— Елизабет — каза той, с тих тържествуващ тон, когато я позна, и се отправи към нея. Спря коня и се смъкна от седлото.

Зачака.

Тя прехапа устната си, сведе поглед, пак вдигна очи. Той видя как погледът й се стрелна от ленената му риза, където потта оставяше тъмно петно върху плата на гърдите и на гърба му, към тесните му бричове за езда и лъснатите кожени ботуши. Видя как ноздрите й потрепват, когато вдъхна мириса му, как очите й се присвиха, когато отново вдигна поглед към него, към тъмнокосата му глава, очертана на фона на яркото утринно небе.

— Робърт — промълви тя.

— Да, любов моя?

— Дойдох при теб. Мога да отсъствам от покоите си за не повече от час.

— Тогава нека не губим дори един миг — каза той простичко и метна поводите на бойния си кон на оръженосеца си. — Покрий си главата с шала — каза тихо, и плъзна ръка около талията й, и я поведе — не към двореца, а към личните си покои над конюшните. От градината към тях водеше малък вход с порта: той отвори вратата и тръгна с нея нагоре по стълбите.

В покоите на Робърт Елизабет свали шала и се огледа наоколо. Стаята представляваше голямо помещение с два високи прозореца, а стените бяха покрити с тъмна ламперия и тапицирани с плат. Плановете за турнира на другия ден бяха разстлани на масата, писалището му беше осеяно с делови книжа от конюшните. Тя погледна към вратата, която се намираше зад писалището — вратата на спалнята му.

— Да, ела — каза той, проследявайки погледа й, и я въведе през вратата.

Красиво легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята: имаше молитвен стол в ъгъла, лавица с малка сбирка от книги, лютня. Шапката му с пера беше на леглото, пелерината му — отзад на вратата.

— Никой ли няма да влезе? — попита го тя задъхано.

— Никой — увери я той, а после затвори вратата и плъзна тежкото желязно резе.

Обърна се към нея. Тя тръпнеше от очакване, страх и усилващо се желание.

— Не бива да имам дете — изтъкна тя.

Той кимна.

— Знам. Ще се погрижа за това.

Тя все още изглеждаше притеснено:

— Как можеш да си сигурен?

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на жакета си и измъкна кондом, направен от овчи пикочен мехур, зашит с мънички бодове, и поръбен с панделки.

— Това ще те пази.

Разкъсвана между нервността и любопитството, тя се изкикоти:

— Какво е? Как действа?

— Като броня. Ти трябва да бъдеш мой оръженосец и да ми го поставиш.

— Не мога да си позволя да имам синини на място, което моите дами могат да видят.

Той се усмихна:

— Няма да оставя нищо повече от отпечатък на устните си върху теб. Но отвътре, Елизабет, ще гориш, обещавам ти.

— Малко се страхувам.

— Моята Елизабет — каза той тихо, пристъпи към нея и свали бонето. — Ела при мен, любов моя.

Буйната й червена коса се спускаше като водопад около раменете. Робърт хвана шепа кичури и ги целуна, после, когато тя обърна изпълненото си с възторг лице към него, я целуна право по устата.

— Моята Елизабет, най-сетне — повтори той.

След броени мигове тя беше потънала в някакъв чувствен блян. Винаги си беше представял, че ще бъде отзивчива, но под умелите му ръце тя се протягаше като котка, отдавайки се на удоволствието. Беше пламенна и страстна: не показа дори намек за срам, когато той я разсъблече напълно и я положи на леглото си, а протегна ръце да го приеме. Когато гърдите му се притиснаха към лицето й, той се усмихна, щом откри, че е трескава от желание, но после, в прилива на желанието си, сам изгуби представа къде се намира. Искаше да докосне всеки сантиметър от кожата й, да целуне връхчето на всеки от пръстите й, всяка трапчинка, всяко потайно кътче на тялото й. Обръщаше я в една посока, после — в друга, като докосваше, вкусваше, ближеше, опитваше, докато тя извика високо, че трябва, трябва да го има, и тогава най-сетне той си позволи да влезе в нея и видя как клепките й изпърхват и се затварят, а устните й с цвят на роза се усмихват.

