Тръгвам си, а той пъха бележка в ръката ми. На нея с ясен почерк са записани име и адрес в Лондон.

– Не знам дали ще ти помогне. Не съм се старал да го опозная, докато работихме заедно, но може да е било и заради културните различия, така че трябва да се надяваме да е добър по душа. – Свива пръстите ми върху бележката, а след това топло ме прегръща. – Върви си с добро, Нус-Нус. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се погрижа сандъкът и безценното му съдържание да са доставени пред дворцовите порти, за да бъдат натоварени с останалия багаж на делегацията. Ще се моля да успеете и до нови срещи по волята на Господ.

Така и не се сбогувах с Алис.

Реших да не замесвам малката Мамас в опасния ни заговор, затова потърсих доктор Фридрих и го помолих да каже на Белия лебед, че синът ѝ е добре и пътува за Англия. Той се намуси.

– Рискувах веднъж главата си заради това – промълви нещастно. – Мисля, че не бива да предизвиквам съдбата повече.

– Започнах да го увещавам, но той само поклати глава и излезе в коридора, като ме остави в ужасяващата му лаборатория, заобиколен от буркани с органи, купища одрани кожи и варените кости на безброй трудни за идентифициране създания.

Докато пътуваме към Танжер, мисля си за нея, как късаше косата и дрехите си, преструваше се на полудяла от мъка, без да е сигурна дали тази пародия няма да се окаже жестоко отражение на истината.

На минаване през Гарб попадаме на изпълнени с оптимизъм бандити, които откриват огън срещу нас. Скоро разбират, че са направили грешна преценка, но все пак успяват да отмъкнат четири от мулетата ни, заедно с багажа, натоварен върху тях. В този момент забелязвам, че точно онова, което носеше сандъка ми, го няма. Пришпорвам коня си след тях и викам силно като самия крал на джиновете. Бедният Амаду е с мен, а каишката му е омотана за по-сигурно около дръжката на седлото ми и той скимти ужасено от внезапната промяна на скоростта. Извръща глава към мен, зъби се и ококорва очи. Попречва при първия ми опит да се прицеля в нападателите ни и се налага да го избутам встрани. Ужасът ме кара да се концентрирам, дава здравина на ръката ми и ме прави по-добър стрелец с мускета от когато и да било. Един от мъжете пада прострелян в тила, останал буквално без лице. Пиката ми пронизва друг в бедрото и го приковава към седлото, виещ от болка. Неземният вик на Амаду е като ехо, бърбори като демон. Щом виждат, че почти ме настига батальон от кралски войници, останалите бандити препускат бързо напред, като изоставят откраднатия товар.

Бен Хаду наблюдава сцената с вдигнати вежди.

– Добра работа, Нус-Нус. Как ревностно пазиш даровете на султана за краля на Англия! Не си спомням да си се втурвал срещу берберите с такава мъст.

Навеждам глава и избърборвам нещо за дълга си, а той се смее.

– Ти си пример за останалите. Ще те повиша в заместник-посланик по време на посещението, при все че ще изпълняваш и секретарските си функции. Съгласен?

Нямам думи; просто кимвам. Амаду подскача върху хълбока на коня, като че ли заслугите са изцяло негови, а Бен Хаду се смее. Протяга ръка и ме потупва по гърба.

– Свестен човек. Имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. Вече ме натовариха с някакъв нещастен английски ренегат, за когото се знае, че създава само проблеми, освен това делегацията е пълна с пепелянки. Гледай, слушай и ми казвай за всяко подозрително нещо. Ако някой друг ти направи предложение, веднага ми съобщи. Ще се погрижа да бъдеш доволен.

Известно ми е, че Калайджията не е всеобщ любимец, и това изобщо не ме изненадва. Има малко надменно поведение, което може да бъде обидно, известно нетърпение към глуповатите, което демонстрира с готовност. Освен това налице са и племенни вражди – винаги е така сред мароканците. Съгласявам се да бъда негови очи и уши: винаги е по-добре да си съюзник на Бен Хаду, отколкото да си срещу него. Но не съм толкова глупав, че да благоволя да го посветя в своята тайна, защото въпреки високомерието му той е лоялен към султана и независимо от разбирателството ни няма да се поколебае да изпрати малкия принц обратно в Мекнес с охрана и торба с главата ми вътре.

