Дариа погледна към Ханс Ребка. Той очевидно беше изтощен, но все още хранеше голяма надежда. На лицето му имаше дълбоки червени белези, причинени от маската и респиратора, а около очите — бели кръгове като на бухал от прах. Но когато я погледна, той успя да й се усмихне и да намигне.

Дариа се промъкна вътре. Остана място само колкото да се плъзне вратата и да се затвори. Никога не си бе представяла толкова много същества, хора и извънземни, в една малка въздушна кола. Официалният капацитет беше четирима души. Близначките Кармел бяха успели да се сместят на една седалка, Д’жмерлиа беше приклекнал на пода, където можеше да вижда и да чува, а Дариа Ланг и Макс Пери стояха прави.

— Колко е часът? — неочаквано попита Ребка. — Искам да кажа колко часа остават до летния прилив?

— Петнайсет — гласът на Пери беше безизразен.

— Какво ще правим сега? Не можем да седим тук и да чакаме края си. Трябва да измислим нещо. Хайде да видим какви възможности имаме. Не можем да достигнем Умбиликал дори той да не се издигне по-високо. И на Куейк няма място, където да отидем, за да се спасим. А ако излетим високо и останем в колата?

Калик издаде серия от подсвирвания и пръхтене, които прозвучаха на Дариа като подигравка.

Пери излезе от своя унес и поклати глава.

— Тази мисъл отдавна ми мина през главата — каза мрачно той. — Въздушната кола има енергия за осем часа. Ако излетим сега, което не е много сигурно с толкова товар на борда… ще трябва да се приземим преди максимума на летния прилив.

— Тогава да стоим тук и да чакаме, докато останат четири или пет часа до летния прилив — предложи Ребка. — И след това ще излетим. Ще успеем ли да се издигнем от повърхността, преди да настъпи най-лошото?

— Съжалявам, не знам дали ще стане — Пери погледна към Калик, която поклащаше нагоре-надолу глава, цъкаше и подсвиркваше. — Няма да можем да останем във въздуха. Вулканите и земетръсите превръщат цялата атмосфера в турбулентна маса — той се обърна към ло’фтианеца: — Д’жмерлиа, кажи на Калик да престане. И без това е доста трудно да си съберем мислите.

Хименоптът се заклати още по-силно и изсвири:

— Ккккораб!

— Калик ме помоли да ви напомня — рече Д’жмерлиа — с цялото му уважение, че забравяте кораба.

— Корабът на Луис Ненда ли? — попита Ребка. — Онзи, с който дойде Калик? Ние не знаем къде е той. Във всеки случай сигурно Ненда и Атвар Х’сиал са го взели.

Калик издаде още по-силна серия от изсвирвания и изви тялото си от усилие.

— Не, не. Калик казва скромно, че тя говори за „Съмър Дриймбоут“, за кораба, с който са дошли на Куейк близначките Кармел, а ние знаем къде точно се намира той.

— Но двигателят му не е зареден с енергия — каза Пери. — Спомнете си, че Калик го прегледа, когато го намерихме.

— Един момент, моля! — Д’жмерлиа се промъкна покрай Джулиъс Грейвс и близначките Кармел и отиде до хименопта. Двамата сумтяха и свиреха един към друг в продължение на половин минута. Накрая Д’жмерлиа поклати глава и се изправи: — Калик се извинява на всички за глупостта си, но тя не е била достатъчно ясна, когато е огледала кораба. Енергията на двигателя Боуз определено е изчерпана и корабът не може да се използва за междузвездно пътуване, но той има достатъчно енергия за локално пътуване… може би за издигане в орбита.

Ребка мина покрай двете извънземни и отиде на пилотското място, преди Д’жмерлиа да завърши.

— Колко далече сме от този звезден кораб и къде се намира той? — Ребка проучваше таблото за състоянието на колата.

— Седем хиляди километра по голямата парабола до котловината Пентаклайн — Пери беше излязъл от мрачното си настроение и се промушваше покрай близначките на път към Ребка. — Но в такава близост с летния прилив можем да очакваме по целия път силен и опасен вятър. Това ще увеличи пътуването най-малко с хиляда километра.

