Алфануи оправи косите си. Чувствуваше се оснежен, сякаш току-що се беше окъпал в чисти и бистри сълзи. Потърси смока, жълтицата н бронзовия гущер и спомените възкръснаха изведнъж Смокът отново се беше навил около китката му.

Алфануи пое но железопътната линия на юг. През нощта стигна до една обширна, огряна от луната равнина. Приличаше на тъмно, бяло и зелено огледало. Ниско над земята се носеха гъсти мъгли.

На третата вечер Алфануи се добра до къщата на майка си. Безшумно дишащ, домът спеше, свил се под тъмните евкалипти край воденичния улей. Нишките на паяците и дървесните червеи замрежваха стряхата, а по ръба на комина танцуваше като въжеиграч духът на жаравата.

Алфануи се промъкна през прозореца и запали един светилник. Намери пясъчното си часовниче върху масичката в стаята си. Сините песъчинки спяха в долния конус, също като пясъка в някое изоставено речно корито. Алфануи обърна часовника, пясъкът се събуди и започна да се сипе в тънка струйка. Той погледна още веднъж потока на сините песъчинки и пред очите му проблесна слабото сияние на миналото. След това легна и угаси светлината.

Малко по-късно Алфануи чу някакъв шум, който идвате от друга стая. Стана от леглото и видя осветена врата в дъното на коридора. Отиде там и завари майка си да чисти леща. Тя не го забеляза, момчето се спри за миг на прага и се загледа в нея. После се приближи до масата.

— Сине! Кога пристигна? — Здравей, мамо!

Алфануи седна до майка си и започна да си играе с клечиците, семената и камъчетата, които тя отделяше от лещата. Седеше, облакътил се па мраморната плоча и подпрял главата си с ръка. Докато разказваше за това, което му се беше случило, редеше от семената разни фигури и после ги разваляше. След това написа името си и каза:

— Мамо, наричай ме Алфануи.

Алфануи бе отсъствувал дълго време от майчиния си дом. Сега разпознаваше отново скърцането на гредите в кухнята, мравуняците между плочите, пукнатините по мрамора, фладеровите рисунки на дъските, вечно капещия месингов кран, очуканите гърнета и тенджери и всички други малки кухненски тайни. На една полица стояха подправките в бурканчета с надписи: червен пипер, шафран, чер пипер, кимион, канела, индийско орехче и др.

Алфануи си припомни еднообразния мирис на яхниите, които готвеше майка му. Видя глиненото гърне за мляко с гъст жълтеникав каймак и столовете от чамово дърво, побелели от дългогодишно миене и търкане. Котките мъркаха и дремеха с присвити очи по натоплените плочи край огъня. От време на време някоя стоножка пробягваше по тиганите, окачени по оджака на огнището. И всички кухненски шумове се сливаха в един, наподобяващ стърженето на дървесните червеи, а той си изкачваше по украсените с резба подпори към потъмнелия таван.

Алфануи се върна и седна натъжен на леглото, сякаш врани бяха свили гнездо в гърдите му. Седеше замислен, подпрял глава на ръцете си, и не виждаше нови картини в тъмнината, а само тъжни и празни сенки, сякаш очите му бяха превързани с черна кърпа.

Въобразяваше си, че дочува само недоловимия шум, с който сините песъчинки на изтеклото време преминаваха от единия в другия конус на пясъчния часовник. Пред очите му се мяркаха само тези сини песъчинки — подобни на песъчинки на дълъг самотен бряг — малък бряг, обагрен само в един цвят и с елин-единствен път между сините възвишения, сините жита и сините раковини.

