Дариа се обърна да погледне надолу към Куейк. Нищо не се виждаше, освен мрак, облаци, а зад тях, на хоризонта, синьо-сивата сфера на Опал.

Летният прилив беше преминал. Излезе съвсем различен от онова, което си бе представяла. Дариа погледна към другите, легнали на пода, все още триещи очи, и изпита ужасно чувство на разочарование. Да види всичко, но да не разбере нищо! Цялото посещение на Куейк по време на летния прилив си оставаше неразгадана тайна, загуба на време и на човешки животи.

— Добрата новина е, че успяхме да излезем в орбита — Ребка отново говореше и Дариа почувства изтощение в гласа му. — Лошата новина е, че лупингът, който трябваше да направим преди няколко минути, ни отне малкото останала енергия. За това вероятно трябва да благодарим на Луис Ненда и Атвар Х’сиал. Нямам никаква представа и всъщност не ме интересува какво става там, или какво се е случило на онзи, другия кораб. Надявам се Ненда и Х’сиал да са си получили заслуженото, но точно сега това е последната ни грижа. Разтревожен съм за нас. Без енергия не можем да се приземим на Опал или Куейк, или на която и да било друга планета. Комендантът Пери изчислява траектория, която ще ни изведе до Междинната станция. Ако имаме късмет, от там може би ще успеем да отидем на Умбиликал.

„Изчислява траектория — учуди се Дариа. — Нима може? Пери няма ръце, само обгорени чукани.“

Но той щеше да я изчисли с ръце или без ръце. И ако краката му бяха обгорени като моя, щеше да ходи на него. Щеше дори да тича, ако трябва. Ханс Ребка говори за късмет, но те не бяха имали голям късмет. По̀ скоро сами си бяха помогнали.

Никога вече няма да се присмивам на Фемъс Съркъл. Техните хора са мръсни и отвратителни, бедни и примитивни, но Ребка, Пери и останалите като тях имат нещо, което прави всички други в Съюза да изглеждат като бледи пособия на хора. Те имат воля за живот, независимо от обстоятелствата.

И тогава, защото непрекъснато ставаше по-отпусната и мудна от упойващата, леко опияняваща течност, която Калик беше инжектирал в нея, и защото Дариа Ланг никога не можеше да престане да мисли, дори когато искаше, един вътрешен глас й прошепна: Умбиликал! Отиваме на Умбиликал.

Последният от артефактите на Строителите. Тя бе сигурна, че всички го знаят. Една незначителна конструкция за мащабите на Строителите. Но този най-малък от всички артефакти беше на същото това място, в същото това време на максимума на летния прилив, към който сочеха всички останали артефакти.

Защо? Защо не сочеха към някой от поразяващите артефакти… на Парадокс или на Сентинел, на Елефант, на Кокун или на Ленс?

Това не е случайно — помисли си Дариа. — Това е загадка, над която заслужава да се помисли. Да забравим кашата, в която се намираме и за малко да помислим върху нея. Аз не мога да помогна на Ребка и на Пери, а във всеки случай не се и налага. Те ще се погрижат за мен. Затова нека да помисля.

„Какво представляват двете сфери, които излязоха от дълбините на Куейк. Колко дълго са стояли там? Защо са били там? Къде отидоха? Защо избраха точно този момент да се появят и какво направи черната сфера, та да вземе зардалския кораб със себе си?“

Въпросите останаха без отговор. Наркотичното вещество на Калик би се разнесло в кръвта й и Дариа изпадаше в безсъзнание. Много малко време й беше останало за мислене. Концентрацията й изчезна, енергията й се стопи, мисълта й скачаше безразборно от един въпрос на друг. Мигове я деляха от наркозния сън.

Но в последния миг, секунда преди умът й да пропадне в бездната, Дариа бе споходена от проникновение. Тя проумя значението на Куейк и летния прилив! Проумя неговата функция и може би тяхната роля в него. Помъчи се да продължи мисълта си и се опита да я задържи, като търсеше начин да я запомни.

Ала беше много късно. Все още не престанала да се бори, Дариа потъна в безпаметен сън.

Ребка се събуди от дълбокия сън като нервно животно, скачащо на крака с изострени сетива. В първия момент бе обхванат от паника.

