— Да, но той ти плаща издръжка.

— Неговият управител я изпраща.

— В такъв случай не я е изоставил окончателно — каза той замислено.

— Доста често забравя да пише — каза тя упорито. — Доста рядко я посещава. В миналото понякога се е случвало с месеци…

— Никога не е пропускал да изпрати хората си да я придружат от едно имение до друго — отвърна той. — Никога не е пропускал да й уреди да отседне на едно или друго място. А ти казваш, че не е изпратил никого, и нямаш никаква вест от март насам.

Тя кимна.

— Сестро, трябва да я вземеш и да продължите нанякъде — каза той твърдо.

— Защо?

— Защото тя се превръща в пречка и неудобство за тази къща.

Лизи беше напълно объркана.

— Защо? Какво е направила?

— Като оставим настрана прекомерната й набожност, която ме кара да си задавам въпроси по отношение на съвестта й…

— За бога, братко, тя се е вкопчила в Бог като в самия живот. Тя няма гузна съвест, просто се опитва да намери воля за живот!

Той вдигна ръка.

— Елизабет, моля те. Да запазим спокойствие.

— Не зная как да запазя спокойствие, когато ти наричаш тази нещастна жена бреме за теб!

Той се изправи на крака.

— Няма да продължавам този разговор, освен ако не ми обещаеш, че ще запазиш спокойствие.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Знам какво правиш.

— Какво?

— Опитваш се да не се трогваш от нея. Но тя е изключително нещастна, а ти си готов да влошиш положението й.

Той се отправи към вратата, сякаш за да я отвори пред нея. Лизи разпозна признаците на братовата си решителност.

— Добре — каза тя припряно. — Добре, Уилям. Няма нужда да се гневиш. Това е толкова лошо за теб, колкото и за мен. Всъщност по-лошо.

Той се върна на мястото си.

— Като оставим настрана набожността й, както казах, това, което ме тревожи, е положението, в което ни поставя по отношение на съпруга си.

Лизи чакаше.

— Тя трябва да си отиде — каза той простичко. — Докато си мислех, че му правим услуга, като я приемаме тук, защитавайки я от клевети и презрение, докато очаква указанията му, тя беше ценна за нас. Мислех си, че той ще се радва, че тя е намерила сигурен пристан. Мислех, че ще ми бъде признателен. Но сега мисля различно.

Тя вдигна глава да го погледне. Той беше неин по-малък брат и тя беше свикнала да го вижда в две противоположни светлини: първо, като по-млад от нея човек, който знаеше по-малко за света, отколкото тя; и второ, като по-високопоставен от нея: глава на семейството, имотен човек, с една стъпка по-горе от нея по веригата, която водеше към Бог.

— Какво мислиш сега, братко?

— Мисля, че той я е изоставил — каза той простичко. — Мисля, че тя е отхвърлила желанието му и го е разгневила, и че няма да го види повече. И което е по-важно, онзи, при когото тя отседне, няма да го види повече. Ние не му помагаме с един заплетен проблем, ние подпомагаме и насърчаваме бунта й срещу него. А аз не мога да си позволя да правя подобно нещо.

— Тя е негова съпруга — каза Лизи категорично. — И не е сторила нищо лошо. Тя не се бунтува, просто не позволява да бъде захвърлена.

— Не мога да предотвратя това — каза Уилям. — Сега той живее с кралицата на Англия като неин съпруг във всяко отношение, освен по име. Лейди Дъдли е пречка към тяхното щастие. Не желая да бъда глава на домакинство, в което намира убежище пречката към щастието на кралицата на Англия.

Тя не можеше да обори логиката му, а той й беше забранил да се позовава на сърцето му.

— Но какво трябва да направи тя?

— Трябва да отиде в друга къща.

— А после какво?

— В друга, и втора, и трета, докато успее да постигне съгласие със сър Робърт и да сключи някакво споразумение, за да намери постоянен дом.

— Искаш да кажеш, докато бъде принудена да се съгласи на развод и отиде в някой чуждестранен манастир, или докато умре от сломено сърце.

Той въздъхна.

— Сестро, няма нужда да разиграваш трагедия.