Беше неделя. Лизи Одингсел, лейди Дъдли, семейство Хайд и всички техни слуги бяха насядали заедно в енорийската църква: семейство Хайд и техните гости — в оградения с високи стени семеен трон, слугите — подредени в строг ред според положението си зад тях, жените — първи, а мъжете — отзад.

Ейми беше на колене, приковала очи в отец Уилсън, докато той вдигаше нафората към тях, подготвяйки Светото причастие пред цялото паство, в подчинение пред новите нареждания, макар че никой епископ в страната не бе ги приел, и повечето от тях бяха или в Тауър, или в затвора „Флийт“. Самият оксфордски епископ Томас беше избягал в Рим, преди да успеят да го арестуват, и епархията беше свободна. Нямаше кандидати за нея. Никой верен Божи човек не искаше да служи в еретичната църква на Елизабет.

Погледът на Ейми бе възторжен, устните й безмълвно се движеха, докато го гледаше как благославя нафората, а след това им нарежда да излязат напред, за да вземат причастие.

Като човек, който ходи насън, тя тръгна напред заедно с останалите, и сведе глава. Късчето нафора лепнеше върху езика й, докато тя затваряше очи и знаеше, че поема късче от самото тяло на живия Христос — чудо, което никой не можеше да отрече или обясни. Тя се върна на скамейката си и отново сведе глава. Прошепна молитвата си: „Боже Господи, изпрати го обратно при мен. Спаси го от греха на амбицията и от греха, чието олицетворение е тази жена, и го изпрати обратно при мен“.

След като службата свърши, отец Уилсън се сбогува с енориашите си при покритата порта на църковния двор. Ейми улови ръката му и му заговори тихо, така че да я чуе само той:

— Отче, искам да се изповядам, и да изслушам литургията по правилния начин.

Той се сви уплашено и се огледа към семейство Хайд. Никой освен него не беше чул изречената шепнешком молба на Ейми:

— Знаете, че сега е забранено — каза той тихо. — Мога да изслушам изповедта ви, но трябва да се моля на английски.

— Не мога да се почувствам свободна от греха си, ако не присъствам на литургия според старите ритуали — каза Ейми.

Той я потупа по ръката.

— Дъще, истински ли чувстваш това в сърцето си?

— Истински, отче — изключително много се нуждая от благоволение и милост.

— Ела в църквата в сряда вечер, в пет часа — каза й той. — Но не казвай на никой друг. Просто кажи, че идваш да се молиш сама. Внимавай да не ни издадеш случайно. Сега това е въпрос на живот и смърт, лейди Дъдли, дори съпругът ви не трябва да знае.

— Именно за неговия грях трябва да поискам опрощение — каза тя бавно. — Както и за своя собствен в това, че предадох доверието му.

Той се сепна, когато видя болката в лицето на младата жена.

— Ах, лейди Дъдли, не е възможно да сте предали доверието му — възкликна той, говорейки повече като мъж, отколкото като свещеник, подтикнат от жалост.

— Трябва да съм го сторила — каза тя тъжно. — И то много пъти. Защото той си отиде от мен, отче, и аз не знам как да живея без него. Само Бог може да го изцели, само Бог може да изцели мен, само Бог може да ни върне един на друг, ако той може да ми прости за моите грешки като съпруга.

Свещеникът се поклони и целуна ръката й, обзет от желание да можеше да направи повече. Огледа се. Госпожа Одингсел беше наблизо: тя дойде и хвана Ейми под ръка.

— Да си отидем пеш вкъщи сега — каза тя бодро. — По-късно ще е твърде горещо, за да излезем.

Беше петнайсети юли, денят на турнира, и придворните дами на Елизабет можеха да мислят само за дрехите, които щяха да облекат, приготовленията за дуелите, за розите, които щяха да носят, песните, които щяха да пеят, танците, които щяха да танцуват, сърцата, които щяха да разбият. Единственото, за което Сесил можеше да мисли, беше последното писмо, което беше получил от намиращия се в Париж Трокмортън: