— Значи са се отчаяли от Аран — каза Сесил: радостта му беше толкова голяма, че почти усещаше вкуса й върху езика си. — Искат вас.

За миг вечно будната амбиция на Елизабет избликна:

— Кралица на Франция, Шотландия, Уелс, Ирландия и Англия — промълви тя. — Земи от Абърдийн до Кале. Ще бъда един от най-великите владетели в Европа, една от най-богатите.

— Това подсигурява бъдещето на кралството — увери я Сесил. — Помислете си какво може да постигне Англия, ако се обедини с Шотландия! Най-после ще бъдем в безопасност, и завинаги ще бъдем защитени от нашествие от север. Ще прекратим риска от инвазия от страна на французите. Можем да използваме силата и богатството на Шотландия, за да продължим нататък и напред. Ще се превърнем в могъща сила в християнския свят. Кой може да каже какво бихме могли да постигнем? Короната на обединените Англия и Шотландия ще бъде световна сила, признавана и зачитана от всички! Ще се превърнем в първото велико протестантско кралство, което светът някога е познавал.

За миг си помисли, че е успял да й внуши собствената си представа за съдбата, която тя можеше да си позволява.

После Елизабет извърна глава.

— Целта е да ми заложат капан — оплака се тя. — Когато французите нахлуят в Шотландия, ще трябва да се бия с тях. Те ще бъдат на моя земя, не мога да пренебрегна това. Това ще ни принуди да се бием с тях.

— Ще трябва да се бием с тях във всички случаи! — възкликна Сесил, когато чу как мислите й се въртят в кръг. — Но по този начин, ако спечелим, вие ще бъдете кралица на Англия и Шотландия.

— Но ако загубим, ще бъда обезглавена като кралица на Англия и Шотландия.

Наложи му се да овладее нетърпението си.

— Ваша светлост, това е изключително предложение от страна на шотландските лордове. Това е краят на дългогодишна… не… на вековна вражда. Ако спечелим, ще сте обединила кралството, както искаше вашият баща, както мечтаеше дядо ви. Имате шанса да се превърнете в най-великия монарх, когото Англия е познавала. Имате шанса да превърнете тези острови в едно обединено кралство.

— Да — каза Елизабет нещастно. — Но какво ще стане, ако загубим?

Беше Бъдни вечер, но в двора съвсем не цареше веселие. Елизабет седеше почти неподвижна в стола си начело на масата, заобиколена от членовете на своя Частен съвет: единственото й движение беше постоянното разтриване на кожичките на ноктите и поглаждането на ноктите с връхчетата на пръстите.

Сесил приключи аргументите си в полза на войната, сигурен, че никой разумен човек не би изразил несъгласие с безмилостния ход на неговата логика. Настъпи тишина, докато останалите лордове четяха представения от него дълъг списък.

— Но какво ще стане, ако загубим? — каза мрачно кралицата.

— Именно — съгласи се с нея сър Никълъс Бейкън.

Сесил виждаше, че тя примира от страх.

— Спирит — каза тя, с много нисък глас, — бог да ми е на помощ, но не мога да дам заповед за обявяване на война срещу Франция. Не и когато те са на прага ни. Не и ако не сме сигурни, че ще спечелим. Не и без… — тя млъкна насред изречението.

„Тя има предвид, не и без подкрепата на Дъдли“, помисли си той. „О, милостиви боже, защо ни даде принцеса, когато толкова отчаяно се нуждаем от крал? Тя не може да вземе решение без подкрепата на мъж, а този мъж е глупак и предател“…

Вратата се отвори и влезе сър Никълъс Трокмортън, поклони се на кралицата и разгъна един документ пред Сесил. Той му хвърли един поглед, а после вдигна очи към кралицата и останалите съветници и каза:

— Вятърът се промени.

За миг Елизабет не разбра какво искаше да каже той.

— Френската флотилия е потеглила.

Всички съветници рязко си поеха дъх и го задържаха. Елизабет побеля като платно.

— Те идват? — прошепна тя.

— Четирийсет кораба — каза Сесил.

