В неделя сутринта кралицата отиде в кралския параклис в замъка Уиндзор, а после се разходи в градината. Летиша Нолис вървеше смирено зад нея, носейки шала й и книга с религиозни поеми, в случай, че кралицата реши да седне и да почете.

Робърт Дъдли тръгна към нея, докато тя стоеше, загледана към реката, където няколко малки ладии кръстосваха водите нагоре–надолу, до Лондон и обратно.

Той я поздрави с поклон и каза:

— Добро утро. Не си ли уморена след празненствата вчера?

— Не — каза Елизабет. — Никога не се уморявам от танци.

— Мислех си, че можеш да дойдеш при мен, макар да беше казала, че няма да го сториш. Не можах да спя без теб.

Тя му протегна ръка.

— Месечното ми кървене не е спряло. Ще продължи само още ден-два.

Той покри ръката й със своята.

— Разбира се — каза. — Знаеш, че никога не бих те притеснявал. И когато обявим женитбата си, и спим всяка нощ в едно и също легло, ти пак ще нареждаш всичко точно както ти харесва. Не се безпокой за това.

Елизабет, която винаги си бе мислила, че ще нарежда всичко точно както пожелае по силата на рожденото си право, а не на позволението на някой друг, запази напълно спокойно изражение.

— Благодаря ти, любов моя — каза тя сладко.

— Ще се поразходим ли? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Ще седна да почета.

— Тогава ще те оставя — каза той. — Имам да свърша нещо, но ще се върна до вечеря.

— Къде отиваш?

— Само да огледам няколко коня в Оксфордшър — каза той уклончиво. — Съмнявам се, че ще си заслужават да ги купя, но обещах да отида и да ги видя.

— В неделя? — каза тя, с леко неодобрение.

— Само ще погледна — каза той. — Със сигурност не е грях да оглеждаш кон в неделя. Или ще бъдеш много строг папа?

— Ще бъда много строг върховен управител на църквата — каза тя с усмивка.

Той се наведе към нея, сякаш искаше да я целуне по бузата.

— Тогава ми дай развод — прошепна в ухото й.

Ейми, седнала в тихата къща, чакаше Робърт да пристигне, както й беше обещал в писмото си. Къщата беше почти празна, с изключение на старата госпожа Оуен, която се беше прибрала да спи в стаята си след ранна вечеря. Ейми се беше разходила в градината, а после, подчинявайки се на указанията в писмото на Робърт, беше отишла да чака в стаята си в празната къща.

От прозореца имаше изглед към пътя, и тя седеше на пейката в прозоречната ниша и очакваше да види знамето на Дъдли и кавалкадата от ездачи.

— Може би се е скарал с нея — прошепна си тя полугласно. — Може би й е омръзнал. Или може би най-сетне се е съгласила да се омъжи за ерцхерцога и знаят, че трябва да се разделят.

Замисли се за миг.

— Каквато и да е причината, трябва да го приема обратно, без да го укорявам. Това е мой дълг към него като негова съпруга. — Тя замълча. Не можеше да възпре възторга, който се надигна в сърцето й. — А и във всеки случай, каквато и да е причината, ще го приема обратно, без да го упрекна. Той е мой съпруг, той е моята любов, единствената любов на живота ми. Ако се върне при мен… — тя прекъсна рязко мисълта си. — Не мога дори да си представя колко щастлива ще бъда, ако той се върне при мен.

Чу тропота на един-единствен кон, и погледна през прозореца. Не беше някой от породистите, добре гледани коне на Робърт, а върху коня не яздеше гордо изправен Робърт, с една ръка върху изопнатите поводи, а другата — на хълбока. Беше друг мъж, приведен над шията на коня, шапката му бе смъкната ниско над лицето.

Ейми зачака звъна на камбанката, но цареше тишина. Помисли си, че човекът може би е отишъл в конюшнята и ще я намери празна, защото всички коняри бяха отишли на панаира. Тя се изправи, като си помисли, че ще е по-добре да отиде и да поздрави сама непознатия, след като вкъщи нямаше никакви слуги. Но преди да излезе, вратата на спалнята й безшумно се отвори, един висок непознат влезе тихо и затвори вратата след себе си.

Ейми ахна.