Танжер се намира в състояние на крехко примирие: още щом се стигне до високите бели стени, вижда се, че са надупчени от куршуми и почернели от обстрела. Наоколо са разпилени отломките от разрушените укрепления, свидетелство за дългите бомбардировки, на които беше подложена колонията през тези последни години. Селски жени търсят в разровената земя храна за животните, които ще оставят да презимуват. Щом пъстрото ни шествие приближава, те се изправят и вият за поздрав през воалите пред лицата си. От крепостните порти се спускат ездачи да проверят кои сме, а когато Бен Хаду се представя, мълвата мигом се разнася и от всички посоки козируват английски войници с най-хубавите си униформи, а оръдията гърмят в чест на пристигането ни. Отношенията са толкова сърдечни, че човек трудно би могъл да си представи, че е в този пристанищен град, това издадено в морето парче земя, което почти докосва бреговете на Испания и разделя Средиземно море от Атлантическия океан. Сър Джеймс Леели идва да ни посрещне. Въпреки проблемното му гостуване при султана той е безкрайно сърдечен: устройват ни голямо празненство и изстрели на мускети, а след това и фойерверки, които избухват в различни цветове, когато се пръсват над морето. Ще ми се Момо да можеше да ги види. В апогея на веселието се измъквам и отивам да го проверя. Прекарал е в сандъка четири дни без нищо освен малко хляб, фурми и малко шише с вода, за да оцелее. Товарът обаче е под строга охрана и нямам право да влизам тук: отпратен съм категорично, но любезно. Вечерта не успявам да заспя в удобната си стая, като знам, че момченцето седи затворено и мръсно в своя затвор. Отново ме връхлита цялата чудовищност на действията, които предприехме: да разделим дете от майка му, вероятно завинаги, да рискуваме всичко...

"Спри, Нус-Нус – карам се яростно сам на себе си. – Бъди мъж."

Корабът, който ще ни откара в Англия, седи закотвен в синята прегръдка на залива. Платната са прибрани и той се надига леко върху вълните, простичък и функционален. Бен Хаду е разочарован.

– Само две палуби и не повече от петдесет оръдия. Очаквах повече от англичаните, които се мислят за владетели на моретата. Този кораб е поне треторазреден. Ще приличаме на просяци, пристигайки с него. И без това свитата ми е по-малка, отколкото ми се искаше. – Притеснява се за впечатлението, което ще направим, докато пътуваме към града и по пътя, който води до водата. На мостика заявява мрачно: – Нашата нация е построила джамията Кутубия и кулата на Хассан, потомци сме на ал-Мансур, най-богатия човек на света; царедворци сме на най-могъщия султан в Африка. Престижът на султана ще бъде уронен, ако появата ни не е пищна.

Ясно ми е, че се тревожи да не се отрази зле на него. Гордостта на Бен Хаду е пословична. Корабът поне изглежда здрав и стабилен. Тъкмо се каня да кажа това, но Калайджията няма търпение да слуша обясненията ми, а вместо това се отправя да крещи на един от лейтенантите си.

Докато товарим багажа, продължава да е в лошо настроение. Най-накрая вбесен се обръща към мен.

– Ти наблюдавай оттук нататък, Нус-Нус. Увери се, че няма нищо повредено или разсипано. Ще се върна преди залез.

Хуква, дръпва юздите на коня си от ръцете на момчето, на което го е поверил само преди малко, мята се атлетично върху седлото (впечатляващо за мъж над четирийсет) и се отправя с пълна скорост обратно към града.

Един по един всички сандъци са натоварени, а аз организирам нещата така, че този на Момо да е поставен по начин, по който въздухът да може да циркулира добре и да имам лесен достъп по време на пътуването.

Слънцето е започнало да обагря облаците в червено и да се снижава към хоризонта, когато Бен Хаду се връща начело на странна процесия. Дванайсет мъже са се превили под тежестта на два огромни сандъка, през чиито процепи се вижда движение. Зад тях идва група мъже, предвождащи... намръщвам се. Не може да бъде. Но щом приближават, подозренията ми се потвърждават: изглежда, някъде сред търговците в Танжер Бен Хаду е успял да открие и купи два берберски лъва и огромно стадо щрауси. Лъвовете гледат сърдито от затворите си, а щраусите (трийсет! Успявам да ги преброя) вървят към брега, като вдигат високо огромните си колене и стъпват внимателно, голите им глави се клатят комично върху дългите им вратове и показно свиват и разперват опашките си. В саваната отношенията между котка и птица биха се свели до хищник и плячка, но тук и двете са принизени до товар – товар, за чието превозване не сме подготвени.