Възцари се зашеметено мълчание, после всички зачакаха Сесил да й каже. Той се огледа наоколо в търсене на съюзник: всички до един избягваха погледа му.

— Но корабите заминаха, Ваша светлост — каза той безцеремонно.

— Заминаха? — Тя беше потресена.

— Флотилията отплава в мига, в който дадохте нареждането — каза той.

Елизабет издаде лек стон и се вкопчи във високата облегалка на един стол, когато коленете й се подгънаха.

— Как можахте да направите това, Сесил? Вие сте истински предател, щом сте ги изпратили.

Чу се как съветниците рязко си поемат дъх, и после го затаяват, когато тя си послужи с тази силна, опасна дума, но Сесил дори не трепна.

— Това беше ваша собствена заповед — каза той спокойно. — И постъпката беше правилна.

Дворът чакаше новини от Шотландия, и те пристигаха на противоречиви, мъчително неясни откъслеци, които караха хората да се скупчват в нервни, шушукащи групички по ъглите. Мнозина купуваха злато и го изпращаха извън страната — в Женева, в Германия, така че когато французите пристигнеха, както почти със сигурност щяха да сторят, да може лесно да бъде предприето бягство. Стойността на английската валута, вече почти достигнала дъното, сега се устреми към нищото.

Английският флот, безнадеждно малоброен и зле въоръжен, нямаше вяра: нямаше вяра в кралицата, която явно се беше поболяла от страх. После пристигнаха катастрофални новини: цялата английска флота, скъпоценните четиринайсет кораба на Елизабет, бяха попаднали в буря и всичките бяха изчезнали.

— Ето! — изкрещя кралицата на Сесил, пред целия Частен съвет, обзета от необуздана скръб. — Ако ми бяхте позволили да ги забавя, те щяха да избегнат бурните ветрове, и щях да имам флот, готов да отплава, вместо всичките ми кораби да са изчезнали в морето!

Сесил не каза нищо: не можеше да каже нищо.

— Моята флота! Моите кораби! — изплака жално тя. — Изгубени заради вашето нетърпение, заради вашата лудост, Сесил. И сега кралството е открито за нашествие, и нямаме морска защита, и нашите бедни момчета… изгубени в морето…

След дълги дни пристигна новината, че корабите са открити, и че флотилия от единайсет кораба от общо четиринайсетте е пуснала котва в залива при извора на река Форт, и снабдява със запаси шотландските лордове, докато те отново обсаждаха замъка Лийт.

— Вече три кораба — изгубени! — каза нещастно Елизабет, приведена над огъня в личния си кабинет, като чоплеше кожата около ноктите си, по-скоро като нацупено момиче, отколкото като кралица. — Три кораба изгубени, и то без нито един изстрел!

— Единайсет кораба в безопасност — каза упорито Сесил. — Помислете за това. Единайсет кораба в безопасност, намиращи се в залива при устието на Форт, подкрепящи обсадата срещу Мари дьо Гиз. Помислете си как ли се чувства тя, като гледа от прозореца си и вижда шотландците под стените си, а английския флот — в пристанището си.

— Тя вижда само единайсет кораба — каза Елизабет упорито. — Три вече са изгубени. Да пази бог да не се окажат първата от много загуби. Трябва да ги отзовем, докато още имаме единайсетте. Сесил, не се осмелявам да направя това, без да съм сигурна, че ще спечеля.

— Никога не може да е сигурно, че ще спечелим — заяви той. — Винаги ще бъде рисковано, но трябва да поемете този риск сега, ваша светлост.

— Спирит, моля ви, не искайте това от мен.

Тя се задъхваше, беше на път да изпадне в един от истеричните си пристъпи, но той продължи да настоява.

— Не можете да отмените заповедта.

— Твърде много се страхувам.

— Не можете да играете ролята на жена сега, трябва да имате сърцето и смелостта на мъж. Намерете смелост, Елизабет. Вие сте дъщеря на баща си, изпълнете ролята на владетел. Виждал съм ви по-смела от всеки мъж.

За миг си помисли, че ласкателната лъжа я е убедила. Брадичката й се вдигна, лицето й поруменя, но после той видя как искрата внезапно се отдръпва от очите й, и тя отново изпадна в униние.

