В някакъв момент нападателите ни трябва да са се изпарили отново, като бързо са се оттеглили в необятните планини, защото хаосът и клането са заменени от зловеща тишина, нарушавана единствено от пъшкането на ранените и крясъците на лешоядите, които кръжат над нас, предвкусвайки огромен пир.

Този ден загубихме четиристотин души, цвета на армията на Мекнес, най-добрите бухари. Какъв шанс имаха в битка на непознат терен, срещу хора свикнали с планинския климат?

Щом султанът ме вижда, помисля, че му се е явил ходещ мъртвец.

– Ах, Нус-Нус, и теб ли ще изгубя? – Когато осъзнава, че голяма част от кръвта по мен е чужда, ме придружава до потока и ми помага със собствените си ръце да се измия, а когато вече съм чист, ме прегръща като баща. Не зная какво да кажа или направя; боя се, че съзнанието му е размътено. По-късно ми хрумва, че вероятно съм бил олицетворение на всички верни нещастни бухари, които беше загубил през деня, всички лоялни войници от равнините и джунглите на моя регион и това е неговият начин да потърси изкупление за това, че ги е изпратил на сигурна смърт.

Исмаил е принуден да моли за примирие: дори той осъзнава, че не може да победи Аит Атта на тяхна територия. Някои от вождовете им слизат от хълмовете и султанът заколва камила със собствените си ръце в чест на обета си, че берберите ще живеят независимо и ще бъдат освободени от данъци. В замяна племенните вождове се кълнат в солидарност срещу общите врагове: християните. Това споразумение е бутафорно, както е известно на всички ни, прави се единствено заради запазване на достойнството, тъй като берберите и без друго не плащат данъците си, а няма опасност християнските войски да застрашат този отдалечен район на кралството. Все пак споразумението включва обещание за безопасно пътуване през Атласките долини. Това огорчава султана – огромно унижение. Убеден съм, всички осъзнаваме, че той няма никога да забрави или да прости.

Имам син! Трудно е да се повярва, че такова идеално малко създание може да произлезе от подобен съюз, да не говорим за кървавата история около раждането му. Всеки ден прекарвам часове да се взирам в него, сякаш може да изчезне като в сън. Гледам ококорените му очи и тъничките му къдрици, мъничките му краченца, всяко от миниатюрните му пръстчета, което си има става и нокътче. Не мога да опиша точно цвета на кожата му: прилича на гъста сметана с капка кафе; нежната вътрешност на бадемова ядка; черупката на яйце или пуха под кокошата перушина едновременно, и същевременно нито едно от тези неща. И на фона на това светло маслиненокафяво, очи в най-невероятното лазурносиньо. Плачът му е като на оплаквачка, а апетитът – като на лъв. Що за чудо на природата е вълшебното ми смесено дете! Дали някоя жена е раждала такова забележително бебе?

Въпреки че ме заливат подобни чувства, осъзнавам, че това се дължи на майчинството, вероятно се случва на всички жени и не съм съвсем обективна. Но не ме е грижа. Това бебе е същинско чудо и го обожавам до такава степен, сякаш пред мен лежи заспало собственото ми сърце. Настъпват моменти обаче, в които горещите вълни са заменени от студени и ме обзема страх, че нещо лошо ще се случи с момченцето ми. Когато получа подобен пристъп, дори не мога да спя.

Момчето е кръстено Мохамед, не по мой избор, а според широко разпространена тук традиция за името на първородния син. Аз го наричам Момо.

Зидана ме посещава всеки ден под един или друг предтекст; също така всеки ден разповива Момо и провежда щателно инспекция. Вдига го и оглежда мъничкото му телце, изпълнена с любопитство, след това се смее и си тръгва, без да каже дори дума. Често изпраща малки подаръци – печени ядки или сушени плодове, бонбони, а веднъж прати незабравим дар – плато захаросани скакалци, – но аз съм наясно, че не трябва да вкусвам нищо от онова, което ми е пратила, не давам дори на Амаду да опита, въпреки наставленията на Нус-Нус.

Не само Зидана гледа странно детето ми; маймунката често сяда до мен, докато синът ми спи в скута ми, и гледа малкото човече така заплашително, че се боя да не му направи нещо, ако ги оставя сами. Понякога, докато храня детето, Амаду се покатерва в скута ми и се опитва да захапе другата ми гърда. След като съм го отблъснала, той си тръгва и бърбори така разгорещено, та човек би си помислил, че съм опитала да го убия. Подобно поведение помрачава дните и мислите ми, защото зная, че ако продължи, ще се наложи да взема трудно решение.

