Гледа ме, изпълнена с подозрение, сякаш съм скрил поръчаните неща за себе си и не искам да ги дам, след това въздъхва и ме подканя да я последвам.

Вървя зад нея, гледам със страхопочитание тези грамадни бедра, сочни и полюшващи се. Би оставила всеки мъж премазан под себе си като куче под крака на слон. Едрите жени са високо ценени тук заради своята пищност, само жените на бедняците са слаби. Жените пълнеят съзнателно, като се хранят със зумета – тежка паста от ядки, – масло и стрити семки от тифидас – горчив пъпеш. Кълна се, че можете да видите как наедряват пред очите ви.

Струва ми се, че минава цяла вечност, докато стигна до покоите на султанката, но щом пристигам, за един ужасен миг ми се струва, че съм попаднал в пъкъла на магиите, място, на което Зидана или свиква сборище на демони, или превръща жените си в чудовища, защото лицата, извърнали се към мен на трепкащата светлина, са отвратителни, деформирани и капещи. В този момент си припомням, че днес е петият ден, когато жените се отдават на тайнствени ритуали за разкрасяване, и осъзнавам, че пред мен не стоят джинове, а придворни дами, покрити с маски от глина и смачкани зеленчуци, косите им са навити на лепкави масури, намазани с къна и масла.

Въздухът е изпълнен с аромат на бадеми и мирта; в нишите на стените е запален тамян. Из цялата стая са пръснати доказателствата за тяхната алхимия: малки масички, отрупани със съдове с яйца, мляко и мед; стъклени буркани със светли масла, кори от нар и орех; купи с оцветена глина и купчини листа къна.

Дори прикрита под маската от червена глина и разтечена къна, Зидана не може да бъде сбъркана: черната ѝ кожа лъщи под метрите червен плат, с които е покрита, и десетките златни гривни по ръцете и краката ѝ. Носи наниз от перли, преметнат няколко пъти около бичия ѝ врат, а огромните златни обици са разтеглили меката част на ушите ѝ към раменете.

– Простете, господарке... – подхващам аз.

Тя махва с ръка към останалите жени.

– Вървете, вървете веднага! Нямате ли срам? Скрийте се!

– Та това е просто Нус-Нус – подхвърля някоя, а останалите започват да хихикат и да ме стрелкат закачливо под воалите, които държат пред намазаните си с глина лица. Пърхат с мигли в пародия на флирт.

Просто Нус-Нус. Само това съм за тях. Нещо, върху което изпробват техниката си за съблазняване.

– Не сме ли прекрасни, Нус-Нус? – Лейла е най-миловидна от всички, има красиви глезени и извива ръцете си като криле на чучулига.

Навремето бих започнал да ухажвам хубавата Лейла; сега обаче усещам безполезната болка и извръщам глава.

– Дамите на Зидана са бляскави звезди до безупречната луна, която е самата султанка – изричам неутрално.

– Стига сте тормозили горкия човек и се махайте! – Зидана хвърля една купа по Лейла, уцелва я в рамото и се пръсва дъжд от червени листенца, трепкащи като кървави пера. После жените си тръгват набързо и ме оставят сам с владетелката. На всеки друг мъж оставането насаме със султанката би му коствало главата, но аз съм просто Нус-Нус.

Нус-Нус не е името, с което съм се появил на света, и се надявам да не е това, с което ще напусна този живот, но то е името, което приех, когато бях представен на Зидана преди пет дълги години. Бях отведен в покоите ѝ треперещ и с наведена глава, облечен единствено с препаска, железен пръстен около врата и окови. Тя се развика на стражите да махнат халката и оковите. Не от съчувствие, а защото желязото щеше да развали магията на заклинанието ѝ. Дори след като бях освободен от оковите, продължих да държа главата си наведена. Краката ѝ бяха черни като моите, с розови ходила. Глезените ѝ, както забелязах, бяха яки. Гледах краката ѝ, докато ме обикаляше, и знаех, че ме оглежда от глава до пети – шарката на племенните белези на гърба ми, кръстосаните следи от камшика на търговеца; сребърната робска обица на ухото ми. Повдигна брадичката ми с пръчката, която носи винаги, и ме погледна в лицето.

