Руменината нахлу в бузите й.

— О, Спирит! В безопасност сме!

— Необходимостта да се изправим срещу французите си остава — предупреди я той. — Но не е нужно да се опасяваме, че по същото време испанците ще тръгнат срещу нас.

— И не е нужно да се омъжвам за ерцхерцога! — Елизабет се разсмя весело.

Сесил се сепна.

— Макар че все още се надявам да го направя — поправи се тя припряно. — Аз дадох честната си дума, Сесил.

Той кимна, знаейки, че тя лъже.

— В такъв случай да пиша ли на лорд Грей да превземе веднага замъка Лийт?

Поне този път я бе обзела увереност.

— Да! — извика тя. — Най-после нещо върви добре за нас. Кажете му да го обсади и да го спечели за нас веднага!

Ведрото, уверено настроение на Елизабет не продължи дълго. Нападението над замъка Лийт през май се провали безславно. Обсадните стълби се оказаха твърде къси и повече от две хиляди мъже загинаха, дращейки с нокти по стените на замъка, без да могат да се качат или слязат, падайки ранени в кръвта и тинята отдолу.

Ужасът от раните, болестите и смъртта на нейните войници измъчваше Елизабет толкова, колкото и унижението да се провали пред самите прозорци на Мари дьо Гиз. Някои казваха, че коравосърдечната французойка гледала през прозореца и се смеела, като виждала англичаните, набучени на копия на върха на обсадните стълби, падащи като простреляни гълъби.

— Те трябва да се върнат у дома! — нареждаше Елизабет. — Умират, давейки се в калта пред вратата й. Тя е вещица, тя призова дъжд върху тях.

— Не могат да се върнат у дома — каза й Сесил.

Ноктите й блестяха от ожесточеното лъскане, кожичките бяха избутани назад, зачервени и възпалени.

— Те трябва да се приберат у дома, обречени сме да изгубим Шотландия — каза тя. — Как е могло стълбите да бъдат прекалено къси? Грей трябва да бъде предаден на военен съд. Норфолк трябва да бъде отзован. Собственият ми чичо, а при това — предател и глупак! Две хиляди мъже загинали под стените на Лийт! Ще ме нарекат убийца, задето изпратих добри мъже на смърт заради такова безумие.

— Войната винаги означава смърт — каза Сесил рязко. — Знаехме това, преди да започнем.

Той се възпря. Това пламенно, боязливо момиче никога не беше виждало бойно поле, никога не беше вървяло покрай ранени войници, стенещи за вода. Една жена не можеше да знае какво понасяха мъжете, не можеше да управлява така, както би управлявал един крал. Една жена никога не можеше да усвои решителността на мъж, създаден по Божие подобие.

— Трябва да усвоите смелостта на крал — каза й той твърдо. — Сега повече от всякога. Знам, боите се, че се проваляме, но често войната се печели от тази страна, която притежава най-голяма увереност. Именно когато сте най-изплашена, трябва да си давате вид на най-смела. Казвайте каквото ви дойде на ума, вирнете брадичка и заявете, че притежавате смелостта на мъж. Вашата сестра можа да го направи, видях я как обръща в миг на своя страна цял Лондон. Вие също можете да го направите.

Елизабет пламна от гняв.

— Не изричайте името й пред мен! Тя имаше съпруг, който да управлява вместо нея.

— Тогава нямаше — възрази й той. — Когато се изправи пред бунтовниците на Уайът, щом те настъпиха право към Лондон и се разположиха на лагер в Ламбет. Тогава тя беше сама жена, наричаше себе си „Кралицата дева“, а войниците от опълчението на Лондон се кълняха, че са готови да пожертват живота си за нея.

— Е, аз не мога да го направя. — Тя кършеше ръце. — Не мога да намеря нужната смелост. Не мога да казвам такива неща и да карам хората да ми повярват.

Сесил взе ръцете й и ги стисна здраво.

— Трябва — каза той. — Сега трябва да продължим напред, защото не можем да се върнем назад.

Тя го погледна съкрушено.

— Какво трябва да правим? Какво можем да направим сега? Със сигурност всичко свърши?

— Съберете още войски, подновете обсадата — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Бих заложил живота си на това.

