Джулиъс Грейвс гледаше, ахкаше и се захласваше, докато Макс Пери впери поглед нагоре и се затвори в себе си. Ханс Ребка се опита да игнорира околната обстановка и да се съсредоточи над предстоящата задача. Пери може би знаеше всичко за Куейк, а Грейвс може би беше трезор за информация за всеки обект под хилядата слънца, но въпреки това Ребка имаше чувството, че ще се наложи да носи и двамата на гърба си.

Да ги носи през какво? Той се огледа и всичките му рационални мисли се изпариха. Беше минал по пътя до Куейк само преди няколко дни, но нищо не беше същото. Мандъл, силно уголемен, се издигаше вляво. Конструираната от Строителите обвивка на колата детектираше и спираше опасната твърда радиация, превръщайки светещото лице на звездата в тъмен образ със заздравели рани, осеян със слънчеви петна и зловещи пламъци. Дискът беше толкова голям, че Ребка имаше чувството, че ако се протегне, ще докосне пламналата му повърхност.

Амарант — вече не джудже — стоеше зад Куейк. Спътникът също се бе променил. Дори цветът му беше друг. Ребка го определи като изкуствен ефект. Когато прозорците на колата промениха пропускателните си свойства за радиацията на Мандъл, те промениха и пропускания спектър на Амарант. Оранжево-червеното премина в тлеещо виолетово.

Дори Гаргантюа беше вече на път към последната си среща. Отразявайки светлината на Мандъл и на Амарант, газовият гигант беше нараснал от далечна искра, до яркооранжев пламък с големината на нокът.

Партньорите бяха там, гравитацията предизвикваше промени и космическият танц вече беше готов да започне. В последните часове на летния прилив Мандъл и Амарант щяха да минат на пет милиона километра един от друг — дебелината на нокът за космическите условия. Гаргантюа щеше да профучи близко до Мандъл на обратната страна ма Амарант, тласкана по своята орбита от комбинираното поле на двата звездни спътника. А малката система Добел, хваната в тази сизигия23 на гиганти, ще се върти в кръг от притеглянето и отблъскването на динамичната гравитационна комбинация.

Орбитата на Добел беше стабилна — нямаше опасност Опал и Куейк да се разделят или дублетът да бъде изтикан настрани в безкрайността. Но това беше единствената гаранция, която астрономите можеха да дадат. Състоянията на повърхностите на Опал и Куейк по време на летния прилив не можеха да се предскажат.

Ребка гледаше нагоре към Куейк. Това обгърнато от здрач синьо-сиво кълбо беше му станало до болка познато. От последното пътуване по Умбиликал то не се бе променило забележимо.

Или се беше променило? Той се вгледа по-внимателно. Не бяха ли станали очертанията на планетата, където тънкият слой прах във въздуха обкръжаваше Куейк, малко по-плътни или по-мъгляви?

Малко бяха нещата, които можеха да отвлекат мислите на космическия пътешественик от гледката навън. Спускането ставаше с постоянна скорост и вътре в колата движението не се чувстваше. Само много внимателен наблюдател би могъл да забележи бавното нарастване на големината на златистия възел на Междинната станция, докато видимата гравитация вътре в капсулата съвсем плавно намаляваше. Пътуването не се извършваше в условията на свободно падане. Човек постепенно губеше координация, но единственият участък на пътуване в условия на безтегловност щеше да бъде двеста хиляди километра отвъд Междинната станция, където всички центробежни и гравитационни сили се изравняваха. След това идваше самото кацане на Куейк, когато капсулата щеше буквално да пада към планетата.

Ребка въздъхна и се изправи. Лесно беше да се остави небесната гледка да го хипнотизира, както Куейк беше хипнотизирала Макс Пери. Той погледна към Грейвс. Съветникът също беше потънал изцяло в унес.

Ребка отиде до рампата и слезе на долната палуба на капсулата. Камбузът24 беше примитивен, но не се бяха хранили откакто напуснаха Старсайд и той не беше придирчив. Набра на пулта менюто, без да гледа. Ароматът и съдържанието на контейнера със супа, която беше поръчал, не бяха от значение.

