Елизабет лежеше под един дъб върху ловното наметало на Дъдли, конете им бяха вързани за едно близко дърво. Дъдли се беше облегнал на дървото зад нея, положил главата й в скута си, и навиваше буклите й около пръстите си.

— Преди колко време излязохме? — попита го тя.

— Може би час, не повече.

— И винаги ли смъкваш любовниците си от конете им и ги обладаваш на земята?

— Знаеш ли — каза той с поверителен тон, — никога преди в живота си не съм правил такова нещо. Никога не съм изпитвал такова желание преди, винаги съм бил човек, който е можел да изчака подходящия момент, да планира времето си. Но с теб… — той млъкна насред изречението.

Тя се извъртя, за да може да вижда лицето му, и той я целуна по устата — продължителна, топла целувка.

— Отново съм изпълнена със страст — каза тя удивено. — Започвам да те желая така, както лакомият човек копнее за храната.

— Аз също — каза той тихо и я придърпа нагоре, така че тя остана да лежи, извивайки се като гъвкава змия покрай тялото му. — Това е удовлетворение, което носи със себе си само още апетит.

Продължително, ниско изсвирване ги накара да застанат нащрек.

— Това е сигналът на Тамуорт — каза Робърт. — Сигурно някой се приближава.

Елизабет на мига скочи и се изправи на крака, като отупваше листата от ловната си рокля и се оглеждаше за шапката си. Робърт грабна наметката си и я изтърси. Тя се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Необикновено добродетелна — каза той, и беше възнаграден от бързото проблясване на усмивката й.

Тя отиде при коня си и стоеше до главата му, когато Катерина Нолис и конярят й се появиха на малката горска поляна, последвани от Тамуорт, камериера на Дъдли.

— Ето къде сте били! Помислих, че съм ви изгубила! Къде отидохте? — запита настоятелно Елизабет. — Мислех, че сте зад мен.

— Спрях коня си за миг, а после всички сякаш изчезнахте. Къде е сър Питър?

— Конят му окуця — каза Робърт. — Прибира се пеш у дома във възможно най-киселото настроение. Ботушите му стягат. Гладни ли сте? Ще хапнем ли?

— Умирам от глад — каза Катерина. — Къде са дамите ви?

— Тръгнаха преди нас за пикника — каза непринудено Елизабет. — Аз исках да ви изчакам, и сър Робърт остана, за да се грижи за безопасността ми. Сър Робърт, ръката ви, ако обичате.

Той я качи на седлото, без да срещне погледа й, а после сам възседна ловния си кон.

— Насам — каза той и препусна пред двете жени към мястото, където пътеката за езда пресичаше малка река. В далечния край беше издигнат павилион, окичен със зелено и бяло, и те усетиха миризмата на еленско месо, което се печеше на огъня, и видяха слугите да разопаковат сладкиши и захаросани плодове.

— Толкова съм гладна — възкликна с наслада Елизабет. — Никога преди не съм имала такъв апетит.

— Превръщате се в лакомница — отбеляза Робърт за изненада на Катерина. Тя долови бързия, съучастнически поглед, който приятелката й и сър Робърт си размениха.

— Лакомница ли? — възкликна тя. — Кралицата яде колкото едно птиче.

— Лаком паун тогава — каза той, без ни най-малко да се смути от упрека. — Лакомия и суета в едно. — И Елизабет се изкикоти.

В сряда вечерта църквата в Денчуърт изглеждаше като изоставена, вратата не беше заключена, но беше затворена. Ейми завъртя предпазливо голямата желязна дръжка и почувства как вратата поддаде под докосването й. Една стара жена на скамейката в дъното вдигна очи и посочи безмълвно към параклиса, посветен на Богородица, в страничната част на църквата. Ейми кимна и тръгна към него.

Завесите, покриващи ажурната каменна украса над вратата, която отделяше параклиса от главния корпус на църквата, бяха спуснати. Ейми ги дръпна настрани и се вмъкна вътре. Двама-трима души се молеха при преградата на олтара. Ейми спря за миг, а после се вмъкна в скамейката най-отзад, близо до свещеника, който разговаряше тихо с млад мъж: двамата бяха доближили глави. След няколко мига младежът, със сведена глава, зае мястото си до преградата на олтара. Ейми се приближи до отец Уилсън и коленичи на овехтялата молитвена възглавничка.