Тя го погледна в лицето.

— Не разигравам трагедия. Това е трагично.

— Не съм виновен аз! — възкликна той във внезапен изблик на нетърпение. — Няма нужда да обвиняваш мен за това. Принуден съм да понасям това затруднение, но не съм го създал аз.

— Чия е вината тогава? — настоя тя.

Той изрече най-жестоките думи:

— Нейна. И тя трябва да си върви.

Сесил се срещна три пъти с Елизабет, преди да успее дори да я накара да го изслуша, без да го прекъсва и да го обсипва с яростни нападки. На първите две срещи присъстваха Дъдли и още двама мъже, и Сесил трябваше да сведе глава, докато тя се нахвърляше с критики върху него и се оплакваше от липса на внимание към делата й от негова страна, от това, че той пренебрегва своята страна, от незачитането му към гордостта, правата и финансите им. След първата среща той не се опитваше да се защити, но си задаваше въпроса чий ли беше гласът, който излизаше така остро и пронизително от сипещата упреци уста на кралицата.

Знаеше, че това беше гласът на Робърт Дъдли. Робърт Дъдли, разбира се; който се беше отдръпнал назад край прозореца, облегнат на капака, загледан надолу към лятната градина, и с едната си тънка бяла ръка поднасяше към носа си топчица с ароматни вещества. От време на време променяше позата си, или леко си поемаше дъх, или се покашляше, и тогава кралицата веднага млъкваше рязко и се обръщаше, сякаш за да изчака неговото мнение. Ако на Робърт Дъдли му хрумнеше дори само някаква мимолетна мисъл, тя приемаше, че всички ще изгарят от нетърпение да я чуят.

„Тя го обожава“, помисли си Сесил, почти без да обръща внимание на подробностите от оплакванията на кралицата. „Тя изживява първия си любовен порив, и той е първата любов в нейния живот на зряла жена. Тя си мисли, че слънцето грее от очите му, неговите съвети са единствената мъдрост, в която се вслушва, неговият глас — единственият говор, усмивката му — единствената й наслада. Безцелно е да се оплаквам, безцелно е да се гневя на лекомислието й. Тя е млада жена, обладана от лудостта на първата любов, и е безнадеждно да очаквам тя да прояви способност на каквато и да било разумна преценка“.

При третата среща Сесил намери кралицата сама, ако не се броеше присъствието на сър Никълъс Бейкън и две придворни дами.

— Сър Робърт е принуден да се забави — каза тя.

— Да започваме без него — спокойно предложи сър Никълъс. — Господин секретар, тъкмо преглеждахме условията на договора, и подробностите по изтеглянето на французите.

Сесил кимна и сложи книжата си пред тях. За първи път кралицата не скочи на крака и не се отдалечи гневно от масата, нахвърляйки се ожесточено срещу него. Остана на мястото си и погледна внимателно предложението за изтеглянето на французите.

Окуражен, Сесил отново изложи условията на договора, а после седна отново в стола си.

— И наистина ли мислите, че това е обвързващ мир? — попита Елизабет.

За миг всичко между двамата беше както винаги. Младата жена се обръщаше към по-възрастния мъж за съвет, вярвайки, че той ще й служи с безрезервна вярност. По-възрастният мъж се вгледа надолу в дребното лице на ученичката си и видя нейното благоразумие и нейното умение. Сесил усети как светът се връща към правилната си ос, как звездите се насочват в обичайния си път, усети крехката хармония на сферите, на завръщането у дома.

— Да — каза той. — Бяха много разтревожени от протестантския метеж в Париж, засега няма да искат да рискуват с никакви други начинания. Опасяват се от надигането на хугенотите, боят се от вашето влияние. Вярват, че ще защитите протестантите, независимо къде са, както направихте в Шотландия, и мислят, че протестантите ще разчитат на вас. Сигурен съм, че искат да запазят мира. А Мери, кралицата на шотландците, няма да поеме наследството си в Шотландия, докато може да живее в Париж. Ще постави на трона нов регент и ще му нареди да се споразумее честно с шотландските лордове, в съответствие с условията на мирния договор. Те ще запазят Шотландия само формално.