— Кой сте вие? — Не можеше да види лицето му, шапката му още беше смъкната ниско над очите. Наметалото му бе от тъмносиня вълна, без отличителен знак за ранга му. Високият му ръст и широкоплещестата му фигура й бяха непознати. — Кой сте вие? — попита отново тя, с глас, изострен от страх. — Отговорете ми! И как се осмелявате да влизате в стаята ми?

— Лейди Ейми Дъдли? — попита той, с нисък и тих глас.

— Да.

— Съпруга на сър Робърт Дъдли?

— Да. А вие сте…?

— Той ме изпрати при вас. Иска да отидете при него. Казва, че отново ви обича. Погледнете през прозореца, той ви чака.

С лек вик Ейми се обърна към прозореца и мъжът веднага пристъпи зад нея. С едно бързо движение улови челюстта й в ръцете си и бързо изви врата й настрани и нагоре. Той се строши с пукот и тя се смъкна в ръцете му, без дори да извика.

Той я отпусна на пода и се ослуша внимателно. В къщата не се чуваше нито звук. Тя беше отпратила всички, както й бе наредено. Вдигна я: беше лека като дете, с бузи, запазили руменината от мига, в който бе повярвала, че Робърт отново я обича. Мъжът я взе в ръце и я изнесе внимателно от стаята, надолу по малкото, виещо се каменно стълбище — ниска редица от половин дузина стъпала — и я положи в подножието, сякаш беше паднала.

Спря за миг и се ослуша отново. Къщата все още беше тиха. Шапчицата на Ейми почти се беше смъкнала от главата й, а роклята й беше измачкана и разкриваше краката й. Не му се стори редно да я остави непокрита. Внимателно смъкна надолу полите на роклята и оправи шапчицата на главата й. Челото й беше още топло, кожата й — мека, когато я докосна. Сякаш оставяше спящо дете.

Той мина тихо през външната врата. Конят му беше вързан отпред. Животното вдигна глава, когато го видя, но не изцвили. Той затвори вратата след себе си, яхна коня си и препусна надалече от Къмнър Плейс, към Уиндзор.

Тялото на Ейми беше намерено от двама слуги, младеж и девойка, които се бяха прибрали от панаира малко преди останалите. Той я ухажваше, и двамата се бяха надявали да си откраднат един час насаме. Когато влязоха в къщата, видяха Ейми, лежаща в подножието на стълбите, с опънати поли, с шапчица, поставена спретнато на главата. Момичето изпищя и припадна, но младият мъж внимателно вдигна Ейми и я положи върху леглото й. Когато госпожа Фостър се прибра у дома, те я пресрещнаха на портата и й казаха, че лейди Дъдли е паднала по стълбите и е мъртва.

— Ейми? — промълви Лизи Одингсел, скочи от коня си и затича нагоре по стълбите, към спалнята на Ейми.

Тя беше положена на леглото си, с ужасяващо извит врат, така че лицето й бе изкривено към вратата, макар раменете й да опираха плътно в леглото. Лицето й бе станало безизразно в смъртта, кожата й бе ледена като камък.

— О, Ейми, какво си направила? — занарежда печално Лизи. — Какво си направила? Щяхме да намерим начин да се справим, щяхме да намерим място, където да отидем. Той все още държеше на теб, никога нямаше да те пренебрегне. Може би щеше да се върне. О, Ейми, миличка Ейми, какво си направила?

— Трябва да изпратим съобщение на сър Робърт. Какво да кажа? — настоятелно се обърна госпожа Фостър към Лизи Одингсел. — Какво да напиша? Какво мога да му кажа?

— Просто му съобщи, че е мъртва — каза гневно Лизи. — Той може да дойде лично, ако иска да разбере защо или как.

Госпожа Фостър написа кратка бележка и я изпрати в Уиндзор по слугата си Джон Боус.

— Погрижи се да я предадеш лично на сър Робърт, и на никой друг — предупреди го тя, давайки си смутено сметка, че се бяха озовали в самия център на разразяващ се огромен скандал. — Не казвай на никой друг за това, и се върни право у дома, без да разговаряш с никой друг, освен с него.

В девет часа в понеделник сутринта Робърт Дъдли се отправи забързано към покоите на кралицата и влезе, без да поглежда към никого от приятелите и поддръжниците си, които разговаряха и се шляеха лениво наоколо.