Летиша Нолис влезе полека в покоите на Сесил и седна на писалището му с цялото достойнство на сгодена жена.

— Да? — попита Сесил.

— Тя иска той да води мирни преговори с французите — отбеляза Летиша.

Сесил скри потреса си.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм, че го е помолила. — Младата жена сви слабите си рамене. — Сигурна съм, че той е казал, че ще види какво може да направи. Не мога да кажа дали сега тя е на същото мнение. Това беше тази сутрин, а сега минава пладне. Кога ли изобщо тя остава на едно и също мнение за повече от два часа?

— При какви условия? — попита Сесил, пренебрегвайки дързостта на Летиша.

— Че французите могат да получат Шотландия, ако върнат Кале, и свалят герба на Елизабет от герба на шотландската кралица.

Сесил стисна здраво устни, за да се въздържи от коментар.

— Помислих си, че няма да ви хареса — усмихна се Летиша. — Цяла страна в замяна на един град. Понякога тя постъпва така, сякаш е напълно полудяла. Плачеше и се вкопчваше в него, и го молеше да спаси Англия заради нея.

„О, Господи, и то пред момиче като теб, което е готово да го каже на всеки“.

— И какво каза той?

— Каквото казва винаги: че тя не трябва да се бои, че той ще се погрижи за нея, че ще уреди всичко.

— Не е обещал нищо конкретно? Нищо на момента?

Тя се усмихна отново.

— Твърде умен е за това. Знае, че тя скоро ще размисли.

— Права бяхте да дойдете и да ми кажете — каза Сесил. Пъхна ръка в чекмеджето на писалището и, като преценяваше опипом, измъкна една от по-тежките кесии. — За рокля.

— Благодаря ви. Изключително скъпо е да бъда най-добре облечената жена в двора.

— Кралицата не ви ли дава старите си рокли? — попита той, обзет от моментно любопитство.

Летиша му отправи бляскава усмивка.

— Мислите ли, че би рискувала сравнение? — попита тя дяволито. — Когато не може да живее без Робърт Дъдли? Когато не може да понесе той дори да погледне друга жена? Ако бях на нейно място, не бих дала точно на момиче като мен някоя от старите си рокли. Не бих искала да бъда сравнявана, ако бях на нейно място.

Сесил, начело на своя обръч от шпиони, които събираха всякакви клюки за кралицата, слухове, според които половината англичани казвали, че тя вече е омъжена за Дъдли, а другата половина я смятали за обезчестена, събираше изричани шепнешком заплахи срещу двамата, както паяк събира нишките на мрежата си и простира дългите си крака по тяхното протежение, за да може да долови всяко потрепване. Той знаеше, че десетки мъже заплашваха Дъдли със смърт и се кълняха, че ще го прободат с нож, стотици, които казваха, че ще им помогнат, и хиляди, които бяха готови да видят как това се случва и да не си помръднат и пръста, за да го защитят.

„Дай боже някой да го направи, и то скоро, и да сложи край на това“, прошепна Сесил на себе си, докато наблюдаваше как Елизабет и Дъдли се хранят в покоите й пред половината двор, но си шепнат, сякаш са съвсем сами: ръката на Дъдли бе върху крака на Елизабет под масата, очите й — приковани в неговите.

Но дори Сесил съзнаваше, че Елизабет не можеше да управлява без Дъдли до себе си. На този етап в живота си — толкова млада и заобиколена от толкова много опасности — тя трябваше да има приятел. И макар Сесил да беше готов да бъде до нея денонощно, Елизабет искаше човек, на когото да може да се довери от сърце и душа. Само мъж, сляпо влюбен в нея, можеше да утоли нуждата на Елизабет от увереност, само мъж, открито изменящ на съпругата си във всеки миг от всеки ден, можеше да удовлетвори ненаситната суета на Елизабет.

— Сър Робърт.

Сесил се поклони на Дъдли, когато по-младият мъж слезе от подиума в края на вечерята.

— Само ще дам нареждания на музикантите, кралицата иска да чуе една мелодия, която съчиних за нея — каза сър Робърт небрежно, като не желаеше да спре за миг.

— Тогава няма да ви задържам — каза Сесил. — Кралицата разговаря ли с вас относно сключването на мир с Франция?