Тя неохотно кимна.

— Значи имам вашето позволение да изпратя заповедите? — настоя той. — За още войници, за да обсадят отново Лийт?

— Много добре.

Тя промълви думите едва чуто, сякаш по принуда.

Само Робърт Дъдли можеше да утеши Елизабет. Излизаха на езда все по-рядко и по-рядко, тя беше прекалено изтощена от безсънните нощи, изпълнени с тревога. Денят плавно преминаваше в нощта в личните покои на кралицата, която крачеше из тях до четири сутринта, а после, в ранния следобед, потъваше в изтощена, изпълнена със сънища дрямка. Затваряха вратата на личния й кабинет, в явно пренебрежение към клюките, и той седеше с нея до огъня в студените сиви следобеди. Тя сваляше тежката си, инкрустирана със скъпоценни камъни шапчица, разпускаше коси и полагаше глава в скута му, и той галеше дългите й, бронзови къдрици, докато напрегнатото, нервно изражение се стопеше от лицето й и тя понякога затваряше очи и заспиваше.

Кат Ашли седеше на пейката в прозоречната ниша в името на благоприличието, но държеше очите си приковани върху ръкоделието или четеше книга, и никога не хвърляше повече от един кратък поглед към влюбените, докато Робърт се грижеше за Елизабет нежно като майка. Кат знаеше, че Елизабет щеше скоро да рухне под това напрежение. Беше се грижила за Елизабет по време на дузина породени от нервно напрежение болести. Беше свикнала да оглежда тънките пръсти и китки на Елизабет за всякакви издайнически признаци на подуване, които щяха да подскажат, че някой от хроничните й пристъпи на воднянка скоро ще я прикове към леглото. А Кат знаеше, както знаеха само най-близките приятели на Елизабет, че нищо не предизвикваше болестта й по-бързо от страха.

Пред вратата, седнала в приемната, опитвайки се да си даде такъв вид, сякаш всичко беше наред, Катерина Нолис, която шиеше риза за съпруга си, остро си даваше сметка за празния трон и чакащите придворни, за шушуканията, че кралицата и сър Робърт стояли заключени заедно половин ден и излезли чак когато е станало време за вечеря. Катерина седеше с високо вдигната глава и безизразно лице, отказвайки да отговаря на хората, които питаха какво прави нейната братовчедка кралицата насаме със сър Робърт, отказвайки да чуе промърморените коментари.

Мери Сидни, ужасена от мисълта докъде амбицията може да отведе брат й, но непоколебима в лоялността към семейството си, вечеряше с Катерина Нолис и се разхождаше с Кат Ашли, избягвайки всеки, който можеше да я разпитва какво си мисли, че прави Робърт Дъдли.

Частният съвет, лордовете, всички мъже, които не бяха на заплата при Дъдли, се кълняха, че някой скоро ще промуши със сабята си този човек, задето бе обезчестил кралицата и бе сторил така, че името й се мърсеше с клюки във всяка кръчма в страната. Някои казваха, че Томас Хауърд, който отчаяно укрепяваше замъците по северната граница и се опитваше да убеди хората да се записват във войската, все пак е намерил време да изпрати платен убиец на юг, в двора, за да убие Дъдли и да приключи с него веднъж завинаги. Никой не можеше да отрече, че светът щеше да бъде по-добро място, ако Дъдли си отидеше. Той представляваше по-голяма заплаха за кралството, отколкото французите. Докато се заключваше с кралицата в собствените й покои, независимо от това кой беше с тях и кой пазеше отвън пред вратата, той щеше да й навлече гибел и позор.

Но никой не можеше да спре Дъдли. Когато бъдеше упрекнат от някой, на когото се доверяваше, например от сър Франсис Нолис, той изтъкваше, че здравето на кралицата ще рухне под бремето на тревогата й, ако той не я утешава. Напомняше на всички предани приятели, че кралицата е млада жена, съвсем сама на света. Тя нямаше нито баща, нито майка, нито настойник. Нямаше си никого, който да я обича и да се грижи за нея, освен него, нейния стар и верен приятел.

Към всички останали той просто отправяше безочливата усмивка на тъмните си очи и благодареше саркастично за загрижеността им за неговото добруване.