— Преподобни отче, съгреших — каза тя тихо.

— Какъв е грехът ти, дъще?

— Провалих се в любовта си към моя съпруг. Поставих своята преценка над неговата. — Тя се поколеба. — Помислих си, че зная по-добре от него как е редно да живеем. Сега разбирам, че това е бил грехът на гордостта, моята гордост. Мислех си също и че мога да го откъсна от двора и да го върна при себе си, и че можем да живеем скромно, обикновено. Но той е велик човек, роден да бъде велик човек. Боя се, че се дразнех от неговото величие, и мисля, че дори обичният ми баща… — Тя напрегна гласа си да изрече предателската критика: — Дори баща ми изпитваше завист. — Тя направи пауза. — Те бяха толкова далеч от нашето положение… И се боя, че в сърцата си ние и двамата се наслаждавахме на неговото падение. Мисля, че тайно се радвахме да го видим принизен, а аз не се радвах на издигането му на власт оттогава насам. Не бях истински щастлива заради него, както една съпруга и помощница е редно да бъде.

Тя направи пауза. Свещеникът мълчеше.

— Завиждах му за величието и за вълнуващия му живот, и за важното му положение в двора — каза тя тихо. — И по-лошо. Ревнувах от любовта, която засвидетелства на кралицата, и хранех подозрения за това. Отрових любовта си към него със завист и ревност. Отрових себе си. Оставих греха да ме поболее, и трябва да бъда изцелена от тази болест и да получа опрощение за този грях.

Свещеникът се поколеба. Във всяка кръчма в страната се говореше уверено, че Робърт Дъдли е любовник на кралицата, и се обзалагаха дали ще напусне съпругата си под някакъв предлог, или ще я отрови, или може би ще я удави в реката. Свещеникът изобщо не се съмняваше, че най-лошите страхове на Ейми са близо до истината.

— Той е твой съпруг, поставен от Бог над теб — каза той бавно.

Тя наведе глава.

— Знам това. Ще му бъда покорна, не само в постъпките си, но също и в мислите си. Ще му бъда покорна в сърцето си и няма да си поставям за цел да го съдя или да се опитвам да го отклоня от отреденото му величие. Ще се опитам да приуча себе си да се радвам за него в славата му, а не да го възпирам.

Свещеникът се замисли за миг, питайки се как да посъветва тази жена.

— Една картина в главата ми ме преследва като проклятие — каза Ейми, с много нисък глас. — Дочух някой да казва нещо за съпруга ми, и сега го виждам през цялото време, в ума си, в сънищата си. Трябва да се освободя от това… мъчение.

Той се зачуди какво ли можеше да е чула. Със сигурност някои от приказките, достигнали до ушите му, бяха отвратителни.

— Бог ще те освободи — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. — Отнеси тази представа пред Бог, и я положи в краката му, и той ще те освободи.

— Много е… неприлична — каза Ейми.

— Имаш похотливи мисли, дъще?

— Не такива, които ми доставят наслада! Те ми причиняват единствено болка.

— Трябва да ги представиш пред Бог и да освободиш ума си от тях — каза той твърдо. — Трябва да потърсиш сама своя път към Бог. Независимо как твоят съпруг избира да живее живота си, каквито и да са неговите избори, твой дълг към Бог и към него е да го приемаш с радост и да се доближиш до Бога.

Тя кимна и попита смирено:

— И какво трябва да направя?

Свещеникът се замисли за миг. В Библията имаше много истории, които описваха изпълненото със страх робство, каквото беше бракът, и с тяхна помощ той бе приучвал към подчинение много жени с независими умове. Но сърце не му даваше да принуждава Ейми, чието лице беше толкова бледо, а очите й — толкова умолителни.

— Трябва да прочетеш историята за Мария Магдалена — каза той. — И трябва да помислиш върху текста: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“.4 Не ни е наредено от Бог да се съдим едни други. Не ни е наредено от Него да размишляваме върху нечий друг грях. Наредено ни е от Бог да оставим Него да прецени, да оставим Него да бъде съдник. Почакай, додето Божията воля ти стане ясна, и й се подчини, чадо мое.