Той беше допуснал фаталната грешка концентрацията му да намалее. Кой пилотираше кораба?

Единствената друга личност, наполовина компетентна колкото него, беше Макс Пери, ала той беше много пострадал, за да поеме пулта за управление. Можеха да се разбият на Опал, да паднат на повърхността на Куейк или да се изгубят завинаги в дълбокия Космос.

Но преди да отвори очи, той знаеше, че всичко е наред.

Никой не пилотираше кораба. Не беше необходимо. Той не беше на „Съмър Дриймбоут“… не би могъл да бъде. Защото не беше в състояние на безтегловност. И силите, които действаха върху него не бяха бурни, турбулентни от навлизането в атмосфера. Той чувстваше равномерно теглене надолу, ускорение не по-голямо от първа степен, което показваше, че капсулата се движи по Умбиликал.

Ребка отвори очи и си спомни последните часове от техния полет. Те криволичеха към Междинната станция като пияни моряци — най-жалката група от хора и извънземни, която системата Добел някога бе виждала. Спомни си как хапеше устни и върховете на пръстите си до кръв, за да остане буден и да държи очите си отворени. Пет дълги часа беше изпълнявал криво-ляво едва разбираемите навигационни инструкции на Пери, докато се бореха по пътя към Умбиликал. С помощта на миниатюрните реактивни двигатели за контролиране на височината — единствената останала на борда на „Дриймбоут“ тяга, — почти в безсъзнание, той ги беше закарал до най-големия пристан на станцията.

Ребка си спомни скачването — позор за всеки пилот. Беше продължило пет пъти по-дълго, отколкото трябва. И когато беше получено последното потвърждение за акостиране, той се бе отпуснал на пилотската седалка и бе затворил очи за миг почивка. И после?

После споменът се губеше.

Той се огледа.

Трябва да е заспал в момента на кацане. Някой го беше пренесъл на Междинната станция и го бе настанил на сервизната палуба на капсула на Умбиликал. Бяха му завързали обезопасителните колани и го бяха оставили там.

Не беше самичък. Макс Пери, чиито изгорени ръце бяха намазани със защитен жълт гел, лежеше на няколко крачки, завързан с тънко въже. Беше в безсъзнание. Дариа Ланг висеше във въздуха зад него. Буйната й кафява коса беше вързана отзад. Крачолът на левия й крак беше навит до коляното, заради изгореното стъпало и глезен. Дишаше леко. През няколко секунди промърморваше под нос нещо, сякаш ще се събуди. С успокоено лице, освободено от всякаква мисъл, тя изглеждаше поне с двайсет години по-млада. До Дариа плуваше Джени Кармел. От вида й личеше, че и тя е силно упоена, макар да нямаше видими наранявания.

Ребка погледна ръчния си часовник — бяха изминали двайсет и три часа от летния прилив. Всички фойерверки на системата Куейк-Опал трябваше да са отминали, но от седемнайсет часа той беше напълно извън нещата.

Ребка потри очи и забеляза, че лицето му вече не е покрито с пепел и мръсотия. Някой не само го беше пренесъл в капсулата, но го беше измил й му бе сменил дрехите, преди да го остави да спи. Кой беше сторил това? И кой бе оказал медицинска помощ на Пери и Ланг?

Това го върна към първия му въпрос — при четирима от тях в безсъзнание, кой се грижеше за тях?

С мъка свали краката си на пода и тогава откри, че не може да откопчае предпазните колани. Дори подир седемнайсет часа почивка той беше толкова уморен, че пръстите отказваха да му се подчинят. Ако Дариа Ланг приличаше на тийнейджърка, той се чувстваше като стогодишен старец.

Накрая успя да се откопчае. Беше свободен да напусне импровизираната лечебница. Реши да събуди Пери и Ланг — тя все така мърмореше нещо. Отказа се. Беше почти сигурно, че са упоени, преди раните им да са били обработени или превързани.

Ребка бавно се изкачи по стълбата, която водеше до наблюдателната контролна палуба на капсулата. През прозрачния прозорец в горната каюта се виждаше Междинната станция. Далеч над нея в потвърждение, че капсулата се спуска към Опал, Ребка видя Куейк, обвит в тъмни облаци.