— Ние имаме само четиринайсет — каза Елизабет, и той едва различи думите: устните й бяха толкова вдървени и изстинали, че тя едва можеше да говори.

— Нека потеглят — прошепна й Сесил, с убедителния тон на любовник. — Нека нашите кораби излязат от пристанището, където могат поне да пресрещнат изостаналите кораби от френския флот, може би дори да ги въвлекат в битка. За Бога, не ги задържайте в пристанището, където французите могат да влязат с корабите си и да ги изгорят пътьом!

Страхът да не изгуби корабите си бе по-голям, отколкото страхът й от война.

— Да — каза тя несигурно. — Да, трябва да отплават. Не трябва да бъдат заварени в пристанището.

Сесил се поклони бързо, надраска някаква бележка, и я занесе до вратата, където чакаше вестоносец.

— Задължен съм ви — каза той. — А сега трябва да обявим война на французите.

С нахапани до кръв устни и изпокъсани кожички на ноктите, Елизабет вървеше през двореца. Отиваше да се причести на Коледа, като обладана от духове жена, с усмивка, залепена на лицето като червена оръфана панделка.

В параклиса си, тя хвърли поглед през помещението, и откри, че Робърт Дъдли я гледа. Той й се усмихна леко и прошепна:

— Кураж!

Тя го погледна, сякаш беше единственият й приятел на света. Той понечи да се надигне от мястото си, сякаш искаше да отиде при нея, прекосявайки пътеката между скамейките пред целия двор. Тя поклати глава и се извърна, за да не вижда копнежа в очите му, за да не вижда той страстта в нейните.

Празненството по случай Коледа беше проведено умело, но безрадостно. Хористите пяха, редиците слуги поднасяха блюдо след блюдо сложно приготвени и великолепни ястия: Елизабет отбутваше чиниите настрана една след друга. Не й беше до ядене, нямаше желание дори да се преструва, че се храни.

След вечеря, когато дамите танцуваха в жива картина, специално подготвена за случая, Сесил дойде и застана зад стола й.

— Какво има? — попита тя нелюбезно.

— Посланикът на Хабсбургите ми съобщи, че възнамерява да се върне във Виена — каза Сесил тихо. — Отказал се е от надеждите за брак между вас и ерцхерцога. Не иска да чака повече.

Тя беше твърде изтощена, за да протестира.

— О! Ще го оставим ли да си върви? — попита тя безучастно.

— Значи няма да се омъжите за ерцхерцога? — каза Сесил: това не беше точно въпрос.

— Щях да се омъжа за него, ако беше дошъл — каза тя. — Но не бих могла да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала, и, Сесил, бог ми е свидетел, сега съм толкова сломена, че не мога да мисля за ухажване. Твърде късно е да ме спаси от войната, независимо дали ще остане или ще си замине, а аз и без друго никога не съм давала и пукната пара за него. Имам нужда от приятел, на когото мога да се доверя, не от кандидат за ръката ми, който трябва да види всичко подписано и подпечатано, преди да се съгласи да дойде при мен. Той не ми обеща нищо, а поиска всички гаранции, които един съпруг може да има.

Сесил не я поправи. Беше я виждал под домашен арест, страхуваща се от собствената си смърт, и въпреки това си мислеше, че никога не я беше виждал толкова неспособна да изпита радост, както беше на това празненство, едва втората й Коледа на трона.

— Твърде късно е — каза тъжно Елизабет, сякаш вече беше победена. — Французите са отплавали. Трябва вече да са около бреговете ни. Те не се страхуваха достатъчно от ерцхерцога, знаеха, че ще го победят, както победиха Аран. Каква полза имам от него сега, когато французите са вече в морето?

— Не падайте духом, принцесо — каза Сесил. — Все още имаме съюза с Испания. Бъдете весела. Можем да победим французите без ерцхерцога.

— Без него можем и да загубим — беше всичко, което тя каза.

Три дни по-късно Елизабет свика ново заседание на Частния съвет.

— Молих се за напътствия — каза тя. — Прекарах цялата нощ на колене. Не мога да направя това, не се осмелявам да поведа страната на война. Корабите трябва да останат в пристанището, не можем да нападнем французите.