнати мъже, чието отношение към жените е лишено от романтика, водени са единствено от желание да задоволят нуждата си и да създадат още деца, които да служат в двореца.