Дъдли се усмихна:

— Без особен резултат — каза той. — Сър, и двамата знаем, че това е невъзможно. Оставям я да говори, това облекчава страховете й, а след това, по-късно, й обяснявам как стоят нещата.

— Облекчен съм — каза вежливо Сесил. „Обяснявате, така ли? Когато вие и вашите хора не разбирате от нищо друго, освен измама и предателство?“ — Е, сър Робърт, изготвях списък на посланиците, които ще изпратим в кралските дворове в Европа. Помислих си, че е добре да имаме няколко нови лица, след като тази война бъде спечелена. Питах се дали бихте искали да посетите Франция? Можем да имаме полза от един надежден и достоен за доверие човек в Париж, а сър Никълъс би желал да си остане у дома. — Той направи пауза. — Ще имаме нужда от човек, който да ги накара да се примирят с поражението. А ако някой мъж може да завърти главата на кралицата на Франция и да я прелъсти, така че тя да се отклони от дълга си, това определено сте вие.

Робърт пренебрегна двусмисления комплимент.

— Говорихте ли с кралицата?

„Не“, помисли си Сесил, „защото знам какъв ще бъде отговорът. Тя не може да ви изпусне от поглед. Но ако успея да ви убедя, тогава вие ще убедите нея. А за мен ще е добре дошло един красив измамник като вас да флиртува с Мери, кралицата на шотландците, и да шпионира за нас“. — На глас каза: — Не още. Помислих си, че първо е добре да попитам дали това ви устройва.

Сър Робърт му отправи най-убедителната си усмивка.

— Мисля, че може би не — каза той. — Между нас казано, сър Уилям, мисля, че до това време догодина ще имам друга задача в кралството.

— О? — каза Сесил. „Какво иска да каже?“, помисли си бързо. „Не е възможно да има предвид моя пост, нали? Да не би тя да смята да му даде Ирландия? О, мили Боже, тя никога няма да остави това пале да отговаря за севера, нали?“

Сър Робърт се разсмя с наслада при вида на озадаченото лице на Сесил.

— Мисля, че ще ме откриете на много висок пост — каза той тихо. — Може би най-високият в страната, господин секретар, разбирате ли ме? И ако останете мой приятел сега, ще бъда ваш приятел тогава. Сега разбирате ли ме?

И Сесил почувства, че губи равновесие, сякаш подът се беше разтворил като пропаст под краката му. Най-сетне той наистина разбра сър Робърт.

— Мислите, че тя ще се ожени за вас? — прошепна.

Робърт се усмихна: млад мъж, изпълнен с увереността, която му даваше любовта.

— Със сигурност. Ако някой не ме убие преди това.

Сесил го докосна по ръкава, за да го задържи.

— Наистина ли мислите това? Помолили сте я и тя се е съгласила?

„Запази спокойствие, тя никога не дава сериозно съгласието си за женитба. Никога не удържа дадената дума“

— Тя самата ме помоли. Между нас има споразумение. Тя не може да понесе бремето на кралството сама, а аз я обичам и тя също ме обича. — За миг лицето на Робърт, горящо с пламъка на амбицията на рода Дъдли, се смекчи. — Аз наистина я обичам, знаете ли, Сесил. Повече, отколкото можете да си представите. Аз ще я направя щастлива. Ще посветя живота си на това да я направя щастлива.

„Да, но това не е въпрос на любов“, помисли си Сесил нещастно. „Тя не е доячка, вие не сте пастир. Никой от двама ви не е свободен да се ожени по любов. Тя е кралица на Англия, а вие сте женен. Ако поеме в тази посока, тя ще бъде кралица в изгнание, а вие ще бъдете обезглавен“.

На глас каза:

— Твърдо ли се споразумяхте?

— Само смъртта може да ни спре.

Дъдли се усмихна.

— Ще дойдеш ли да пояздим? — обърна се Лизи Одингсел с покана към Ейми. — Нарцисите са разцъфнали край реката, и са красива гледка. Помислих си, че може да пояздим дотам и да откъснем няколко.

— Уморена съм — каза Ейми немощно.

— Не си излизала от дни — каза Лизи.

Ейми успя да се усмихне слабо.

— Знам, много скучна гостенка съм.