На Ан, Кит, Роуз и Ториа

и на всички шестнайсетгодишни.

Вън от огнения ад…

Те се плъзнаха по повърхността на облака. Мандъл и Амарант бяха над тях — гигантски, ослепителни кълба на почти черното небе.

По лицето на Дариа течеше пот и попиваше в яката на дрехата й. При бързото си слизане въздушната кола подскачаше като коркова тапа в развълнувано море. За по-малко от минута те се гмурнаха в долния слой на облаците.

Всички проточиха шии. Имаше ли долу твърда повърхност или се бяха спасили от изгарящите лъчи на Мандъл и Амарант, за да умрат в разтопената лава на Куейк?

Продължилата деветдесет и седем години тишина най-сетне щеше да бъде нарушена.

Почти столетие във вътрешността на кораба не се чу човешки глас, не прокънтя човешка стъпка. Той се носеше по своя път между звездите с пътници, охладени до абсолютната нула, спящи сън без сънища, в състояние на привидна смърт. Веднъж годишно те се загряваха до температурата на течния азот и от централната банка данни на корабния компютър в мозъците на телата, остарели с по-малко от един ден се вливаше информация от сто години междузвездно пътуване.

Течаха последните седмици и скоростта намаляваше, защото настъпваше времето за пробуждане. При достигане на крайната точка на пътуването трябваше да се вземат решения, които бяха извън възможностите на машината — идея, която за главния корабен компютър, първия от този вид, комплектован с емоционални схеми „Карлан“, беше и обидна, и неправдоподобна.

Започна първото загряване. Корабните сензори регистрираха възстановяващи се сърдечни удари, въздишката и ритъма на работещи бели дробове. Първи беше събуден здравният персонал, двама по двама, на принципа последен замразен пръв размразен. Само с тяхно одобрение щеше да се премине към размразяване на останалите.

Първата двойка дойде в съзнание, измъчвана от въпроса дали това е крайната цел… или пътуването се прекратява?

Компютърът беше програмиран да ги събуди само в три случая. Тяхното състояние можеше да бъде нарушено, ако корабът се доближеше до крайната цел — малката звезда джудже G-2, Лакост-32 В, разположена на три светлинни години зад розово-червения радиофар на Алдебаран. Можеха да бъдат събудени, ако в границите на половинкилометровата корабна елипсоида на борда настъпи толкова голямо бедствие, че компютърът не може да се справи без намесата на хора.

Трето, можеха да бъдат извадени от летаргията, ако се осъществеше някоя от най-старите космически мечти на човечеството:

Директно прехвърляне; междузвезден преход; мигновено пътуване; транспортна система със свръхсветлинна скорост, която ще тури край на изследването на Кролспейс.

В продължение на повече от хиляда години изследователски и колонизаторски кораби бавно навлизаха в Космоса и разширяваха зоните на влияние на Земята. През това време бяха създадени четиридесет колонии, разпръснати в сфера с център Слънцето и диаметър седемдесет светлинни години. Всеки сантиметър от тази сфера беше изминат със скорост по-малка от една пета от скоростта на светлината. А всяка колония, независимо колко малка и изолирана беше, имаше изследователска програма, изискваща пътуване със свръхсветлинна скорост…

Първи се събудиха един мъж и една жена. Те превъзмогнаха продължилата цяло столетие отпадналост, огледаха пултовете за състоянието на кораба и въздъхнаха с облекчение. На борда не се беше случило бедствие. В комуникационния център не бе постъпило съобщение, нямаше сведения за голямо откритие. Никаква група от космически пътешественици, пътували със свръхсветлинна скорост, не чакаше да приветства закъснелите колонисти на Лакост.

Звездата-цел вече се виждаше с невъоръжено око пред кораба. От гравитационните пертурбации1 на звездата отдавна беше предсказано съществуването на най-малко две гигантски планети, движещи се в орбита около нея. Сега тяхното съществуване можеше да се потвърди чрез директно наблюдение, заедно с пет по-малки небесни тела по-близко до планетата.