Предполага се, че след като султанът може да избира от цял континент, както и сред чуждите пленници, докарани му от всички краища на света, ще избере за първа съпруга най-прекрасната от всички жени. Зидана никога не е била красавица. Тези очи обаче проникват през плътта и костите и стигат до душата на мъжа. Щом те погледне, усещаш, че е преценила всеки твой недостатък или слабост, така че да ги използва по най-добрия начин. Първата ти реакция е страх, а на нея може да се вярва.

– Къде ти е гордостта? – попита меко, обърна главата ми в едната посока, след това в другата, оглеждаше ме от всички страни. Гласът ѝ беше толкова въздушно лек, колкото тежко беше тялото ѝ. – Ти си Сенуфо, ти си воин. Не забравяй това.

Воин! Едва не се изсмях. В племето ми се подиграваха, задето предпочитах песните и тимпаните пред копията и изкуството на войната.

– Как се казваш?

Отговорих, а тя се усмихна; усмивката ѝ разкри момичето от племето Лоби, което някога е била. Племената ни бяха близки съседи в южната част на някога процъфтяващата империя Сонхай в онзи район на Африка, който за търговците е просто Гвинея, без да си правят труда да различават отделните страни, границите им, отделните кралства, религиите на хората, точно както възприемат земите южно от Мароко като Судан – Юга или "черните". За тях е без значение откъде сме и кои сме. Вземат ни и ни моделират по начин, който е подходящ за целите им – телохранители, воини, наложници и евнуси.

После заговори на нашия диалект.

– Ние не сме нищо за тези хора, нищо повече от парче плът, което да контролират. Ала нашите знания и дух ни принадлежат и трябва да ги поддържаме силни. Информация и воля: това са ключовете към властта. – Наведе се напред и погледът ѝ проблесна. – Знаеш ли как наричат тази напитка, момче?

Погледнах димящата купа на масата, без да казвам нищо.

– Това е кафе, напитка, която е едновременно сладка и горчива, също като живота. Аз го пия с равни части мляко и вода – каза тя. – Петдесет на петдесет или на арабски нус-нус. Точно така ще те нарека, защото докато не надмогнеш онова, което ти е причинено, ти си получовек.

Сега аз се навеждам към нея и в ноздрите ме блъсва аромат на мускус и масло от цвят на горчив портокал.

– Има ли по-уединено място, където можем да поговорим, господарке?

– Ние сме сами, Нус-Нус, не забелязваш ли?

– Шпионите имат дълги уши.

Тя се усмихва; злато проблясва там, където благородният метал е заменил истинските ѝ зъби. Казват, че когато са я довели, предните ѝ зъби били извадени, за да не отхапе мъжките интимни части, но може и да е само злобна клевета. Зидана винаги  е притежавала много по-хитри и опасни оръжия от обикновени зъби в арсенала си.

Тръгвам след нея към вътрешната стая, тя я прекосява бързо и внимателно заобикаля килима. Вдига го и отдолу се разкрива отвор, в който се различава тъмно стълбище. Тръгва надолу, а движенията подчертават формите ѝ.

– Последвай ме.

В мрака долу се появява светлина и щом слизам, виждам стая с нисък таван, до стената в дъното е долепен диван, на масата има голямо хаванче с чукало, мангал и някакви стъкленици, а по цялата периферия има шкафове с чекмеджета и полици, по които са наредени буркани и кутии, подобни на онези в магазина на Сиди Кабур.

Магьосническа бърлога точно под носа на Мулай Исмаил!

Кихам: заради миризмата е, на нещо неприятно и мухлясало.

– Поласкан съм, Ваше Величество. Кой друг знае за това място?

– Никой... сред живите.

– С изключение на строителя.

Усмивката на Зидана е красноречива. Чудесно: значи, сега аз съм единственото живо същество, с което е споделила тази тайна? Положението ми изглежда още по-опасно.

Тя насочва блестящите си очи към мен.

– Е, Нус-Нус, къде са нещата, които поръчах?

Решавам да бъда директен.

– Сиди Кабур е мъртъв, убит е.

Разказвам ѝ какво се е случило, включително и за собственото ми безумие. Когато стигам до момента, в който открих парчето от липсващия списък в устата на бедния човек, тя избухва.