— Значи нямаме никакъв резерв — Ребка бързо правеше изчисления. — Имаме енергия за около осем хиляди километра, но ако не пътуваме с максимална скорост. А ако намалим скоростта, ще летим още по-близо до летния прилив и условията ще бъдат много лоши.

— Това е единственият ни шанс — Грейвс се обади за първи път, откакто бяха влезли във въздушната кола. — Но ще можем ли да се издигнем от земята с толкова голям товар? И при идването до тук имахме трудности, и то с двама души по-малко на борда.

— И ще можем ли да стоим във въздуха в такава близост с летния прилив? — добави Пери. — Ветровете ще бъдат невероятни.

— И дори Калик да е права — каза Грейвс, — и звездният кораб да има все още енергия, ще може ли „Съмър Дриймбоут“ да се издигне в орбита?

Ребка вече стартираше двигателя.

— Това не е най-добрият ни шанс, съветнико — каза той, докато долните сопла вдигнаха облак бял прах, който покри прозорците, — ала единственият. Вие какво искате, писмена гаранция? Седнете и си поемете дъх. Освен ако някой няма по-добра идея през следващите пет секунди аз ще пришпоря колата до краен предел. Дръжте се здраво и да се надяваме, че двигателят няма да издаде багажа.

Когато въздушната кола издигна нос и се устреми нагоре, Дариа Ланг се почувства безполезна. Тя беше свръхтовар, баласт, неспособна да помогне на пилота, нито на навигатора, седнал пред нея. Безпомощна да окаже съдействие и да намали напрежението, тя погледна по нов начин на спътниците си.

Това беше група, обречена да живее или да умре заедно, и то скоро, преди Куейк и Опал да направят още една обиколка.

Докато колата летеше нагоре, тя изучаваше спътниците си. Всички бяха потиснати и представляваха тъжна гледка. За едно денонощие положението се беше променило и сега ги виждаше такива, каквито трябва да са били преди много години, преди Куейк да започне да играе някаква роля в живота им.

Елена и Джени Кармел, плътно притиснати една в друга, приличаха на малки, изгубени момиченца. Неспособни да намерят пътя, извеждащ от тъмната гора, те чакаха някой да ги спаси, или чудовището да дойде и да ги изяде. Пред тях Ханс Ребка беше клекнал пред пулта — малко, разтревожено момче, опитващо се да играе игра, за която още не беше дорасло. До него седеше Макс Пери, потънал сякаш в някакъв стар, мъчителен сън, който не искаше да сподели с никого.

Само Джулиъс Грейвс, отдясно на Пери, не отговаряше на тази стародавна картина. Лицето на съветника никога не бе било младо. Хиляди години страдание бяха се запечатали в чертите му и бяха го направили сурово — самата човешка история, мрачна, гневна, отчайваща.

Тя го гледаше смутена. Това не беше онзи член на Съвета на легендарния Съюз. Къде бяха добротата, оптимизмът, бликащата енергия?

Тя знаеше отговора — бяха задушени от изтощението.

За първи път Дариа си даде сметка за значението на умората в решаващите човешките дела. Беше забелязала как постепенно сама бе загубила интерес към разгадаване на тайната на Куейк и Строителите и го отдала на борбата за оцеляване. Но сега разбра, че се дължи на умората и напрежението и начина, по който те съсипваха човека.

Същото бавно изчерпване на енергията бе характерно за всички. По време, когато мисъл и бързо действие бяха жизненоважни, те се чувстваха изтощени психически и физически. Всеки един — тя сигурно не правеше изключение — бе заприличал на кретен. Можеха да бъдат съсредоточени и бдителни за няколко секунди, както беше тя в един момент по време на излитането, но щом паниката отмине, щяха отново да изпаднат в летаргия. Лицата, около нея, макар и изчистени от бялата прах, бяха бледи и измъчени.

Дариа знаеше как се чувстват те. Нейният собствен емоционален тонус беше спаднал до минимум. Тя не изпитваше нито ужас, нито любов, нито гняв. Това безразличие към живота и смъртта беше най-страшното състояние. Не се интересуваше какво ще се случи след това. През последните няколко дни Куейк не я беше поразил със своята сила, но я бе изцедил, бе я лишил от всички човешки страсти.