Жената се възстанови по-бързо от мъжа. Тя първа се измъкна от камерата „Шиндлър“ за зимен сън, изправи се, олюля се от гравитационното поле и впери поглед в далечината. От отпуснатите й гласни струни прозвуча нисък звук, нещо като задоволство, последван от опит за прочистване на гърлото.

— Успяхме! Тя е там.

Наистина беше там. Дискът от разтопено злато на Лакост стоеше точно в центъра на предния екран. Две минути по-късно мъжът се изправи до нея, все още свалящ защитния гел от лицето си. Той докосна ръката й в знак на поздрав, облекчение и любов. Бяха партньори и в живота.

— Време е да будим другите.

— След няколко минути — каза тя. — Спомни си за Каптейн. Нека се уверим, че наистина сме достигнали целта.

— Случаят със звездата Каптейн беше запечатан в паметта на всички изследователи: осем планети с видимо чудесни възможности и всичките, при проучване отблизо, неподходящи както за човешка жизнена среда, така и за извличане на ресурси. Първият пристигнал на Каптейн колонизаторски кораб бил прекалено амортизиран, за да достигне до втората цел.

— Само на два светлинни дни сме от нея — продължи тя. — Можем да започнем сканиране. Преди да събудим някой, нека проверим за наличието на кислород в атмосферата.

Бордовият компютър прие командата и веднага съобщи с тих глас:

„Кислороден свят. Вероятност за живот 0.92.“

Зрителното поле се увеличи и се завъртя, дискът на Лакост бързо нарасна, след това изчезна, появи се нова светла точица, уголеми се и изпълни целия екран.

„Четвърта степен планета — съобщи компютърът. — Сравнителен показател за качество на земен изоморфизъм — 0.86. Средно разстояние — 1.22; среден температурен диапазон — 0.89 до 1.04; наклон на оста…“

— Какво, по дяволите, е това?

Компютърът млъкна. Въпросът нямаше никакъв смисъл за него.

В центъра на екрана беше изобразена планета. На сиво-синята сфера вече достатъчно ясно се виждаха широки ленти и завихряния на атмосферни циркулационни процеси. Но на него се виждаха също паяжина от мъгляви линии и ярки спирали, заобикалящи планетата и обгръщащи я в огърлица от светлини.

— Някой е бил тук преди нас… — гласът на жената заглъхна, преди да довърши изречението.

Информационната мрежа между населените планети непрекъснато работеше. Тя беше ограничена до скоростта на светлината, но въпреки това жената не можеше да повярва, че някой неизвестен на тях изследователски кораб е бил изпратен на Лакост. И ако друг кораб е пристигнал тук, мащабите на онова, което виждаха, надминаваха всичко, което една изследователска колония би могла да постигне за няколко години.

Или за няколко столетия.

— Панорамен изглед.

Компютърът чу думите й и настрои образа. Планетата се сви до размерите на грахово зърно, превърна се в ярко, искрящо мънисто. На екрана се появи сияние, заобикалящо космическа конструкция, блестящ ореол, в който планетата приличаше на перла, разположена между черупките на стрида. Крехките нишки на конструкцията се простираха в безкрайността, все по-тънки и по-тънки, докато накрая стигаха под разделителната способност на видео сензорите.

— Не са от нашия вид, Тамара. Това не са наши.

Никакви човешки конструкции, нито дори пръстеновидните градове, които заобикаляха Земята, се доближаваха по мащаби и сложност до тях. Някои от спираловидните нишки около планетата сигурно бяха дълги над четиристотин хиляди километра и дебели няколко километра. Те би трябвало да са нестабилни при действието на гравитационните сили на планетата, на приливните пертурбации и на техните собствени взаимодействия. И все пак, изглежда, не бе така.