С непрозрачните си стени долната палуба на капсулата му действаше потискащо. Ребка отиде до масата и си пусна един любим музикален фрагмент. В главата му зазвуча музика отпреди Експанзията, сложна и полифонична. Преплитащите се теми на фуга и гласовете загатваха за наближаващото взаимодействие на Мандъл и неговата свита. В продължение на десет минути Ребка яде и слуша, наслаждавайки се на две от прастарите удоволствия на човечеството. Той се чудеше дали сикропеанците бяха компенсирали липсата на музика със своя собствена форма на изкуство?

Когато фрагментът свърши, Ребка с изненада откри, че Джулиъс Грейвс е застанал до него и го наблюдава.

— Разрешете? — съветникът седна на масата и посочи към празната чиния. — Ще ми я препоръчате ли?

Ребка вдигна рамене. Мнението за супата стоеше много ниско в списъка от мнения, които Джулиъс Грейвс искаше от него.

— Идвало ли ви е наум — каза Грейвс — колко невероятно е, че ние можем, с минимална преработка, да ядем и храносмилане храни на хиляди различни светове? Продуктите за тази супа са произведени на Опал, но вашият стомах без затруднение я приема. Ние, хименоптите и съществата от сикропеанския свят биологически сме напълно различни. Никое от другите не е изградено на основата на ДНК. И въпреки това с помощта на едноклетъчните бактерии в нашия стомах можем да ядем всякаква храна. Изненадващо, нали?

— Предполагам.

Ребка мразеше разговорите насаме с Грейвс. Тези безумно втренчени сини очи го плашеха. Дори когато разговорът изглеждаше невинен, той подозираше скрит замисъл и за да бъде объркването му още по-голямо, никога не беше сигурен каква е намесата на мнемоничния близнак. Стивън имаше слабост към излишна фактология и тъпи шеги, Джулиъс — към острота и директност. Настоящият разговор може би беше просто размишление на единия или непочтена провокация от страна на другия.

Грейвс се усмихна.

— Зная, че вие не смятате за важно, че можем да ядем храна от Опал или Куейк, но е важно. Първо, това опровергава популярната теория защо сикропеанците и хората не са воювали, когато са се срещнали за пръв път. Смята се, че са избегнали стълкновението, защото не са си оспорвали едни и същи ресурси, но това е глупаво. Те не само са си оспорвали едни и същи неорганични източници на метали и суровини, но… макар и с известна пренастройка на бактериално ниво… и едни и същи храни. При нужда човек може да яде сикропеанци. И обратното. А това представлява нова загадка.

Ребка кимна, за да покаже, че слуша. По-добре да се покаже като тъпак, отколкото да каже повече, отколкото трябва.

— Ние се вглеждаме в един сикропеанец — продължи Джулиъс Грейвс — или ло’фтианец, или хименопт, и казваме, че са извънземни. И колко са различни от нас. А би трябвало да се запитаме защо сме толкова еднакви! Как е възможно същества от различни видове, израснали на различни светове, топлени от слънца от други звездни системи, с напълно различна биология, без нищо общо в тяхната история… как могат да бъдат толкова еднакви, че да могат да ядат еднаква храна? Да са толкова близки по форма на тялото, че да можем да използваме имена на земни аналози — сикропеи, хименопти, крисемиди — за същества от най-далечни звезди, да можем да разговаряме по един или друг начин и учудващо добре да се разбираме помежду си? Да споделяме еднакви норми на поведение? Дотолкова, че един съвет по етика да може да прилага едни и същи принципи относно целия спирален ръкав. Как е възможно всичко това?

— Но в такъв случай спиралният ръкав е пълен със загадки.

Ребка беше сигурен, че Грейвс бие нанякъде, но щеше да изприказва много приказки, преди да направи някакво смислено предложение. За момента единственото, което изглежда предлагаше, беше философска лекция.

— С много загадки — продължи Грейвс. — Да вземем Строителите, например. Какво се е случило с тях? Каква е била тяхната физиология, тяхната история, тяхната наука? Каква е функцията на Ленс или на Парадокс, или на Фламбо, или на фейдж? От всички конструкции на Строителите сигурно фейджите са най-безполезни. Стивън, ако разрешите, ще ви изнесе многочасова беседа на тази тема.