Сесил преведе кодираното писмо, и в продължение на няколко минути остана да седи с него, потънал в размисъл. После занесе целия препис на кралицата, в личния й кабинет. Тя се смееше заедно с дамите си, докато подготвяха костюмите си: Летиша Нолис, в девствено бяло, поръбено с цвета на най-тъмночервените рози, вплиташе рози в малък венец, който кралицата щеше да носи вместо корона. Сесил си помисли, че новината, съдържаща се в писмото, което носеше, бе като лятна буря, която може да забушува изневиделица, да смъкне венчелистчетата от розите и да унищожи цяла градина за един следобед.

Елизабет носеше рокля с цвят на розова роза, с бели копринени украси на ръкавите, поръбена със сребърна дантела, и бяло украшение за глава, поръбено с дребни розови и бели бисери, във великолепен контраст с медночервените й коси.

Тя се усмихна сияйно на изненаданото лице на Сесил и се завъртя пред него.

— Как изглеждам?

„Като булка“, помисли си Сесил в ужас.

— Като красавица — каза той бързо. — Лятна кралица.

Тя разстла полите си и му направи реверанс.

— А кой е вашият фаворит за турнира?

— Не знам — каза Сесил разсеяно. — Ваша светлост, зная, че това е ден за удоволствия, но трябва да говоря с вас: простете ми, но трябва да говоря с вас спешно.

За миг тя се нацупи, а когато видя, че лицето му остана сериозно, каза:

— О, много добре, но не за дълго, Спирит, защото те не могат да започнат без мен; а сър Ро… а ездачите няма да искат да чакат в тежките си доспехи.

— Виж ти, че кой ли е сър Ро…? — запита игриво Летиша, а кралицата се изкикоти и се изчерви.

Сесил не обърна внимание на младата жена, а вместо това дръпна кралицата в прозоречната ниша и й даде писмото.

— От Трокмортън е — каза простичко. — Предупреждава ни да очакваме смъртта на френския крал. Ваша светлост, в мига, в който той умре, ние изпадаме в смъртна опасност. Сега би трябвало да се въоръжаваме. Сега би трябвало да сме готови. Трябваше вече да сме изпратили парична подкрепа на шотландските протестанти. Дайте ми разрешение да им изпратя пари сега, и да започна набирането на войници за английска армия.

— Вие винаги казвате, че нямаме средства — каза тя упорито.

Сесил внимаваше да не погледне към перлите на ушите й и дебелия перлен наниз на шията й.

— Кралице моя, намираме се в най-сериозна опасност — каза той.

Елизабет дръпна писмото от ръката му и го занесе до прозореца да го прочете.

— Кога получихте това? — попита тя, с изострящ се интерес.

— Точно днес. Дойде шифровано, току-що го преведох.

— Тя не може да се нарича „кралица на Англия“, съгласи се да се откаже от претенциите си в договора от Като Камбрези.

— Не, виждате, че не е. Тя не се е съгласила на нищо. Кралят бе онзи, който сключи това споразумение, а кралят, който подписа договора, умира. Сега нищо няма да спре амбицията й, новият крал и неговото семейство само ще я насърчават.

Елизабет изруга полугласно и се извърна от веселите придворни, така че никой да не може да види как потъмня лицето й.

— Никога ли няма да бъда в безопасност? — запита тя с тих ожесточен глас. — След като се борих цял живот за този трон, трябва ли да продължа да се боря за него? Трябва ли вечно да се боя от ножа в сенките и от нашествието на моите врагове? Трябва ли да се страхувам от собствената си братовчедка? От собствената си сродница?

— Съжалявам — каза овладяно Сесил. — Но ще изгубите трона си, а навярно — и живота си, ако не се борите за него. Сега сте в по-голяма опасност, отколкото сте били някога.

Тя нададе лек дрезгав вик:

— Сесил, бях на косъм от обвинение в държавна измяна, бях заплашена от дръвника, а после започна да ме дебне смърт от ръцете на платени убийци. Как мога да бъда в по-голяма опасност?

— Защото сега сте изправена не само пред опасността от собствената си смърт, а и пред възможността да загубите наследството си, изправена сте пред края на Англия — каза той. — Чрез лекомислието си вашата сестра стана причина да загубим Кале. Ще изгубите ли вие нашата Англия?