— Не мога — каза тя. — Никога не сте ме виждали да се държа като владетел. Никога не съм била нищо повече от хитра и двулична жена. Не мога да се бия открито. Никога не съм го правила. Няма да има война.

— Ще трябва да се научите да бъдете крал — предупреди я Сесил. — Един ден ще трябва да кажете, че сте само една слаба жена, но имате сърцето и смелостта на крал. Не можете да управлявате това кралство, без да бъдете негов крал.

Тя поклати глава, упорита като изплашено рижо муле.

— Не смея.

— Не можете да отзовете корабите, трябва да обявите война.

— Не.

Той си пое дъх и подложи на проверка собствената си решимост. После измъкна от жакета си писмото за оттеглянето си.

— Тогава трябва да ви помоля да ме освободите.

Елизабет рязко се извъртя кръгом.

— Какво? Какво е това?

— Освободете ме. Не мога да ви служа. Ако не желаете да приемете съветите ми по този въпрос, който е така тясно свързан със сигурността на кралството, то тогава аз не мога да ви служа. В неуспеха си да ви убедя, аз ви провалих, и предадох службата си. Ще сторя за вас всичко на този свят, което мога. Знаете колко сте ми скъпа — по-скъпа от съпруга или дъщеря. Но ако не мога да ви убедя да изпратите армията ни в Шотландия, тогава трябва да напусна службата си при вас.

За миг тя стана толкова бяла, че той си помисли, че може да припадне.

— Правите си шега с мен — каза тя задъхано. — За да ме принудите да се съглася.

— Не.

— Никога няма да ме напуснете.

— Трябва. Би трябвало да ви служи някой друг, който може да ви убеди кое е във ваш интерес. Аз се превърнах в обикновения метал, който обезсилва златото. Аз съм пренебрегнат. Аз съм обезценен. Аз съм като фалшива монета.

— Не сте пренебрегнат, Спирит. Знаете…

Той се поклони много ниско.

— Ще изпълнявам всичко друго, каквото ваша светлост нареди, всяка друга служба, била тя в кухнята или градината на ваше величество, готов съм, независимо от зачитането, богатството или затрудненията, да върша каквото ми нареди ваше величество, до края на живота ми.

— Спирит, не можете да ме напуснете.

Сесил тръгна заднешком към вратата. Тя стоеше като сгълчано дете, с протегнати към него ръце.

— Уилям! Моля те! Нима ще бъда оставена сама, без никого до себе си? — запита тя. — Тази Шотландия вече ми струва единствения мъж, когото обичам: нима ще ме лиши и от първия ми съветник и приятел? От вас, който сте мой верен приятел и съветник още от детските ми години?

Той спря за миг на вратата.

— Моля ви, предприемете нужните стъпки да се защитите — каза той тихо. — Веднага щом шотландците бъдат победени, французите ще минат през Англия толкова бързо, колкото никога не сме виждали да се движи никоя армия. Ще дойдат тук и ще ви свалят от трона. Моля ви, заради самата себе си, подгответе си убежище и начин да стигнете до него.

— Сесил!

Това бе тих, нещастен вопъл.

Той се поклони отново и отиде до вратата. Излезе. Почака отвън. Беше сигурен, че тя ще изтича след него, но цареше тишина. После, от вътрешността на стаята, той чу приглушено ридание, когато Елизабет рухна.

— Толкова си набожна, та хората започват да говорят, че се молиш като папистка — критично отбеляза лейди Робсарт от Станфийлд Хол пред доведената си дъщеря Ейми. — Това не ни се отразява много добре: съвсем наскоро, онзи ден, деверът ти каза, че в църквата си изглеждала много странно: още си била на колене, когато хората вече са излизали.

— Имам голяма нужда от божие благоволение — каза Ейми, без да се смути ни най-малко.

— Изобщо не приличаш на себе си — продължи мащехата й. — Някога беше толкова… безгрижна. Е, всъщност, не безгрижна, но не и толкова набожна. Във всеки случай, не се молеше постоянно.

— Някога бях сигурна в любовта на баща си, а после — в любовта на съпруга си, а сега нямам нито едното, нито другото — каза равно Ейми. Гласът й не трепна, в очите й нямаше сълзи.