Очевидно отсъствието на султана е причина за отпускане на строгите правила по отношение на харема, тъй като днес имам посещение от самия велик везир Абделазиз бен Хафид. Честно казано, изпълнена съм с объркване от това, че го виждам тук. Бях останала с убеждението, че наказанието за пълноценен мъж, посетил съпругите от харема, е смърт, но той ми казва, че е упълномощен от самия султан и иска да огледа детето. При вида на Момо изглежда доста озадачен и пожелава да го види съблечен; боя се, че съм прекалено сдържана. Ръцете на Абделазиз приличат на женски; дланите му са меки и пухкави, но зад тлъстината има мускули, а в черните му очи се чете хладна решителност. Нямам му доверие и се тревожа, че крои нещо подло; Амаду също не го харесва, зъби се срещу него и пищи от разстояние.

Съпротивата ми не го разколебава; продължава да идва и всеки път носи подарък: шишенца с парфюм с наситен аромат на мускус и ароматна смола, парчета кехлибар със сладка миризма, които да ароматизират дрехите ми, френско креватче за бебето, цялото покрито със златни листа. Развеселена от абсурдната разточителност на този предмет, опитвам се да го откажа.

– Ля, безеф, безеф, сиди! – (Вече зная малко арабски.) – Джамил... Прекрасно е, но не.

Той обаче настоява.

– Това дете е на Исмаил и трябва да получи почести. – Прави пауза. – На Исмаил е, нали така?

– Разбира се.

– Несъмнено ли е? Само че – той разперва ръце извинително – чуват се приказки.

– Приказки?

– От друга заинтересована страна.

Не разбирам и го казвам.

– Простете за думите ми, но лейди Зидана казва, че робът Нус-Нус има предпочитания към вас. – Гледа ме настойчиво и съм напълно шокирана. Не успявам да потисна изчервяването си. Усещам как горещината се надига от приписването на тази вина.

– Нус-Нус е истински джентълмен и добър слуга на султана.

– Не това се говори из двора. Говори се, че ляга с вас и това дете е негово.

– Детето е на султана и на никой друг. Освен това не мисля, че кастриран мъж е способен на нещо подобно.

На лицето му се настанява изражение, което не мога да разтълкувам. После казва:

– Вярвам ви, мила моя. Но Зидана е безмилостен противник и се занимава с магии. Ако ми осигурите доказателство за злите ѝ деяния, мога да ви осигуря защита и сила срещу нея. Стига да искате да запазите себе си и детето си в безопасност.

Минава седмица преди следващото му посещение. Случва се така, че то съвпада с визитата на маалема, която ми е донесла китка розмарин да ароматизира шатрата ми, развиква се, покрива се с воала си, създава истинска суматоха и сяда между нас, за да ме предпази от присъствието му.

След като той поднася извинения и си тръгва, тя казва:

– Властен мъж. Опасен.

– Да, зная. Той е дясната ръка на Исмаил.' Тя клати яростно глава.

– Само дясната ръка на моя господар Исмаил е негова дясна ръка. Абделазиз бен Хафид е нещо съвсем друго и мястото му не е там.

Властен. И опасен. Трябваше да запомня думите ѝ. Вероятно английското ми възпитание ме възпря да го порицая или да отбягвам присъствието му. Истина е, че се боя от Зидана и имам нужда от съюзник. По някаква причина Момо е завладян от великия везир. Не ми е нужно много време да се досетя за причината. Мъжът е покрит с бижута. В чалмата му има перли, подгъвите и предната част на робата му проблясват, покрити със злато, а по пръстите и ръцете носи бижута, обсипани със скъпоценни камъни с размера на пачи яйца. Скъпоценности сияят дори по дръжката на кинжала, който носи (няма вид да го е използвал за нещо повече от белене на ябълка), и по носовете на чехлите му. Един смарагд привлича вниманието на момчето особено силно, веднъж то го сграбчва и не иска да го пусне, без значение как го увещаваме, опитваме да издърпаме или пробваме да привлечем вниманието му към нещо друго. Най-накрая успяваме да му вземем камъка, но той започва така да реве, та човек би си помислил, че дверите на ада са се отворили и се изливат през неговата уста. Абделазиз се отдръпва.