Тя си пое рязко дъх.

— Разбирам — каза. — Виждам какво трябва да се направи. Може би ще трябва да се стигне до война. Ще говоря с вас по-късно, Спирит. Щом кралят умре и те разкрият картите си, трябва да сме готови за тях.

— Трябва — каза той, възхитен от решението й. — Това са думи на истински владетел.

— Но сър Робърт казва, че би трябвало да убедим шотландските протестантски лордове да се помирят със своята регентка, кралица Мари. Казва, че ако в Шотландия има мир, няма да има оправдание за французите да изпратят войници, и никаква причина те да нахлуят в Англия.

„О, наистина ли казва така?“, помисли си Сесил, не твърде признателен за нежелания съвет.

— Може и да е прав, ваша светлост, но ако греши, тогава се оказваме неподготвени за катастрофа. А по-стари и по-мъдри глави от сър Робърт смятат, че трябва да ударим шотландците сега, преди да подсилят войските си.

— Но той не може да замине — каза тя.

„Иска ми се да можех да го изпратя в самия пъкъл“ — мярна се светкавична мисъл в раздразнения ум на Сесил.

— Не, трябва да изпратим опитен и закален в битки командир — каза той. — Но първо трябва да изпратим на шотландските лордове пари, за да поддържат борбата срещу регентката, Мари дьо Гиз. И трябва да го направим веднага.

— Испания ще остане наш приятел — напомни му Елизабет.

— Значи мога да изпратя на протестантските лордове някакви средства? — Той я притисна с главния въпрос, единствения въпрос.

— Стига никой да не разбере, че са от мен — каза Елизабет. Обичайната й предпазливост беше над всичко, както винаги. — Изпратете им това, от което имат нужда, но не мога да позволя французите да ме обвинят, че въоръжавам бунт срещу една кралица. Недопустимо е да гледат на мен като на предателка.

Сесил се поклони:

— Ще бъде направено дискретно — обеща й той, като скри огромното си чувство на облекчение.

— И може да получим помощ от Испания — повтори Елизабет.

— Само ако вярват, че сериозно обмисляте кандидатурата на ерцхерцога.

— Обмислям я — каза тя натъртено. Сложи писмото обратно в ръката му. — А след тази новина обмислям кандидатурата му с най-нежна привързаност. Имайте ми доверие за това, Спирит. Не се шегувам. Знам, че ще трябва да се омъжа за него, ако се стигне до война.

Сесил се усъмни в честната й дума, когато тя седна в кралската ложа с изглед към арената и той видя как очите й обхождаха ездачите, търсейки Дъдли, колко бързо тя различи знамето му с мечката и боздугана, когато видя, че Дъдли носеше шал с цвета на розова роза, точно като роклята на кралицата, безспорно неин, преметнат дръзко на рамото му, където всички можеха да го видят. Видя, че тя се изправи на крака, ужасено прикрила устата си с ръка, когато Дъдли препусна по арената, видя как аплодираше победите му, дори когато той събори от седлото Уилям Пикъринг, и как, когато той дойде до кралската ложа и тя се наведе над парапета и го короняса със собственото си венче от рози за това, че бе станал победителят на деня, тя се наведе толкова ниско и му зашепна така усмихнато, че почти го целуна по устата.

Но въпреки всичко това тя настани посланика на Хабсбургите, Каспар фон Бройнер, в кралската ложа до себе си, поднасяше му деликатеси, подбрани от нея самата, положи длан на ръкава му и вдигна очи и се усмихна в лицето му, и — всеки път, когато се дуелираше някой друг освен Дъдли — го обсипваше с въпроси за ерцхерцог Фердинанд, като му даде да разбере съвсем ясно, че отказът й на неговото предложение за женитба по-рано същия месец, е бил нещо, за което тя започваше да съжалява, дълбоко да съжалява.

Каспар фон Бройнер, очарован, объркан, и с доста замаяна глава, можеше само да си помисли, че Елизабет най-после се вразумява и ерцхерцогът ще може да дойде в Англия да се срещне с нея, и да се оженят до края на лятото.