Когато дойде време за жетва, Алфануи почна да излиза с мъжете на полето. Той яздеше малко магаренце и следваше жетварите. Те се спускаха по пътя между овощните градини, оградени с кирпичени зидове, над които се подаваха клоните, на овошките. Алфануи се движеше винаги последен, мълчалив и замислен, седнал върху куп дисаги, пълни със сърпове и храна. По време на жетвата Алфануи връзвате снопи или пазеше вещите на жетварите. Едип ден го накараха да приготви гаспачо, тъй като мъжът, който обикновено вършеше това, не беше дошъл на работа. Алфануи наряза в глинената тава доматите, хляба, пъпеша червените и зелените чушки, краставиците лука и пусна всичко това да плува във водата и зехтина. После огледа гозбата и преценявайки я по цвят, прибавяте едно или друго, за да стане вкусна. Когато мъжете се събраха за обяд, Алфануи беше вече приготвил гаспачото. То беше толкова вкусно и толкова се хареса на всички, че от тоя ден само той го приготовляваше. На похвалите на мъжете Алфануи отговаряше със свенлива усмивка, която едва пробягваше по тъжното му лице. Всички му казваха „напрани това“ или „направи онова“, „вземи“ или „дай“ и Алфануи винаги предугаждаше техните желания, но никой никога не се осмелявате да му каже нещо или да го попита за нещо, което не беше свързано с жетвата. Майка му го пращаше с мъжете, за да не го гледа как линее и Алфануи вършеше всичко, което искаха от него. Вечерта се връщаше у дома, вечеряше и лягаше да спи, замислен както винаги, но с празен поглед, сякаш не виждаше нищо пред себе си. Така мина жетвата и след това вършитбата.

Очите на Алфануи блясваха от радост само тогава, когато се качеше на диканята и подкараше конете да препускат, плющейки с камшика. Понякога ги засилваше толкова, че диканята изскачаше от гумното и се тътреше, риейки с шиповете и кремъците си земята, но след това Алфануи подвикваше па конете с тънкия си и писклив детски глас и отново я оправяше. Застанал на диканята, той изглеждаше толкова весел, че мъжете го оставяха да вършее и да обикаля колкото си ще, защото беше цяло удоволствие да го гледат как прав и оживен плющи с камшика и плаши конете, сякаш лятото е късо и няма да му стигне. Алфануи се въртеше на златното колело н като че ли искаше да накара денят да лети по-бързо от вятъра.

Дойде септември и прибраха житото в хамбарите и складовете. Воденицата, която се намираше наблизо до къщата на Алфануи, заработи и водата пееше по цял ден. Седнал на едно мостче над улея, Алфануи спускаше крака над водата и вторачваше поглед в течението. По цели часове той гледаше как се носят насам-натам, едва докосвайки водата, водните скорпиончета, как някакви червейчета, черни като топчици от блестяща глеч, оставяха след себе си зигзагообразни следи във водата.

Но пред очите на Алфануи се бе спуснало някакво було, остротата на погледа му беше притъпена и тон гледаше всички тези неща, без да ги вижда, без някаква мисъл да осеня ума му.

Понякога върху водата падаше евкалиптово листо и прегънато като лодка се понасяше към воденичното колело. Понякога разноцветни водни кончета кръжаха около краката на Алфануи по повърхността па водата. Алфануи виждаше по дъното на улея водорасли и бели и зелени камъчета. От време на време, влачени от течението, камъчетата се претъркулваха, а водораслите се разклащаха, прилични на добре сресани коси, развени от вятъра. Всичко това зовеше Алфануи към живот и се опитваше да го изкуси, да го събуди. Но Алфануи продължаваше да стои замислен и безучастен, далеч от всяка творческа мисъл, потънал в спомените за своя учител, за неговата къща и за Гуадалахара.

През настъпилата зима Алфануи не се отделяше от огъня. Седнал на един пън, вляво от огнището, под оджака, той гледаше огъня, без да отрони дума. Огънят обръщаше лицето си към него. Огънят имаше уста и очи. Устата му с трески вместо зъби пращеше, говореше безспир. Над очите на огъня Алфануи виждаше лицето на учителя. Огънят говореше с древните си зъби. От него се раждаха класове, а след това сам той ронеше зърната на класовете. Всеки клас беше разказ, всеки разказ — усмивка. Огънят сипеше щедро своите разкази, сякаш пръскаше с пълни шепи зърна жито. Ехото на разказите спи в комините. Вятърът се мъчи да ги разпръсне. Огънят ги пробужда Някъде дълбоко в погледа на Алфануи огънят събуждаше челото на учителя. Чисто чело. Алфануи слушаше често повтаряните разкази. Събираше житото в шепите си, разпознаваше гласа. Разпознаваше сред житото някогашните усмивки. По цели нощи. Нахлуваха носените от огъня разкази и изпълваха кухнята. Сега огънят се засилваше от само себе си, замираше сам, отново сам се разгаряше и сетне сам гаснеше. Алфануи гледаше и слушаше. Преставаше да гледа и вече не чуваше.